Поредицата на Дарик и егоист Предай нататък продължава; ето какво се случва – в предишния епизод интервюирахме Александрина Пендачанска. Тя помоли след нея да се срещнем и разговаряме с Юлиана Методиева. Юлиана е журналист, автор на социологически изследвания, автор на три книги и десетки публикации в различни издания.

Константин Вълков: Какво означава неетична постъпка?

Юлиана Методиева: Неетичен е онзи човек, който не отчита това, че пред него човека е раним и тази травма, която ще му причиниш ти с един лош език или с грубо поведение, или с измамата, в която ще го вкараш като ситуация, тази травма може да доведе до разпад на неговата идентичност, макар че това на пръв поглед не се случва, но то е на пръв поглед.

Напоследък темата е дали да вкарваме камери в училище, в детски градини, за да можем да бъдем информирани за агресията, която учителите правят срещу учениците или ползват насилствени методи, както и обратно, но аз смятам, че това не е етично, тъй като камерата е вид шпионаж в интимния свят на учителя, който преподава в класната стая и може би не си даваме сметка за това, че когато каним камерата да навлезе в нашето пространство, ние после ще коментираме нейните записи с хора, които са недобронамерени; аз съм присъствала на един педагогически съвет, на който се обсъждаше една камера, гледаха се записите и решиха да отстранят един ученик. Това, което бяха видели – учителят, той нямаше защита, неговото добро име, достойнство и чест бяха увредени.

КВ: Вие постъпвали ли сте неетично?

ЮМ: Сигурно, сигурно, това в момента го казвам, за да се харесам. Общо-взето се стремя за бъда етична. Но не изключвам това. Към най-близките си хора съм била неетична, поради това, че съм била превзета от свои убеждения и ценности. А в името на тези убеждения и ценности често се държа авторитарно и неетично с хората, които не ме следват като убеждения и ценности.

КВ: Темата за автоцензурата. Интересна е тази тема. Коментирайте.

ЮМ: Мога ли да кажа и много конкретен пример. Той нашумя през лятото, свързан е с хосписа, не знам дали сте обръщали внимание, става дума за един хоспис в Елин Пелин, беше обявен за дом на ужасите. По една случайност, в един хоспис, не този, който се описваше в Елин Пелин, а в Банкя, беше моята майка, лека й пръст. Тя беше обгрижвана от същата лекарка, която беше превърната в бизнесдама, която безскрупулно взима парите на старите хора. И тъй като моята майка е обгрижвана от същата тази лекарка, аз опитвах да намеря медии, в които да разкажа другата гледна точка, тъй като медиите бяха силно решили да правораздадат и тази лекарка да отиде зад решетките, давайки думата само на един човек.

В една редакция на един важен мейнстрийм вестник работеше моя приятелка, чиято посветеност на моето семейство, а и аз на нейното, беше несъмнена. Тя знаеше за мама, аз знаех, че тя е журналист и знам много добре, че в рамките на една планьорка, когато една тема тръгне да превзема, поради липса на други, хайде да пишем и ние да пишем за дома на ужасите, а тя е информирана, познава мен, познава мама, тя би могла да възрази и да каже, че темата е балон и че този балон може да доведе до много фатални последици. Това са стари хора, които са абсолютно безпомощни. Защото като им вземеш лекаря, който се грижи за тях, ти ги обричаш. Както и се случи.

Поради автоцензурата, а именно затова тя не би говорила на планьорка, тъй като това би й създало очевиден конфликт между нея и редколегията, а редколегията е решила да направи тиражен сюжет. Журналистическата професия много често развива конформизъм. Това е пашкула, в който автоцензурата непрекъснато дава причини да действаме така, тя замълчава и излиза съответно статия, която – искам да ви кажа, че аз такова падение не бях виждала, тъй като журналисти под прикритие влизат в дома за стари хора, те разпитват тези бабички, които едва носят душата си, на 90 и кусур години, и не могат да разберат какви са тези набези на някакви хора, които изглеждат добронамерени, ама май не са, пък ги разпитват за ЕГН-тата им и колко лекарства пият, знаят ли какви лекарства пият, да не би случайно да им дават някакви вредни лекарства. Аз разбрах, че хуманизмът е напуснал тази професия, когато те си позволиха да влязат по този начин, за да направят своя съкрушителен материал. Какви са измеренията на тази професия, какво се прави. Това не е минимизирано съзнание на журналиста, това е минимизирана етика на професията. Ти нямаш етичен кодекс в главата си, когато виждаш, че се върши безобразно нещо, за да се продаде на пазара.

