Така ми харесва. Признавам.

Обвинявам себе си, но ми харесва. Опитвах, ръчках волята си да променя това, ала не се получи. Три седмици не се вълнувах от това, което става в България и ми беше много добре.

Факт – в съзнателния си и несъзнателен живот не съм отсъствал повече от месец от България. В повечето случаи ме няма за кратко. Последният път – преди седмица-две – беше сравнително дълъг по вътрешните ми мерни единици период – цели три седмици. И за въпросните три седмици все едно нямаше България.

През тези двайсетина плюс дни попадах на всякакви истории. Търсих и намирах. Четох. Интересувах се. Всяка сутрин купувах вестник. Понякога два. За списания да не говорим. Едни автори бяха добри в разказването на истории, други още по-добри. Дълги материали. Дълги статии. Страници. Като бавно полирани стари сребърни прибори – навън беше топло, а те блестяха и студената вода в тях освежаваше. Бях на юг, в дълбоката американска провинция, забравена земя. И нито веднъж не потърсих български информационен източник. Не проверих какво става в родината. Набързо прелиствах фейсбук стената, за да затворя социалната мрежа след 20-ина секунди. Вцепенение. Никакво желание. Казвах си, че не трябва да го правя. Че трябва да опитам. Смутих се. Противно ми беше дори да си давам обяснение защо не мога да го направя. Вместо отпочинал се чувствах изнемощял, ако попадах на новина от родината. Двадесет секунди в български фейсбук изпиваше струите живец. Мачкаше като огнен вал в горещината. Стомахът – празен. Веднъж се събудих нощем, тъкмо по активно българско време, измърморих си нещо под носа, после реших да затършувам спокойно из родното пространство. Цялата информационна българска земя бе осеяна с насекоми. И пак затворих.

Опитах, ала попадах в някакви информационна мелачки, истинска война.

Когато се върнах в София набързо се намърдах в т.нар. “информационен поток”. Ако въпросният информационен поток се изследва (примерно) в дигитална среда (сайтове, социални медии, коментари под статии, коментари в социалните медии), то България е в състояние на война. Разбира се, нищо не се беше променило за някакви си три седмици. Но режисиращите дневния информационен поток пак бяха активни. Забелязваха се и откъслечни моменти на примирие, когато се заричаме, че ще се обичаме, ала – обичта не е като оная обич и тази е мимолетна. Хубаво го беше определил Георги Господинов в своя пост: “…ще го нарека “джихадизмът” вътре в нас.”

Война е. Казвам ви. 

Ако обаче не си вътре в тази война, ако не върлуваш в този информационен поток – рискуваш да бъдеш наритан, изгонен, замерян с нечистоплътни статуси и коментари. Рискуваш да се чувстваш безполезен дори. Ако пък проявиш трескаво желание (често нарочно, за да видиш какво ще стане) да заявиш някакво троснато мнение, различно от това на (примерно) либералния диктат, тежко ти.

Забележителна е невъзможността да се говори за смислени и интересни неща, когато омразата, дуенето и тупането в гърдите “булгар-булгар” принизяват разговора. Понякога се възхищавам как за изключително незначителни неща се вдига патардия до небето. Това е талант, спор да няма. Може и да е нарочно. Не знам.

Пушилката продължава – чета, че Бокова се класирала пета, Григор отпаднал от олимпиадата, розовите домати били кьорфишек и подобни. Социалните мрежи натъртват, че сме стигнали дъното, после си лягаме, събуждаме се, то пък Ердоган решил съдбата на България с Путин (или обратното), голям праз; не е хич малък праз последното любовно изказване на Ердоган, но това е друга тема, какво остава за скоропостижната експресна пратка Бююк – последните две твърде сериозни неща, за да ги смотолевим тук в две изречения. Извън тях – авантюра на глупостта.

Остава само забавлението, което носят дежурните уж либерални, уж демократични коментатори. Плясват с ръчички, пишат нещо на стената си и обобщават: “… и пак стигнахме дъното”.

“Дъното” е новата кота нула, онази “умна” забележка, която е маскирана да изглежда като изгрев, а всъщност е един тъп залез. “Дъното” е някаква своеобразна привързаност към фраза, досущ като привързаността на Иванчо Йотата към буквата. Само дето вече не е нито комично, нито пародийно, а чак плашещо.

Употребява се под постове, с които не си съгласен и най-много от любимия ми либерален диктат или още по-любимия ми факултет за ронене на сълзи по отминалата дружба с Русия. “Ти стигна дъното” е новото публично жигосване. Ако примерно не се интересуваш от генерал Радев и новите му дондуковски кабинетни въжделения, mamma mia. Пак си стигнал дъното. Как да обясниш, че дори новата книга за Карл Маркс на Гарет Джунс е стотици пъти по-интересна от каквато и да е информация за която и да е кандидат-президентска двойка или тройка. Ти не си нормален. Ти не работиш за положителното онлайн развитие на държавата. Ти не милееш за родината. Ти си дъното. Хубаво, че идва зима и с нея лифтовете на Каролев, влекове ли бяха, забравих вече. Кабинки. Те пак ще захранят информационния поток. И тъй до пролетта.

