Здравейте. Как бихте се представили за нашите читатели?

Преподавател по История на философията и Философия на правото в Софийски университет „Свети Климент Охридски“, преводач на философия, свързана най-вече с Франкфуртската школа.

Снощи гледах филма „13th“ за 13-тата поправка в конституцията на САЩ, отменяща робството. А Вие?

Аз пък “Суфражетки” (на Сара Гаврон от 2015 г.).  Гледах го с дъщеря ми, която е почти 16-годишна и се вълнува кога ще получи всичките права за да бъде пълноценен, дееспособен гражданин на тази страна. Да може да упражнява правото си на избор. Тя с изненада научи от този филм какво се е случило преди 100-тина години във Великобритания и, че по всяка вероятност жените в Турция са получили по-рано от българките пълния набор от избирателни права.

Как й обяснихте това? Как го коментирахте?

По начало смятам, че съвременната образователна система по история и цивилизация преодоля в голяма степен отколешния центризъм върху националната история и днешните деца са по-добре запознати с европейските и световни контексти, в които, разбира се, доста често България липсва заради историческата ни съдба. Но, благодарение на тези нови (съпоставителни) подходи, те са наясно не само с общите и революционни развития в света, но и виждат в тях нови акценти. Най-вече в Европа тези процеси са доста сполучливо описани като устояване на повече лични свободи и гарантиране на повече индивидуални права.

Разговор с дъщеря ми от началото на тази година е останал в съзнанието  ми с убедеността й, че в епохата на Просвещението много от старите предразсъдъци са поставени пред съда на разума. В този смисъл, теми за човешкото равенство внезапно стават изключително важни. Постепенно в защита на тази идея се изработват механизми под формата на гарантирани права. В началото те са в името на някаква неприкосновеност – т. нар. негативни права. Но постепенно от борбата за демокрация се раждат и политически права. И тук тя ме изуми като недвусмислено заяви, че „Европа се е осъзнала още“ и през XIX -ти век са се развили и борби за социални права. Така че и сега обяснението не беше трудно, и лесно стигнахме до общото мнение, че суфражетките са… партизанки. Браво на тези хора, които са съумели да подскажат на нашите деца по какъв начин постъпателно през вековете сме стигнали до този букет от права и свободи, на които днес имаме щастието да се радваме.

“Закон не война” – банер на суфражетки, 1908-1914 г. Фотография LSE Library за Unsplash

Щастието?

Ами, да. Ние сме родени късметлии особено тя, като дете на XXI-ви век. За мен едва миналата година по-голямата част от живота ми започна да се измерва в полза на демокрацията, а не в реален социализъм. Докато за дете като нея страшно много нормативни придобивки са просто една даденост. И е важно дали тя и връстниците й се питат за тях, дали опиват да си ги обяснят, или поне да разказват за тях. Така че наративите са особено важни, а на определена възраст и решаващи.

Затова и клишета за хановете: основателя, законодателя, строителя, покръстителя, ограмотителя още дълго ще кънтят в детските уши. Както и „сериалът“ за Възраждането ще се уталожи в душите им: борбата за читалища, за грамотност, за църковна независимост… и накрая – кулминацията – борбата за политическа независимост. Тези модели са стабилни. Те показват развитие, нарастване, желание да имаш свобода в пълните й измерения, но много често традиционно същите уроци завършват с тържеството на държавата. С победата над врага, с придобиване на възможност за самоопределяне. A какво се случва след това с отвоюването на тази свобода, парченце по парченце, това не се описва. Да не говорим, че мечтите за изконни територии най-често за сметка на демокрацията. След много години занимания за себе си съм подредил по какъв начин кои свободи кога всъщност са поискани за пръв път, кои са удовлетворени по малко по-различен начин и пр. И се радвам, че подобен разказ днес е станал по-лесно споделим, дори в училище, а и в публичното пространство.

Бихте ли ни споделили малко повече за това?

