Ами ние всъщност канихме петък, пък то какво стана… натрапи ни се вторник. Сега ни е неудобно да го изгоним и се преструваме, че нещо сме се били разсеели при раздаването на поканите. Понеже както и да го погледнем, си беше тъп жест.

Какво ще ни сервира денят, още не знаем. Можем само да чакаме и да треперим да не е проклятие за стогодишен сън. Пфф, какво говоря… естествено, че няма да е това – сънят си е типично неделна орисия. Най-лошото, на което е способен вторник, е ефектът на Стрейзънд. Или казано на човешки – опитай се да забраниш нещо от интернет и гледай как ставаш за смях. Работи безотказно, особено когато гост-лекторите ти вече са вдъхновили не един и два вица.

И като говорим за неканени гости, трябва да отбележим, че не всички са недоброжелателни. Някои са само безполезни.

Други само миришат.

Затова по-добре просто да не отваряш на непознати. Или поне питай първо кой е, пък тогава си троши главата, хвърляй си парите и т.н.

И като чуеш, че се хлопа, спомни си, че лудостта никога не идва сама. Имай си един дежурен репелент вкъщи. За всеки случай.

Пък ако в един момент вече сам не можеш да прецениш светът ли е такъв или ти си се чалнал, значи ти е време за тест. Какво виждаш?

Добрата новина е, че ако всички ги виждаме, значи вероятно наистина са си там. Лошата новина е, че ако са там открай време, а ги виждаме чак сега, може би са ни много паметниците.

За какво са ни толкова много паметници, ама наистина? София не е ли достатъчно запомняща се и просто така?

Хайде, да ни върви по вода…

И по въздух…

И по всякакви стихии.

И да кълват шараните!