news4u

Малкълм Харис е автор на книгата Kids These Days: Human Capital and the Making of Millennials (Децата днес: Човешки капитал и Създаването на милениъли – аудио издание тук), представител на Поколение У-първата декада милениъли (родените през 1981-1991 г.) и редактор в Тhe New Inquiry. Трудът му се различава с това, че вместо да посочва недостатъците и крайните различия на хората родени в периода 1980 – 2000 година, пристрастяването им към мобилни устройства и липсата на базови социални обноски, търси отговори на въпроси: Какво прави милениълите такива? Защо са толкова изтощени? Защо не раждат деца? Защо създават семейства късно? Защо са обсебени от производителност, ефективност и технологии?

“Ако милениълите са различни, това не се дължи на факта, че малко или много сме по-еволюирали от родителите и прародителите си, а на промяната създадена от тях в световен мащаб, произвела хора като нас.” е началото на книгата. Преди два дни излезе негово интервю, в което обяснява социалното и икономическо естество на проблемите задушаващи милениълите. Не в тяхно оправдание, а в опит да обясни тревожността, разглезеността и нарцисизма, характеризиращи отрочетата на екстремния капитализъм. Защото, разликата от едно поколение до друго не е определена с час и дата или последното дете от това и първото от новото. Разликата е в характеристиката на периода, когато те са израснали, когато са се оформяли като личности. Обобщаващата дума тук е икономика или щетите на капитализма от края на миналия век сведен до екстремност. Несигурност, довела У и Z до състояние на вечна паника.

“Приемам марксистка перспектива към света, наблюдавайки динамиката на пазара, на труда, връзката между работодател и служител, практически цялата икономическа среда – това са доминиращите сили, оформящи живота според мен.

Фокусът ми е към милениълите като служители и променящата се връзка между труд и капитал във времето, когато се развивахме, и изграждахме като хора. Ако искаме да разберем милениълите такива каквито са, трябва да погледнем към покачващата се конкуренция между служители, увеличаващата се изолация помежду им, екстремния индивидуализъм на модерното американско общество и широко разпространените проблеми следствие на дълг и липса на икономическа сигурност, с които живеят.”

Photo by Sharon McCutcheon on Unsplash

Марксизмът той използва като нарицателно за термин, липсващ в конвенционалната американска икономика – “това не е нещо, за което те обичат да говорят, защото не признават, че капитализмът е изграден на основата, на експлоатацията.”  – обяснява Харис и допълва:

“Но, това е дефинитивно прeвключване в нашето общество и милениълите сме били принудени да израснем и влезем в пазара на труда по време на тази динамика, и ние възприехме този подтик да произвеждаме колкото можем повече, за колкото е възможно по-малко. Това означава, че ние приехме цената на обучението (в това число и студентските заеми), приехме цената на собственото си управление като фриленсъри или почасови служители, защото капиталът това търси. И, защото заплатите са в стагнация, а експлоатацията с нарастващи нива. Конкуренцията сред служителите също расте. Като индивиди, най-доброто нещо, което можем да направим за себе си е да работим по-усърдно, да се научим да кодираме, и т.н. Но, ние не сме индивиди, не и що се отнася до шефовете ни. Огромната част от нас са (заменими) работници и трудейки се повече за по-малко, ние подкопаваме самите себе си като класа. Това е порочен кръг.”

Класовата експлоатация не е нещо ново. Тя винаги е съпътствала капитализма, но мащабите са това, което отличава въпросният период от време, редом с екстремните нива на неравенство. Според Харис, тежестите на капитала и производството все повече се поемат от служителите и семействата им. В същото време, съпоставяйки социалните политики на компаниите преди (1960 – 1980 г.) и сега, нивата са силно занижени. Всички сме виждали изискванията в обяви за работа (два езика, магистратура, ненормиран работен ден и пр.), за заплата под 1000 лв/месец… Някой да ти е предложил да те обучи първия работен месец за негова сметка? За работодателите питам… и как да се самосезират, когато все ще се намери някой да се съгласи на тези условия. #beentheredonethat

“Сега има служители индивидуалисти, студенти индивидуалисти, приемащи бремето да направят от себе си такива, от които икономиката има нужда и на цената на всички разходи за собствена сметка. Именно за това толкова милениъли са затънали в студентски дългове, а в същото време тяхното образование е станало по-малко ценно на хипер-конкурентния пазар, с тежка про-бизнес насоченост и под постоянна промяна.”

Photo by mauRÍCIO santos on Unsplash

Индивидуализмът, който често ние българите приемаме за нашенски порок, всъщност е болест на световно ниво днес. Според Харис, хората обречени да оцеляват в днешния глобализиран климат не считат себе си за част от общност, под натиска на това да се изявяват повече и съответно да помитат конкуренцията. Едно социално животно, което във времето на неолиберализъм, се е превърнало в икономически агент, преследващ собствения си интерес.  В подкрепа на тезата си, Харис дава пример с ерата на Обама и политиката му по отношение на образувателната система в САЩ, която по-скоро подготвя за конкретна работа и се е превърнала в производство на повече човешки капитал, с нужните качества. Учебните заведения вменяват и произвеждат умения спрямо бизнес нуждите към дадения момент. А, умиращата средна класа – родителите, е напълно нормално да стреми, да създаде конкурентен образован индивид, който пък на свой ред, дерзаейки ще поеме властта за да продължи експлоатацията от тази нова позиция. Възможно е да е дори по-лош от предшественика Х. Неизбежен е фатализмът на Харис по отношение на системата, в този ред на мисли.

“Не мисля, че капитализмът може да продължи вечно или дори още много дълго и ако запитате еколозите, те ще се съгласят с мен.

…Революцията е трудна и това не е извинение да не си част от общност. Но трябва да сме реалисти относно възможните обозрими и не толкова резултати от тази система, които не са никак хубави. Трябва да се справим с капитализма скоро или той ще се справи с нас.” твърди Харис и е убеден, че възможностите ни за реформи се изчерпват.

П.С.

Бонус – едно писмо на милениъл към работодателите, обиколило LinkedIn тук.

news4u