От няколко месеца можем да се докоснем до превода на Мартин Осиковски на основен текст на Джон Милтън (1608 – 1674 г.). Неговата книга “Ареопагетика” е създадена значително рано през 1644 г., но в нея е повдигнат въпроса за свободата на словото. А от година, благодарение на Христо Хр. Тодоров, се радваме от появата на български език на „Богословско–политическия трактат“ на Спиноза (1632 – 1677 г.), в който, публикуван анонимно през 1670 г., също е защитена свободата на словото и тази на вероизповеданията. Тези два текста на практика са по-ранни и донякъде поставят под въпрос установеното разбиране за „родоначалието“ от 1689 г. чрез трите естествени права при Джон Лок (1632 – 1704 г.) – правото на свобода, живот и собственост. В този смисъл, едно е да си представим някаква неприкосновеност върху собственото си тяло, върху душата и предметите, които притежаваме, през призмата на собствеността и това да е източник на всяко едно либерално мислене. В същото време, някак да пропуснем, че малко по-рано са се появили други трактати с призоваване към свобода в общуването и комуникацията, в дебатите и те трудно могат да бъдат дефинирани като негативни свободи и още по-малко като форма на собственост.

По сходен начин, но по пътя на едно трето развитие, можем да схванем – най-вече исторически и чисто политически – забраната да бъдеш задържан, ограничаван в придвижването си без надлежно съдебно решение. Става дума за телесната неприкосновеност, провъзгласена в Англия през 1679 г., която може, но не е задължително да си обясняваме като собственост, и със сигурност притежава специфика, различна от свободата на словото. Нещо, което придоби актуалност по време на извънредното положение, защото не само бяхме ограничени в придвижването си, но и с почуда установихме, че в българската Конституция режимът на извънредно положение е дефиниран по такъв начин, че съдебният контрол за законност и правилност на задържането под стража – т.нар. habeas corpus, е суспендиран. Това отдавам по-скоро на някакво недоглеждане и не означава, че хората, които са задържани или арестувани, са нямали право на адвокат, но на практика можеше да се случи, ако се следва буквата на закона. [б.а. Интервю и още по темата от проф. Йотов можете да прочетете тук]

И така, ето илюстрация с реконструкцията на XVII в., в който се отвоюват основните типове права. През следващия идва ред на книги за разделението на властите, но пък този принцип не винаги се схваща като допълнение за спазването на основните права. От своя страна Френската революция ни дава възможност да видим модел, в който демокрацията е така силна, че провъзгласени права не изглеждат достатъчно стабилни, колкото са например в американската конституция след въвеждането на поправките. Идеята ми е, че политическата история може да се разглежда като борба за принципи, че защитата на основни и човешки права е принцип на политика, който е в диалектическа връзка и в напрежение с други принципи.

Случайно ли казахте основни и човешки права? За едно и също ли нещо става дума?

Пак ще опитам да отговоря с илюстрация. Има нещо наистина забележително, а именно че през 1968 г. по време на честването на 20-годишнината от влизането в сила на Всеобщата декларация за правата на човека, което се провежда в Техеран, Шахиншахът на Иран недвусмислено заявява, че кодексът на Хамураби е едва ли не прекурсор на тази декларация. Едно изключително претенциозно изказване, което не почива на добри основания. По-рано, в рамките на същия месец е убит Мартин Лутър Кинг и е извършено покушение срещу Руди Дучке; това е и времето на Пражката пролет. А докато траят честванията, Андрей Сахаров, човек получил Нобелова награда и честван като баща на водородната бомба, написва трактат, от който за първи път се разбира, че има такива права, които заслужават да бъдат защитавани отвъд принципа на суверенитета. До този момент правата, макар и обявени за общочовешки – в Декларацията от 1948 г. и с Пактовете от 1966 г., поради начина на организация на правото като регулационна система, зад която трябва да стои държавна власт, си остават в рамките на суверенитета, защото на над държавно ниво нямаме орган на властта. ООН не е някакъв вид супер държава. Нямаме държава на държавите. Ето как всички борби за права до 1968 г. като че ли изглеждат разграничени в два паралелни свята – там при Мартин Лутър Кинг чернокожите се борят за техните права, които са отдавна гарантирани в източния блок. От друга страна, ние от източния блок защитаваме правото на самоопределение на колонизираните народи, за което не срещаме подкрепа от страните колонизаторки. Два паралелни свята. И в лятото на 1968 г.  те се смесват; а  този сблъсък буквално създава възможност да осъзнаем правата на  дисидентите, основанията  да се застъпваме за тях посредством призиви и акции, които надскачат правомощията на националната държава. И от тогава дебатът не просто за основните права, залегнали в конституцията, а този за човешките права придоби съвсем нова сила.