КВ: Съдът в социалните мрежи? Когато качваш една статия в социалните медии се изправяш пред него и какво следва.

ЮМ: Съдът в социалните мрежи, не знам, този процес ме е подминал. Виждам Facebook групата, в която аз работя или пребивавам, не съм усещала подобен стремеж да се самосъхраниш или да станеш обект на атаки, на друго съм свидетел и това го наблюдавам от 2003 година и ще ми позволите да го разкажа. И то е вече измерено в социологическата му стойност и тегло, това бяха годините, в които форумите бяха изключително силни и аз трябваше да изследвам форумите на няколко вестника за включен антисемитизъм. Това е годината, в която излезе книгата Бумерангът на злото на известния политик днес, част от правителството, Волен Сидеров. Беше безпрецедентна книга и по някакъв начин трябваше да проследим откъде тръгна всичко това. И занимавам се с форума на вестник Монитор, както и на други вестници, виждам, че след всяка статия на въпросния автор на Бумерангът на злото, се отприщваше изключителен расизъм. Първият въпрос, който трябваше да си зададем ние като изследователи, беше защо. Дали те са расисти във всекидневието си. Дали във всекидневието те охулват онзи, който е различен, етнически или религиозно друг. Дали не окуражават точно във форума да стават страшни, като Ку-клукс-клан с качулките. И се оказа, че е точно така. Знаем, че в психологията има лош “аз” в нас. Дай да дадем малко въздух на това лошо “аз” в нас, че ще ни пръсне иначе. И те там даваха, избиваха го във форумите, за да се чувстват по-добре. И казват онова, което – може би – като прилични хора в живота не го казват. Описвайки тази нацистка турбуленция във форумите тогава ние всъщност провидяхме какво ще се случи по-нататък с разрастването на социалните мрежи.

Помня за една моя статия, пак форумите ме бяха обвинили, много лоши неща бяха казали за мен. Аз съм свикнала. В смисъл – такава ми е професията. Мен са ме заплашвали с какво ли не. Подпалвали са ми пощенска кутия. Анатемосвали са ме. Но този форум причини страдание на моето семейство, защото моето семейство не иска да чете това за съпругата или за майката. Така че това, което се случва в социалните мрежи, видях, че хората придобиха един много неприятен стил на поведение, но то не е тяхното истинско “аз”.

Маринела Величкова: Тази двойнственост в какво превръща нормалното човешко общуване?

ЮМ: Моята дъщеря например не влиза във Facebook. Тя е преподавател и то на много високи науки, не позволява и на децата си да влизат във Facebook. Тъй като смята, че социалните мрежи до голяма степен разграждат възпитанието вкъщи, малкият човешки живот не може да се опази от всичките лоши ветрове. Може обаче да поддържаш едно пространство с децата си, в което да си даваш своите минути, да се държиш като японец. Значи японецът не говори непрекъснато и не чати непрекъснато. Той има минути за себе си. Това е нашето семейство, то не влиза с двата крака в социалните мрежи. Но косвено наблюдавам хора, които изключително много, пристрастено говорят в социалните мрежи за всичко, което те преживяват. И аз отдавам това на една особена самота. Като че ли няма с кого вкъщи да разговарят по нещата, които ги вълнуват. Или – другото – но то пак е свързано, че ти трябва много публичност, макар и Facebook публичност, тя не е чудовищно голяма, защото това компенсира някакви твои дефицити.

КВ: На какво трябва да вярва един здравомислещ човек – на собствената си преценка или на преценката в социалните мрежи, преценката на мнозинството?

