„Аз знам, че Българский читател, като види някоя си книга, първо ще рече: „Абе тоз защо я е написал таз книга, какво е зел да мъдрува!”. Българский читател е невеж, но много взискателен! Ти такъв измикярин лесно не можеш намери като Българский читател.”

Милен Русков, Възвишение

На българския читател действително му отне доста време, докато съзре книгите и таланта на Милен Русков. Издаденият през 2004 дебютен роман Джобна енциклопедия на мистериите предизвика вълнение у малцина, нищо че извадка от книгата бе публикувана в печатното издание на eгоист, напук на отличните критически оценки, подчертаващи характерния стил и изключително ерудирания хумор на Русков. Ние не го пропуснахме – още преди 13 години ни беше ясно, че стъпването на Русков на литературния фронт е истинско явление – докато всички останали млади писатели се надпреварваха да бъдат българския Буковски, той пишеше за Чукът на вещиците, гоненията над евреите и средновековната алхимия, при това не с патос или елитарна софистицираност, а с лекота и лека насмешка, от ефектността на които би се вдъхновил самият Умберто Еко. Трябва да признаем, навремето всеобщото неразбиране и липса на интерес към Енциклопедията на Русков ни носеше някакво особено удоволствие – бяхме сред малцината, които схващаха шегите и препрочитаха книгата с кеф, защото сред плетеницата от средновековна история, окултизъм и мистификация откривахме още и още великолепна литература. Да говориш на невежите за Русков беше все едно да пропагандираш на фенове на Linkin Park колко велики са Sunn O))).

Нещата не се промениха твърде много с втората му книга – Захвърлен в природата от 2008. Освен че продължи да стои на светлинни години встрани (и над) останалата част от българската литература, този път Русков се беше постарал да направи нещата по-лесни за драгия читател. Мистификации и стара история на Европа (че и света) не липсваха, но разказът беше по-жив, по-ренесансов и изпълнен с пулсиращия дух на Великите географски открития. Голямата тема в случая беше тютюнът и неговото пристигане на Стария континент през XVI век, но всъщност Захвърлен в природата е смешно/абсурдно/дълбокомислен роман за всичко – живота и смъртта, смисъла на парите, щастието и нещастието, всичко това разказано, размишлявано и преживяно от един полушмекер, полулекар – португалеца Гимараеш да Силва.

Донякъде заради всичко казано дотук, не можахме да повярваме какъв ефект оказа Възвишение на българската култура и попкултура. Най-неочаквано от малкия фенклуб на Русков се превърнахме просто в едни от многото, определящи го шумно на глас като жив класик на българската литература. А на практика Възвишение беше просто продължение на Енциклопедията и Захвърлен в природата – умно подредената и подкрепена с много реални и нереални факти история си беше налице, Русков отново отказваше да пише за настоящето или бъдещето, а залагаше на едно сравнително далечно (и затова някак романтично красиво) минало, дори младият револуционер Гичо говореше и мъдруваше точно като младия Гимараеш.

Причините за успеха на Възвишение впоследствие сведохме до две основни, след немалко разговори по темата – кога на чаши люта одринска ракия, кога след поредната буржоазна бира. Първата, разбира се, беше избраната епоха и локация, с които беше обвързал целия разказ – може би част от хората взеха Възвишение в ръце заради някакъв базов патриотизъм, но повечето всъщност бяха пленени от начина, по който един съвременен автор беше дръзнал да пише за Възраждането.

Възвишение не беше Под игото. Нито пък – Време разделно.

Русков представя герои, които са изплетени от противоречивости, притежават поне толкова слабост, колкото и сила, често псуват („Ибах та! Мисли малко!”), често се съмняват в мисията си, а нееднократно вербализират негативното отношение към сънародниците си („Българе, българе… Как съм ся аз озовал сред вазе? Туй ми е най-голяма грешка в живота. Мал шанс ся зове по французски.”). Същите тези герои обаче са готови да дадат живота си за родината. И повечето от тях правят точно това.

Другият гениален ход на Русков е ползваният език. Въпреки че срещна някои чисто езиковедски критики относно опита си да пресъздаде езика на онази епоха, всъщност начинът, по който е написано Възвишение е толкова хитър, цветен, жив и, простете думата, уникален, че някакви седмици след излизане на книгата вече разменяхме есемеси със съдържание: „Другари! Понастоящем ся помещавам на ибаний острова Лесбоса, заобиколен от гърци-содомисти, но пък слънце пече и сърдце ми пее! Ибах ва! На завиждайте!”.

Колко човека са способни на подобно влияние? Малко, разбира се, освен Русков и Спиндермаан.

„Хайде, рекох си, брате, Делото ся почна!, че отпих една глътка от плоската и тръгнах с бодра мъжеска стъпка, как подобава.”