Има ли какво още да учим за да разбираме по-добре правата на човека днес? Възможни ли са грешки? Или непълноти? Не забравяме ли покрай акцента върху правата отговорността към другия, това, че имаме и задължения?

Това е огромен проблем. Правата със сигурност трябва да се съпровождат с принципа на равенството. И това нещо също е отвоювано. Исторически habeas corpus е право, което е било гарантирано на благородниците. В един момент то се разпростира върху всички поданици, т.е. в ретроспективен план в него сякаш от самото начало е била заложена някаква инклузивност. Също и фразата We the people [Ние, народът] от Конституцията на САЩ в началото се отнася за бели мъже протестанти, но виждате как изведнъж същата тази фраза започва да се тълкува така, че да включва най-различни типове различие.

Така, че сте права да питате дали не разбираме правата едностранчиво или дори грешно. Затова ми харесва тезата на Юрген Хабермас: “Важно е да се схващаме не само като адресати, а и като автори на правата“. Понякога тя ми звучи като онова прочуто изречение на Фройд: „Където някога е било То, трябва да стане Аз“.

В много общности за нас изглежда, че жените са безправни, ако обаче ги попиташ, те биха отговорили, че се радват на права, които имат, а ние не ги виждаме. Нека е така. И все пак тези права са им дадени, но те не са питани дали биха искали точно тези права. Става дума за една особена рефлексивност, при която по отношение на правата ние би трябвало да имаме възможността да се питаме дали, ако се поставим на мястото на някогашните отци основатели, законодатели, бихме приели същия тип права. Този дебат трябва да остава отворен, защото не винаги правата се интерпретират по начина, по който са записани, и се нуждаят от осъвременяване съобразно схващанията ни.

Втори елемент е, че не може едни права да бъдат давани под формата на привилегия за някой, а за друг не. Такава е общата картина. Тя обаче също търпи развитие. Защото понякога е необходимо да дефинираме особен вид привилегии свързани с идеята за обратната дискриминация. Има части от населението, например жените, които столетия наред са били третирани по начин, който дори в тяхното съзнание формира манталитет на готовност да приемат позицията си на „втори“ (по важност) пол. Полът, който завинаги ще остане определян от първия, определящият го (по Бовоар). В този смисъл днес е разумно по отношение на ощетени групи да се дават някакви бонуси, привилегии, компенсаторни механизми, така че те да могат да наваксат отнетото в продължение на векове. Такива например са квотите в САЩ за чернокожи, като, забележете, те са за достъп най-вече до правните и медицински факултети. Не знам да съществува квота по ядрена енергетика или програмиране. Защо? Не защото юридическото и медицинско образования са най-скъпи, а защото там се раждат професии свързани с обществото. Юристи и лекари. Така не просто се дава шанс на талантливи деца за добър доход, а и те биха могли да са нещо като чакано предмостие, субекти, които ще имат по адекватно разбиране за състоянието на общностите, към които принадлежат заради цвета на кожата си или начина, по който говорят и пр.

