Напускането на Ню Йорк в посока Филаделфия е едно от онези брутални урбанистични упражнения, които си струват всяка миля и всеки похарчен цент за гориво. Голямата кола, в конкретният случай японска, но какво от това, преминава като лодка от една сива бетонна ограда към друга, за да достигне онзи момент, в който манхатанските небостъргачи най-сетне ги няма като перманентен епизод в огледалото за обратно виждане.

И си казваш – идва Америка. Тъкмо си е тръгнала любимата ми част от Ню Йорк. Шофирането по Park Avenue към сградата на Met Life, величествено е. И сега идва другата Америка, която чакам, т.нар. road trip Америка. Усащеното е, че нещо започва, не че е привършило, но радиостанциите се променят, малките площадчета със Starbucks и Waffle House до бензиностанциите са си същите.

Търсиш road trip музика, за да спреш пак на The Boys Of Summer на Дон Хенли, после си мислиш за разликата между днешния road trip и онзи, позабравеният модел на Джак Керуак, който изискваше думи, а днешният изисква канонада от Instagram епизоди. Но пак е хубаво. Има една малка книжка на Скот Фицджералд, забравих й името, въздълго ми се стори, пък и пътуването на Скот със Зелда е важното да се запомни, където аз пък си спомнях, че имаше джаз, любов, любопитство. И стил, за малко да забравя.

Кой би повярвал, че днес едно пътуване по американските пътища може да съдържа джаз, любов, любопитство, че даже и стил. Едва ли. Повечето господа и дами са забързани и се отбиват в крайпътните ресторанти-вериги вместо да се впускат в малките градчета, където винаги, ама абсолютно винаги, както би казал някой “винаги-винаги” има soul food ресторант – един, едничък, но истински.

Добре, че има стари соул станции, които си спомнят, че soul food ресторант си отива със Simply Beautiful на Ал Грийн. Този Грийн, който пее като истински звяр. Газ, брат ми.

***

Всички фотографии са направени с изключителната камера на мобилен телефон Xperia XZ. Материалите са част от поредицата #xperiatravel.