Свети Валентин е празник, който, макар да няма кой знае какво значение, винаги е бил подходящ повод за припомняне на романтични истории – лични, чужди, написани или просто изживени. В последните има особен вид сила, тъй като твърдостта на истинността им е безспорна. Било то в суровата си трагичност, в чупливата си красота или в бляскавата момента преходност.

Избрахме да проследим българските любовни истории на писатели и поети от 20-и век и то хронологично. Някои от тях се застъпват във времето, други се случват паралелно, но това, което ги обединява, е фактът, че с всяко парченце личен живот, което научаваме за тях, образите им стават по-земни и близки до нас читателите.

А това винаги скъсява границата между консуматор и изкуство. Често дори, при особено голям късмет, напълно я изтрива.

 

1903 г. -1911 г.

Мара Белчева и Пенчо Славейков

„Аз целувах туй писмо като че ли тебе – дълго, дълго и с жадност все го целувам.“

(из писмо на Пенчо Славейков до Мара Белчева, 27 март 1905 г.)

 

Литературният 20-и век започва с една от най-здравите, тихи и дълбоки връзки в историята на българското изкуство. Когато 25-годишната вдовица на министър Христо Белчев – красивата великотърновчанка Мара Белчева започва близки взаимоотношения с не особено големия красавец Пенчо Славейков, столицата е изненадана. Какво намира бившата придворна дама на княз Фердинанд и негова любимка в накуцващия, трудно говорещ, сприхав и мургав син на Петко Славейков? Отговорът е безбрежен – приятелство, опора, преклонение, обич, вярност.

До края на живота на поета Мара Белчева подкрепя Славейков в работата му, превежда произведенията му, грижи се здравето му. Дори продава къщата на починалия си съпруг на ул. „Христо Белчев“ 12, за да плати лечението на Пенчо в чужбина.

Самата тя пише поезия. Творчеството ѝ обаче остава завинаги в сянката на нейната половинка, но Белчева е напълно съгласна с това. Макар по онова време да започва зараждането на по-силната женска вълна в българската поезия и по-индивидуалистичните женски гласове, Мара смята, че основната ѝ работа като жена е да подкрепя мъжа до себе си, с каквото може.

Тя е единствената дама, допусната до сърцевината на кръга „Мисъл“, както и основен двигател за написването „Кървава песен на шведски“, която прави поета единственият български писател, доближил се до Нобеловата награда за литература.

След смъртта на Славейков през 1910 година Мара Белчева продължава да превежда стихотворенията му и да се грижи за паметта му. И до днес тя е запомнена основно като негова спътница и опора.

 

1911 г. -1913 г.

Лора Каравелова и Пейо Яворов

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка –

и в мъката любов!

 

Връзката между поета Пейо Яворов и една от дъщерите на Петко Каравелов се е превърнала в еталон за романтика и връх на любовта. Това обаче не е съвсем близо до истината. Взаимоотношенията им са бурни, драматични, противоречиви, но нямат много общо с отдадеността и чистата обич. Маниакалната любов на Лора към поета, болезнената ѝ ревност и обсебващата ѝ нужда да го затвори в клетката на присъствието си отвежда и двамата до гибелна съдба. Истината е, че няма продължителен период, в който двамата да живеят съвместно и щастливо. По-голямата част от връзката им минава от разстояние, тъй като разводът на Лора с д-р Иван Дрянков все още не е приключил и взаимоотношенията ѝ с Яворов трябва да са в границите на приличието.

Пейо и Лора се срещат за първи през 1906 г. на излет до Драгалевския манастир. По това време Яворов е влюбен в дъщерята на Петко Тодоров  – 16-годишната Мина, която умира от туберкулоза през 1910 г. Любовната история на Пейо и Лора започва именно след смъртта на момичето. Твърди се, че дъщерята на Петко Каравелов се обяснява в любов на поета именно на гроба на Мина в Париж. Постепенно двамата започват да общуват и да си разменят писма. В кореспонденцията им Лора е тази, която по-агресивно търси вниманието на Яворов, постоянно го обвинява, че всъщност не се интересува от нея и предпочита да се занимава с други неща. Тя заминава за Париж заедно със сина си и там чака развода си. Не спира да пише до Пейо, като писмата ѝ са ту ведри и припрени, ту пълни с обвинения и закани, че няма да му пише никога повече.