Има реална необходимост и в други сектори да се поддържа такова обратно дискриминиране или някакво специфично привилегироване. Да вземем партийните листи или съставът на европейската комисия. Идеята е, законодателното тяло или върховни органи да са моментна снимка на обществото. И е добре в тях да има същински представители на ощетените групи, а не те да бъдат маргинализирани или адвокатски представяни от друг.

Има още един сериозен проблем с правата днес и той е със зачитането на т. нар. позитивни права. Ако негативните изискват насрещно въздържане от посегателство, позитивните – активно съдействие. Ако гарантирането на първите изглежда лесно, при вторите е трудно. Самопонятно е да се оказва помощ в ситуация на крещяща нужда. Някой пада в басейн и започва да се дави. Ако приемем, че всеки има задължение да помогне на изпаднал в беда, значи ли всички наоколо да се втурнат да спасяват давещия се и да го убият като скачат върху него? Ако пък му припишем правото да бъде спасен, може ли той да каже: “Искам онази с червения бански – Памела, да ме спаси.” Не всички ситуации са толкова драматични. Прибирате се в къщи, звъни се и отваряте. На вратата стои комшията с паница в ръка и казва: “Гладен съм. Имам право на труд. Пусни ме да ти измета за да заслужа храната си.” Проблемът с позитивните права е сериозен от гледна точка на това дали не трябва да си мислим в повечето случаи за разпределение на задълженията. В множество случаи при социалните права трябва да се обърнем към държавата, а не към комшията. Освен това има и задължения независимо от правата. И понеже стана дума за държавата, нека вземем наказателното право. Хубаво е, че в България държавата е длъжна да осигури преводач в един процес на обвиняем, който не знае добре български език. Това задължение е независимо от правото му той да поиска и да си осигури преводач. Имаме работа с безусловно задължение.

Накрая обаче не трябва да си затваряме очите, че някои права са необезпечени, както казваме: останали са на книга. Такова е донякъде правото на труд.

Как бихте го измeнили/ формулирали Вие това днес?

Има една позабравена статия на Томас Пейн (1737-1809) – “Agrarian Justice” от 1797 г., но пък я има качена на сайта на американското министерство отговорно за социалната политика в страната.

Пейн е геният, който предлага идеята за универсалното социално застраховане.

В системата на един либерален живот ние можем да създадем задължителна система, с която да предвиждаме риска от болест, старост и безработица. В този смисъл загубата на възможността да имаш доход заради труда си ти дава възможността на социална компенсация. Това е пътят, който съм се опитал да защитя.

Иначе правото на труд може да бъде удовлетворено и по идиотски начин. Поискаш го и ти посочват канавката с нареждане “Копай!”. Не трябва ли обаче формите на унизителен и затъпяващ труд да бъдат спестявани на общо основание? Има и друга алтернатива – съвременната идея за unconditional basic income (в превод: безусловен основен доход). Смущаващото в нея е, че ти дава възможност за достъп до благо, изключвайки те от разделението на труда. Може да те направи мини търтей, докато трудът е все пак форма на социализиране и на индивидуално развитие. Затова и смятам, че е лошо да се работи от вкъщи и за много хора, които прекарват живота си в пределите на дома пред компютъра, денят минава във фундаментални разсъждения дали принадлежат към когито-крацията или към когито-риата. Сега по време на пандемията учениците може би четат повече, но не ходят на училище, а образователните институции би трябвало да имат много други цели освен преподаване. Ето защо и UBI (безусловния основен доход) е форма на даване на средства за оцеляване, но не е ясно дали с нея не лишаваме хората от шансове за развитие. Има една велика статия – „Заслужават ли целогодишно сърфиращите на Малибу безусловен основен доход?“; историята около появата й също е забележителна и може да се види тук.   Ключова и важна е с това, че повдига по много радикален начин въпроса за реципрочността в живота ни с другите хора.