ЮМ: Мнозинството там е динамично, в социалните мрежи се образува мнозинство, което е тематично. Веднъж имам единодействие като мислене с Явор Дачков и съпругата му Галя Дачкова в сайта Гласове по въпроса за тероризма и отношението към Франция за малцинствата, можем да водим разумен разговор с Явор Дачков и то в социалните мрежи, но и в сайтовете ни. Вижда се, че ние разбираме проявите на екстремизъм в различните европейски страни по един начин. Но в следващия момент можем да бъдем доста ожесточени, полимизиращи помежду си хора и това създава други мнозинства в мрежите, и сега сме разделени, но не знам утре как ще бъде. Аз имам един изключително важен приятел, той е член на обществения съвет на сайта Маргиналия, няма да му казвам името, но той казва, че е против Истанбулската конвенция, отричайки моите аргументи, но е “за” ратификацията. Толкова е сложно мисленото ни, че никой няма право да промива мозъци.

МВ: Работите по темата за правата, говорите по тази тема сякаш живота ви е тази тема. Кога сте се чувствали слаба?

ЮМ: Аз съм погребала сина си преди 20 години и там се счупих като човек. И мисля, че съм била не слаба, а под всичко, което е меримо за човешкото живеене и съчетанието на професионално и на лично. След което се научих да мобилизирам себе си така, че личната ми болка и слабост да не личат. Във всички случаи не се чувствам слаба в професията си нито за секунда, защото изборът ми да се занимавам с права на човека беше до голяма степен, защото аз се чувствах окаяна, исках да се занимавам с хора, които дефинитивно са такива, така че може би личната ми трагедия ме е закалила, защото знам какво да ценя, когато го имам в лицето на моята дъщеря, в лицето на моя съпруг, тоест знам каква е силата на моето семейство и някакси няма как в професионален план да се държа като леке. Цената при мен е много висока и това е.

МВ: И още един спор има напоследък за силния и слабия пол, в какви ситуации жената е по-силна от мъжа?

КВ: Жената е силна посвоему, мъжът също посвоему. Аз съм много традиционна съпруга, както и дъщеря ми е традиционна съпруга. Във всички случаи аз толкова добре си знам в какво съм способна или къде е моята роля, същото и с моя съпруг, който е абсолютно реализирана личност с абсолютна сила да ръководи като министър-председател една държава. Всеки в нашата къща знае за какви министерства отговаря, кой за вътрешните работи, кой за културата. Никой не отнема ролята на никого, всеки може да бъде силната личност без да нарушава на другия силата и компетентността му. Това, което виждам в по-широк план извън моята собствена причина да говоря по този начин е, че жените все повече, търсейки своите права, и то всичко минава от изкуството, през моделите до движението #metoo, някакси се сещат за отнети неща. Спомняте си всичките български филми, в които все тази българска жена стои отзад. Все тя дава погачата, за да я разчупи мъжът, все тя да почисти, пък мъжът да пие ракията. Тези образи, фолклорни, филмови и прочее, показват, че българската жена има какво да компенсира и да поиска. Между другото, аз чакам българския еквивалент на Катрин Деньов, която казва, че не е съгласна с #metoo, защото отнема на жената това усещане да бъде желана. Ще отворя една скоба, има много застъпници на това, че ако отнемеш на мъжа всичко това, то няма да има развитие на сюжета. Това беше скобата, но интуицията ми показва, че границата е премината и ето, любимият ми актьор Кевин Спейси е изрязан от филм, заменен е от една доста по-банална фигура… също и кои книги можеш да прочетеш, в списъка попаднаха Том Сойер, Хъкълбери Фин, става опасно, това вече говори за загуба на мярата, пресоляване на манджата, като лекарство – предозираш ли го, то те убива.

МВ: Кои хора харесвате и на кои не обръщате внимание?

ЮМ: Имам си категорично модел. Моделът ми е хора, които са несебични, етични, за съжаление кръгът ми се стесни, заради възрастта ми. Моделът е категорично изведен от моята родова биография, семейната ми биография. Аз имах един великолепен братовчед, чието име нося. Той се казва Юлий Стоянов, документалист прекрасен. Та той възпита една отговорност към работата, към това, че духът не трябва да има почивка и че трябва непрекъснато да бъде провокиран с нови мисли и задачи.

КВ: Кого да интервюираме след вас?

ЮМ: Избирам професор Надя Данова.