В крайна сметка двамата сключват църковен брак на 19 на септември 1912 г. Дъщерята на Петко Каравелов се венчава за Яворов, облечена в черна дантелена рокля. Същата, която ще облече, преди да се застреля в квартирата им на ул. „Раковски“ близо година по-късно.

По думи на актрисата Елена Снежина Лора ходи с револвер в дамската си чанта от много време. Изблиците ѝ на ревност, както и невротичните ѝ пристъпи не са тайна за софийското общество и въпреки това, голяма част от него, донякъде подтикната от Екатерина Каравелова, обвинява Пейо за смъртта на младата жена. След неуспешния си опит за самоубийство в нощта, когато съпругата му отнема живота си, той прекарва най-трудната си година. Почти сляп, заклеймен от половината столица и неможещ да пише, Яворов взема чаша с отрова и се застрелва на 23 октомври 1914 г. в квартирата си на бул. „Витоша“.

1909 г.–1927 г.

Боян Пенев и Дора Габе. И Елисавета Багряна, разбира се.

Нека не излъгва твоята уста

и смехът ти нека не измамва,

нещо чудно в погледа ти пламва:

в дъното на твоите очи

тиха, светла истина мълчи.

Думите ти другаде отиват,

пламват и угасват и изстиват…

(„Очите“, Дора Габе)

 

BASA-1771K-1-1133-4-Boyan Penev and Dora Gabe

Снимка на Боян Пенев и Дора Габе.

Дора Габе и Елисавета Баграня имат много общо помежду си – и двете доживяват дълбоки старини, които им дават възможност да станат свидетели на всички важни събития на 20-и век, и двете поставят основите на женската поезия в българската литература, и двете обичат едни и същи мъже.

Дора Габе се омъжва за литературния критик Боян Пенев на 7-ми януари 1908 г. Малко след това забременява, но се говори, че по настояване на Пенев прави аборт, тъй като той смята, че им е още рано за такава сериозна крачка. След това, въпреки опитите си, поетесата на успява да забременее отново. Междувременно литературният критик и преподавател в Софийския университет не успява да прикрие множеството си изневери. Двамата с поетесата се разделят, но не се развеждат до края на живота на Боян Пенев.

Тогава в живота му се появява волната и непокорна Елисавета Багряна. По това време тя е омъжена за царския офицер Иван Шапкарев, от когото има син. Но решена да не робува на патриархалните ценности и възприятия, решава да живее живота си по свой собствен начин. В деня на атентата в църквата “Св. Неделя” (16 април 1925 г.) Багряна и Шапкарев се разделят официално. Въпреки раздялата, офицерът твърди, че поетесата спасява живота му, тъй като този ден тя трябва да изнесе багажа си от семейния дом, но закъснява с преместването. Затова и съпругът ѝ закъснява за опелото в църквата и не е допуснат да влезе. Така, неволно, животът му е спасен от бившата му съпруга.

Връзката на Елисавета Багряна и Боян Пенев е кратка, въпреки че е оставила в историята ярък отпечатък. Двамата заживяват заедно пред 1926 година, а едва година по-късно литературният критик изненадващо умира. По-късно поетесата се влюбва в годеника на Дора Габе. И успява да се омъжи за него вместо нея.

Това не е точно романтична история. Не е точно онова, което се разказва, за да се покаже силата на любовта и красотата ѝ. Но в същото време няма как да я пропуснем.

 

1930 г. -1942 г.