Друг елемент от правото на труд е справедливото заплащане. Кое го определя? Някакъв екзистенц-минимум или да имаш възможност за развитие? Това е въпрос на социална политика и борба на профсъюзите. За съжаление у нас днес броят на работодателските организации e по-голям от този на синдикалните. Затова няма как да не вгорчава душите ни известието, че само още сто и няколко лева и минималната пенсия в България щяла да стигне екзистенц-минимума.

Има ли разлика между правата на човека и правата на личността днес? Принадлежността към малцинствена група гарантира ли по-сигурна защитеност?

Разбирам въпроса така, че днес „кройката“ на човешките права изглежда не само индивидуална. В тях сякаш вземат връх колективни белези. И ако е така, дали тези белези не придават повече сила на правата?

За да стигнем до втория въпрос трябва да сме наясно, че колективните белези са и бреме, защото дават повод за дискриминация. В България и в повечето страни, при дефиниране на дискриминацията, законодателят се е постарал да изброи изчерпателно всички белези. В този смисъл, полът и етническата принадлежност могат да се окажат предусловие за дискриминация. Вменяването на ромското население като група на асоциално поведение е дискриминация. Ако лицето Х или У е изнасилило 87-годишна жена, дали той е българин или циганин не би трябвало да има значение и медиите не би трябвало да обръщат внимание на тази принадлежност. Защото част от писанията насъскват отношение към тези групи като асоциални, чиито членове са родени и отрасли в среда, от която няма измъкване, обречени са да изнасилват възрастни жени.

Но пък не малка част от същите тези белези са важни за идентичността на техните носители. Дълго време господстваше представата, че за пълноценното участие в една политическа общност различията не са важни, че е нужно да бъдем индиферентни спрямо тях. Осъзна се, че това замъглява съзнанието за факта, че така или иначе има доминираща култура, носеща своите белези, и че безразличието към различията е вредоносно, а не само трудно до степен на невъзможност. Това доведе до промяна на политиката и дори до преекспониране на различията, до идеи за провъзгласяване на колективни права. Това е игра с огъня. Да, някакви над-личностни права могат да дадат по-голяма сигурност на една общност. Но те могат да потъпчат други права на членовете на същата общност. Много често обратната страна на защитата на етноса е продължение на потисничеството срещу жените с други средства. Нима гарантирането на изучаването на майчин език за сметка на административния е за предпочитане?

Освен това вълната на засилен интерес към културните различия много често не проявява никакъв усет за социалните права.

Бихте ли посочил конкретни примери за дискриминация в днешни дни, в България?

Да вземем възрастта. Тя също е белег за дискриминация. И да се забрани трудова дейност след пенсиониране е отнемане на права. Но не е ли по-страшна дискриминацията при входа в системата на труда? Защото изначалната безработица не дава шанс дори за недостатъчна пенсия. Възрастните са минали през колективи, на чиято солидарност могат да разчитат, доказали са се чрез своя „опит“, те вече са ползвали права, и ограничаването им е отнемане на нещо, което имат. Младите са самотни атоми, новите познания, които имат, пребивават в латентно състояние на потенция, но не са излезли наяве, на тях никой не отнема права, които вече са влезли в употреба, тъй като просто нищо не им се дава, защото трябва да се вземе от други, за които това ще е отнемане. Личностен или колективен, белегът на младостта е сякаш правно незначителен.

Ето защо ставаме свидетели както на реклами за работа на девойки без деца, но затова пък надарени (и) с езикови способности, така и на сключване на договори за серийно изпитание. Дори в училищата директори назначават млади учители на срочни договори и не им изплащат възнаграждение през месеците на ваканцията. Нищо, че учителската дейност не е сезонна. Учебната година в България не е 9, а 12 месеца. И колкото и да се радвам, че настоящият министър заклейми тази практика, като призова младите колеги да не правят подобни компромиси, далеч повече щях да го уважавам и дори да му се възхитя, ако беше санкционирал работодателите. Те, разбира се, ще имат възможността да срещнат подкрепа от Съюза на работодателите в средното образование, а потърпевшите млади преподаватели ще трябва да разчитат на профсъюз, ръководен от лице на свръх-пенсионна възраст.