Милен Русков, Възвишение

Делото несъмнено ся започна. И то малко след премиерата на Възвишение. Книгата предизвика такъв възторг, че дори ние обмисляхме как можем да преразкажем приключенията на Гича и Асенча (нашата идея беше за ефектен минисериал от 5 епизода). Това беше и моментът, в който всички посегнаха към Русков, обграждайки го с внимание и суперлативи. Радваме се да кажем, че той отигра ситуацията майсторски – точно както и умее да пише – вероятно е било нужно да откаже множество предложения, но в крайна сметка всяка интерпретация на Възвишение минаваше през неговото одобрение и винаги включваше присъствието на Русков в екипа на продукцията.

Александър Секулов и Иван Добчев замислиха спектакъл по книгата за Драматичен театър Пловдив и захванаха работа по него, привличайки за главните роли доста симпатични хора като Бойко Кръстанов, Красимир Василев и Асен Блатечки, и работейки с размах – хубави, големи кулиси, хубави, подхождащи на героите костюми, репетици, репетиции, репетиции… Но напук на всички добри намерения, не ся мина без същинска драма. Малко преди театралната премиера през 2013, пожар опустоши Драматичния театър, затривайки за една сутрин и декори, и голяма част от реквизита на представлението.

Въпреки всичко, премиерата на Възвишение се случи – при форсмажорни обстоятелства и в Дома на културата Борис Христов. Пътувахме специално за нея и за пореден път се удивихме как творбата на Русков е способна да преобрази цял един град – в нощта на първото представление в Пловдив се усещаше една особена тръпка, на Стъргалото беше опънат голям цитат от книгата – „Който иска да е свободен, абие да фаща гората!”, залата беше пълна, а видимо претоварените от обстоятелствата и леко нервни актьори направиха едно доста добро откриващо представление. Достатъчно добро, за да ги видим отново и в София – вече по-отпуснати и уверени в репликите си, като Бойко Кръстанов се оказа неочаквано добър в главната роля на Бай Гичо. Навсякъде освен Секулов и Добчев, срещахме и познатия ни Русков. Защото неговия зорък взор, да не говорим за самото му присъствие, задължаваха всички да се постараят дори повече, отколкото биха счели за нужно, над Възвишение.

Ето, представлението се получи. Въпросът оттук нататък беше – дали пък някой друг няма да захване нашата идея за минисеариал, или пък ще се прицели директно в големия екран?

„Абе един гледа сватба, а друг гледа брадва. А трети гледа на кучето в гъзът. Тоз трети е най-множествений случай.”

Милен Русков, Възвишение

Всъщност, режисьорът Виктор Божинов би могъл да се справи и с двете. Но все пак се радваме, че е рискувал немалко, залагайки на опасен като разказ и епичен като дължина (цели 150 минути) филм – най-малкото защото така би могъл да докаже, че е готов да стъпи на следващото ниво – над Стъклен дом, Столичани в повече и Под прикритие.

И въпреки че филмът Възвишение ползва Милен Русков като консултант и сценарист, в нас се беше загнездило огромно, пулсиращо и неутихващо притеснение. Защото рядко, толкова рядко успяваме да намерим добри слова за български филми, а пък този посягаше на книгата, която без притеснение бихме нарекли най-важна в нашата литература поне за последните 20 години. Нищо чудно след приличното представление на Добчев да наблюдаваме истински крах, нищо чудно…

Не би. Напук на някои слаби моменти (българското кино не би могло да диша без такива), Възвишение на Божинов изпълнява всички свои задачи. Дори го прави с учудваща лекота – тези два часа и половина се изнизват неусетно (чак пък неусетно? – бел. гл. ред.), точно както се случва при истински доброто кино. До голяма степен придържащ се към детайлите от книгата и сниман на повечето от споменаваните в нея места, Възвишение върви някак леко и естествено – както в кърваво-драматичните, така и в шеговитите моменти, когато глаголът „иба” влиза в сериозна употреба. Много важни моменти от книгата (ограбването на френеца, Арабаконашкият обир) са представени по комай единствения правилен начин, а изключителната операторска работа на Антон Бакарски и абсолютно уместната музика на Петър Дундаков правят усещането още по-силно.

До голяма степен очаквано, най-силни са сцените с монолога на бай Гичо, в които комбинирането на природни гледки, саундтрак, цветове и сенки работят значително по-добре, отколкото бяхме готови да признаем. Същото се отнася и за актьорската игра на Александър Алексиев, в чиито сини очи виждаме блясъка от вдъхновението и разсъжденията на Гичо, сякаш той винаги е изглеждал тъкмо по този начин.

Револуционен ли е всъщност Възвишение? Не, но няма и нищо общо с Воевода или пък, опазил ни Господ, с Дякон Левски. Всъщност филмът на Божинов е смислено продължение на обсесията по третия роман на Русков, един хубав край на българската киногодина и подходяща причина да се замислим кога, всъщност, можем да очакваме русковата Чамкория на голям екран? Защото тепърва ще говорим и за тази книга, сигурни бъдете.

Възвишение е по кината от 10 ноември.