Никола Вапцаров и Бойка

 

Понякога ще идвам във съня ти

като неканен и неискан гостенин…

(„Прощално“, Никола Вапцаров)

Никола Вапцаров нежно нарича съпругата си Бойка „бяла врана”, защото тя ходи често в бяло. Той пък е известен сред приятелите си като „Кольо техника“ и „Кольо писалката“, защото често носи гаечен ключ или писалка в джоба си.

Двамата се срещат на 28 август 1932 г. в ресторанта на фабриката на Българската горска индустрия в с. Кочериново. По това време Вапцаров е 23-годишен и бързо става център на цялата компания, тъй като рецитира стихове на Лермонтов, Пушкин, Яворов. Още тогава Бойка му прави впечатление и след този ден започва да ѝ пише писма. Почти две години по-късно се женят, въпреки неодобрението на богатото ѝ семейство. Първото дете на семейство Вапцарови е кръстено на бащата на Никола – Йонко. За съжаление, умира малко след това. Двойката губи и второто си дете. Вапцаров остава без наследник.

Неговото наследство обаче се оказва една малка стихосбирка, която излиза, въпреки че нито едно българско издателство не проявява интерес към нея. Бойка Вапцарова дотолкова вярва в таланта на съпруга си и го насърчава, че тегли кредит, с който спонсорира издаването на „Моторни песни“. Стихосбирката излиза в тираж от 1000 екземпляра, подписана с името Никола Йонков. Годината е 1940-а, две години преди смъртта на Никола. Поетът изпраща по една бройка на близки, приятели, популярни писатели и литературни критици. Особени реакции за книгата обаче така и не се появяват. Пет години по-късно и три години след смъртта на Вапцаров стихосбирката е преиздадена и името на поета някак си се оказва едно от най-светлите и важни в българската съвременна поезия.

Вапцаров е арестуван нееднократно в София. Затова, когато вечерта на 4 март полицията отново отива в дома му на ул. „Ангел Кънчев“ 37, Бойка е притеснена, но мисли, че съпругът ѝ ще се върне. Никола Вапцаров никога не се завръща вкъщи. Осъден е и разстрелян на 23-ти юли същата година.

В последните минути от живота си пише за Бойка може би най-хубавото българско любовно стихотворение, скромно посветено „На жена ми”. Макар приживе нито един от тях да не влиза в прожекторите на литературната критика или на историята, днес връзката им е явен пример за едно от най-силните и искрени приятелства и любови в литературата. Квартирата им е превърната в музей, а финалните стихове на поета няма да заглъхнат никога.

 

1930 г. -1955 г.

Яна Язова и проф. Александър Балабанов

„Моя вечна и бездънна и огнена любов, моя Мо, мое сърдечно дете, моя мъченице…“

(из писмо на проф. Балабанов до Яна Язоова)

 

Люба Ганчева е красиво момиче, което завършва гимназия в родния си град Русе и заминава да учи филология в Софийския университет. Така един ден през 1930 г., с няколко тетрадки поезия под мишница, попада в кабинета на проф. Александър Балабанов. Такова младо момиче, а толкова много изписани стихотворения, каза той на хубавата стройна девойка пред себе си, да му прочете няколко от творбите си. И тя  му чете. И може би още тогава, в онзи сакрален момент. Люба Ганчева се превръща в Яна Язова, а проф. Балабанов допуска „единствената си правописна грешка“, както злостно ще говорят зад гърба му неговите критици.

Тя е красива, обаятелна, млада и неопитна. Той е зрял, добре познат в столичните интелектуални и бохемски кръгове. Непривлекателен, женен и по-възрастен от нея с 33 години. Противно на честото схващане връзката им остава чисто платонична до края. Двамата си помагат, разменят си лирични и красиви писма, често изпълнени с ревност, но не прекрачват границата на думите. Посвещават си стихосбирки, обръщат се един към друг с нежни псевдоними – тя е Мо, а той – Аксел Ра. Вдъхновяват се. И (може би) се унищожават. Връзката им, продължила няколко десетилетия, е постоянен обект на подигравки, одумвания, публични критики.