Според документалния филм от първия ми въпрос: “13th”, всеки 4-ти затворник в света е американец като от 1994 г. има и частни затвори в САЩ. В същото време в социалните мрежи живее голямо неразбиране към т.нар. лице на революцията #GeorgeFloyd, заради живота, който е водил приживе, пренебрегвайки изцяло полицейската бруталност и действие против закона спрямо него. 8 минути и 46 секунди той е душен с коляно на врата публично. Бил Клинтън призна грешката си с взимане решението от 1994 г., но остана безнаказан. Къде е ролята на правата на човека в тази ситуация?

“С привилегията идва отговорността” Далас, Тексас, САЩ. Фотография: Lan Nguyen за Unsplash.

По отношение на чернокожите в САЩ има нещо много странно и страшно. Те са се появили там насила. Има заварено местно население със статус на национално малцинство. Членовете му са в резерватите, но имат особени привилегии. Има и етническо малцинство. Да вземем азиатците. Те обаче не са доставени като роби. Дошли са доброволно. Докато чернокожите са били докарани като животни, продавани, безправни. Стока. След това биват освободени, но има още една особеност. Азиатците идват в САЩ не само с цвета на кожата си, в общия те случай имат национална принадлежност. Винаги могат да кажат от коя държава са. Можем ли да кажем същото за чернокожите? От къде са? От Африка. Те притежават реално дефицитна идентичност. Колцина от тях могат да се доверят на наследен език? Кой знае от кое племе е, каква е религията на предците му? Този проблем с човешката идентичност е особен вид лишеност, която води до целия абсурд. Те са доведени, но и не могат да кажат от къде. Те нямат никаква връзка с нещо като родина. Те са само от там. Истински американци. Но носят белега на черния континент като неизличимото клеймо на модерното робство.

Естествено, че най-ужасната форма на потъпкване на права са холокостът и геноцидът, защото с тях се възнамерява изтребление до крак на някое коляно от човешкия род. Но жертвите на такова посегателство притежават своята особена, народностна идентичност, заради която са преследвани. В основата на расовата дискриминация към чернокожите лежи някакво изконно отношение към същества (простете за израза), които си нямат собствен език, религия, нация, или са ги загубили, защото са слаби да ги запазят. Затова са обречени да обитават гета, а не дори квартали, свързани с някогашната родина. Това фундаментално различие има своя паралел с идеята за пола, който винаги ще си остане втори. Може би затова Джон Ленън и Йоко Оно изпяха Woman Is the Nigger of the World [Жената е негърът на света]. Впрочем фразата е на Йоко.

Страшното е не дали Джордж Флойд e надрусан или не, а че беше убит като куче. Колко холивудски светила са били надрусани и правещи какво ли не? Линдзи Лоан, Парис Хилтън …, но в мига, в който някоя от тях е застрашена, се включват защитните механизми на семейство и пари. Ако нямаше и видео, и медийно документиране, убийството на Флойд щеше да мине между капките. Но то разкри две неща. Бруталността на полицията, която дреме във всяка овластена и въоръжена структура, и същността на расизма в чистата му форма.

Разбира се, че в гетата има солидарност, има вътрешен елит. Към малцинствата винаги се е прилагала политиката „разделяй и владей“. Те не са в състоянието на беззащитност, за която споменах при младите, търсещи работа. Но е факт, че чернокожите са дискриминирани по начин, по който никоя друга общност не е била. От тук и съзнанието им за съпротива – Малкъм Х, Мартин Лутър Кинг, Черните пантери. Дори да си навлека беля, ще споделя казаното от представители на Black Power. Ние имаме правото да правим на САЩ онова, което те правят на други в различни места по света. Усетът за дъното на унижението ражда съзнание за оправданост на съпротива с всички средства. Но това не са мръсни или живи бомби, не са съзаклятия или заговори. Макар и вандалски, актовете са по-скоро символни. Вопъл, апелиращ за внимание.

