Ти, който си на небето, виждаш всичко, сигурна съм в това. Виждаш как нови поколения събират фрагменти от душата ти, разкъсана сред страниците. Как треперят ръцете им, докато разлистват, и не могат да си обяснят как не са те срещали досега.

Твоята роля за родната литература може би е още твърде съвременна, твърде настояща, за да бъде призната в учебниците. Все пак, онази 1968 г. сякаш се е случила вчера. И тротоарите ни са същите, и главите, и бюфетите.

А и все пак благородството повелява на чина да се полагат само произведения с висока литературна стойност и изящен език. Произведения, в който цинизмът да е прикрит, по-срамежлив. За да не се бие с нецензурните думи, издраскани по повърхността на чина с пергел. За да няма „Невръстни самоубийства”, провокирани от думи.

Убедена съм, че това не те интересува. Защото твоята мръсна приказка започва в Германия, пък било то и в побългарения Гестехауз. А любовта ти ще остане во веки насочена към  родното, пък дори то и бодлива, груба, безцеремонно взимаща своето. Несломима дори пред собственото ти изгнание приживе и post mortem от учебници и съзнание.

Представям си как вдигаш ръка и с един замах подчиняваш изреченията, „опъваш” докрай струните на читателските очаквания и  изпълваш страниците не просто с  думи, а с жестока сатира, рок, нежност и със свобода. Силата на словото ти се усеща най-силно само пред лицето на бедността – там, където загубил себе си, читателят се спасява единствено в онова „Алелуя“, съхраняващо останалото от угнетената и оглозгана от живота душа.

От теб научих едно – сънуваш, че смъртта е германски маестро (по Паул Целан). И „въпреки живота – всичко е любов”. Затова е важно да се пие, да се пие дори и „глътка чист алкохол, след като години наред си го пил разреден с лимонада”, както определя Бойко Пенчев Германия, мръсна приказка.

Немската ти елегия е сякаш въплъщението на невероятната ти творческа същност, родила се от бурните вълни на едно неспокойно минало и също толкова интензивното и богато настояще. И неприемаща да е нищо повече от Пабло Пикасо за литературата. Отвъд границите на родното и много след човешкото – един гестехауз в Германия побира грозотата на цялата ни болезнена действителност по време на социалистическия режим. Безкрайно откровен, груб и циничен, този роман фрагментарно оголва плътта, а измежду потта, дрогата и баса читателят усеща онова изтръпване, онзи вик, отекъл някъде в „душите, гърдите, ушите, далаците, върховете на пръстите.”

Балада за Георг Хених е откровението на Пасков, счита се за връх в неговото творчество. В следвоенна София – София на комуналните апартаменти, София на обеднелите довчерашни буржоа и озлобени пролетарии, писателят побира битието на цяло поколение. Едно семейство преоткрива себе си и духовното в лицето на Георг Хених – реална историческа личност, майстор на цигулки, достигнал до дъното на човешката бедност и самота, изоставен от своите. В тази бедна София, в която всяко материално превъзходство те превръща във враг, било то и изразяващо се в притежанието на бюфет, а съседът е по-склонен да насъска кучето срещу теб, отколкото да прояви човечност, чудесата са възможни. Благодарение на един добър старец. И на една цигулка.

„Господ помни – книга не забравя”,

заръчва Георг Хених. И след цялата грозота, изтекла изпод погледа,  няма значение колко си ял, пил, е*ал и дори и да те няма на чина, пак си подсвирквам „ЛАВ! ЛАВ! ЛАВ!”.

Слава тебе, Викторе, барда от Земята!

„Никой виола д’аморе не свири? – Не свири, защо забравило обича. Майстор забравил обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. Човек забравило себе си обича.”