Балабанов е женен за германката Лия, от която има две деца, и не се развежда до края на живота си, макар многократно да обещава това на поетесата. Това обаче не му пречи да опитва да саботира любовните връзки на Язова и да пише гневни писма до онези мъже, които се приближават до сърцето ѝ. Когато Яна среща в Париж заможния българин Ганчо Табаков, за когото решава да се омъжи, необяснимо защо решава да покани за кум именно Балабанов. Той започва да ѝ изпраща жлъчни писма, изпълнени с обиди, които в крайна сметка дават резултат и бракът между поетесата и Табаков не се осъществява.

Яна Язова все пак се омъжва през 1943 г. , но за друг мъж – инж. Христо Йорданов. Професорът отстъпва и става близък приятел на младото семейство до смъртта си през 1955 г. Няколко години по-късно умира и инж. Йорданов, а поетесата остава сама и отхвърлена, както от литературната среда, така и от новия политически режим.

Люба Ганчева е обречена на вечни съмнения и одумвания от първото си влизане в кабинета на проф. Балабанов. Той ли е причината за нейния литературен успех преди 1944 г.? Той ли е причината голяма част от литературните критици да не я приемат сериозно? Той ли е причината за нейната трагична съдба и за самотата ѝ? Авторката на трилогията „Балкани“ е убита в дома си на ул. „Раковски“ 161 през 1974 г. Трупът ѝ е открит няколко седмици след смъртта ѝ, тъй като е живяла сама и не е имала близки приятели. В тази любовна история има огромна правописна грешка. Остава обаче неотговореният въпрос – кой всъщност я е допуснал?

1921-1954

Фани Попова-Мутафова и Чавдар Мутафов

Да се ожениш за единствената си любов.

 

Любовната история на Фани Попова-Мутафова и Чавдар Мутафов е една от най-светлите в българската история и макар човешката им съдба да не е лека, съюзът им остава непоклатим.

Тя е една от най-добрите и перспективни български писателки преди 1944 г. Той пък е сред най-изтъкнатите представители на българския модернизъм. И двамата обаче споделят сходна съдба след 9-и септември – затвор за единия, трудов лагер за другия. Въпреки това историята им нито започва, нито свършва там.

Двойката е родена в Севлиево, но имат 13 години разлика и пътищата им се пресичат години по-късно в Мюнхен, където Фани учи пиано, а Чавдар – машинно инженерство.

Сгодяват се, дават си обещание за вечна вярност и го спазват. Той я боготвори и издига литературния ѝ талант в култ, а тя твърди, че тайната на успешния брак е постоянното преоткриване на другия. Макар че Мутафов умира малко след като съпругата му успява да го измъкне от трудовия лагер, тя никога не се омъжва повторно и живее в самота до края на живота си през 1977 г.

 

1950 г. -2000 г.

Христо Фотев и жените

Жени, вий идвахте срещу ми!

Как стъпвахте! Аз бях готов!

Готов бях за живота и думи –

узрял за вашата любов..

(„Възхвала на жените“, Христо Фотев)

 

Името на Христо Фотев се асоциира с много неща – Бургас, морето, поезията, любовта към живота и любовта към жените. Сякаш през целия си житейски път той е влюбен в самата концепция за влюбването, за бурното отдаване на моментното чувство, което приижда като вълна и също като такава се разбива в брега и се превръща в пяна.

Поетът се жени 3 пъти, като най-дългият му брак, този с Уляна, дъщерята на предишната му любов Мария, продължава 18 години. За Фотев се казва, че в нова любов влиза, след като внезапно си тръгва от предишната. И този бунт, това желание за вечно движение и търсене на нов пристан белязват любовния му живот. С първата си съпруга се разделя, след като един ден просто си тръгва от къщи и не се завръща 5 години.

Скандалите около връзките и съпругите му често са обект на гръмки заглавия, които търсят евтин скандал, но това, което остава след тези любови винаги е красива поезия. А това е достатъчно, за да не съдим…