Забраната на робството и изтезанията са не само човешки, но и абсолютни права. При тях няма никакво “ако”, защото са проява на жестокост и на унижение. Но как фактически да спрем унижението? Има една пиеса на Луначарски (1875-1933 г.) – „Кралският бръснар“ (1906 г.). В нея един крал, опиянен от безпределността на своята власт, пожелава да се ожени за дъщеря си. Защото иска да унижи и най-издигнатия до него, да си позволи онова, на което никой няма право. И когато след редица шиканирания тя се съгласява, той стига до там да я развенчае, че е недостойна и за принцеса, щом е кандисала. Крал Крюел и унижението. Унижението. По-страшно е и от похотта. Единственото, което го спря, е бръсначът на бръснаря.

Това ли е изходът?

Не, разбира се. Необходим е марш не по улиците, а през институциите.

Борбата за правата е бавна, постъпателна. И за това трябва да си даваме сметка всички.

Отдавна престана да се говори за една поправка в Американската конституция, така и не влязла в сила – изричното постановяване на равенство между мъжа и жената. Мнозина смятат, че и без да е изрично записано това равенство е в общи линии гарантирано. В САЩ жените имат право да управляват и всякакви бойни самолети. Други пък са на мнение, че днес е по-важно равенството между половете, и всяко дефиниране на равенство между мъж и жена може да го торпилира. Преди десетина дни, например, Върховният съд на САЩ постанови, че уволняването на хора с каквато и да било полова идентичност е форма на дискриминация. Независимо, че администрацията на Тръмп защитаваше тезата, че това се отнася само за традиционните роли в семейството. Така че хората, които имат т. нар. „различна“ полова идентичност трябва да бъдат третирани по начин, че да не бъдат дискриминирани.

Но ако хвърлим поглед назад, ще видим, че до подобни решения не се стига веднага. Във вече отдалечени времена еднополовото общуване престава да се преследва като содомия. Включва се в неприкосновената сфера на личния живот, т. нар. privacy. На по-късен етап редица държави позволиха посредством т.нар. пакт за солидарност или граждански съюз, т.е. дадоха възможност за наследяване и отглеждане на общи деца от двойки с еднакъв пол. От известно време на такива партньори е позволено да сключват и брак. Ето поне три стъпки, в които е налице преодоляване на различна по степен дискриминация. Тук обаче има и едно „но“. Ако държавната власт приеме и легализира такава форма на брак, трябва ли тя, или обществото, да принудят църквите да приемат подобно широко разбиране за семейство? Да оставим настрани темата за разделение между държавата и църквата. Ако се върнем към разликата между негативни и позитивни права, ще видим, че непреследването на хомосексуализма е зачитане най-вече на негативно право. Докато гражданският съюз удовлетворява, макар и компромисно позитивно право. Настояването за църковен брак против правилата на религията е вече искане на бонус, а не удовлетворяване на право. Също както и да настояваш да ти сервират свинско в ресторант, в който то се смята за нечиста храна.

Ползването на правата е свързано и с толерантността. А толерантността – както предлага да я мислим Мил – налага преглъщането на много неприятни неща, които обаче не ни увреждат. Има неща, които не могат да бъдат искани от всеки.

***

Повече за проф. Стилиян Йотов можете да прочетете от книгата в негова чест и по случай неговия юбилей тази година: 

“Истории и разказвачи
Философия, право, литература”

Автори: Александър Кънев, Александър Кьосев, Боян Знеполски, Валентин Калинов, Васил Видински, Калин Янакиев, Красимир Стоянов, Лидия Кондова, Петър Горанов, Стоян Ставру, Хараламби Паницидис, Янаки Стоилов