Дори във войната има някакъв ред.

Затова да изясним понятията.

Първо “нормалността” и обратното ѝ. “Нормална” държава не се прави от “нормални хора”. Това особено за любимия ми либерален диктат или за кръжока за братство с Русия, които от време на време твърдят, че държат ключа за нормалността, ала уви, не е така. Нищо хубаво на тоя свят не се е случило, не е измислено от нормални хора. Обратното на нормалните са онези, които правят каквото си искат и помагат нещата да се случват. Свърнеш ли обаче от нормалността, очаквай социално-медийна атака. Готов ли си? Затова и все по-малко са тези, които дръзват да споделят нещо смислено, различно.

Второ, коментарите. Ще кажете – демократичните ценности се изразяват в свободата всеки да пише, каквото си пожелае. Земетръсни глупости. Всяка секунда, загубена в четене на коментар в социална, асоциална или каквото-и-да-е мрежа, е като удар с точилка по главата. Боли. Не ставаш по-умен, тръст ми. Никога, по никакъв повод, не бива да попадаш в коментаторната яма.

Трето, т.нар. видима промяна, която всъщност е само повърхностна промяна. Възхищаваме се по някакви неща, твърди се, че се случвало нещо хубаво. Обаче се ражда повърхностното “хубаво”. Никаква дълбочина. Как да има, когато “информационният поток” е диктуван от глупаци, коментиращи глупости, които пък от своя страна са чеда на божидардимитровската глупост; на комсомолската глупост, замаскирана примерно като кадиевска; на гербаджийската магистрална глупост; на реформаторската коалиционна глупост; на русофилската сълзлива глупост; на патриотарската революционна глупост; на либерал-диктаторската глупост… Различните от “нормалните” хора, веднъж попаднали под обстрела на гореспоменатите, които държат ключа към “информационния поток” и “дневния ред на обществото”, бързо се отказват и още по-бързо абдикират. Капсулират се в себе си, напускат, изчезват. Вие се успокоявате, че има промяна, ала тя е само на повърхността. Оставете дори коментиращите политика, ами самите политици, припяващи по темите от “информационния поток” – че участващите в политическия живот чували ли са за генезиса на политиката, знаят ли на каква почва се засажда и как се полива, че да вирее, че наричат себе си политици? Един Бююк ги срина.

Четвърто, добротата. Колко невъзможно се оказа да си просто добър.

Тук Георги Кушвалиев – Кушвата е прав, да е жив и здрав:

Отиват си един след друг Големите,
това е ясно.
А ние си оставаме с проблемите –
че малките не раснат…

Добрите и Големите не са в социалните мрежи, те не виреят там, не са сред “най-четените” в дигиталните медии, не са по първите страници и първите новини. Ако се появят там – замерят ги. Като си отидат от този свят попадат в социалките, за да изчезнат бързо след ден. И си мисля – дали пък пълната абстиненция от т.нар. “информационен дневен ред на обществото” наистина не е единственото възможно лечение?

Война е. Казвам ви.

Веднъж-дваж в месеца ни осветява като със сигнална ракета нещо хубаво, останалото е мравуняк от глупости. Пак Георги Господинов: “… рязкото радикализиране на мнения, основно във фейсбук, помежду ни.”

Какво удоволствие доставя това? Защо опакото на усмивката пълни душите? Напредваме по-бавно, отколкото в началото. Сегиз-тогиз смислените сякаш припадат встрани от пътя, другите ги оставят да лежат там, сякаш подвиквайки “дръжте се, малко остана до следващия Wi-Fi”, за да дамгосат някого с “ти стигна дъното” или да постнат нов поток от зловонни коментари по тъпотиите от деня. Да изсумтят, ама дигитално.

Вярно, натъртвам – понякога се появява някой свеж персонаж, който вкарва нова тема или обръща внимание на нещо смислено, някакъв нов Обретенович, ала животът му набързо приключва и мимоходом е застрелян от охраняващия дигиталната градинка – как така някой ще се опитва да променя дневния ред на обществото, наложен от любимия ми либерален диктат или още по любимия ми кръжок по руски?

Оплескахме се във водовъртеж от грозни мисли, нервни спорове, сочене с пръст, кой сега знае повече за срещата Ердоган-Путин, ауууу, клета майка България се разиграва на руска рулетка. Слабоумието, празнотата и липсата на смислени думи докарват съответните безумни мисли. Бедният речник води до бедни слова. Повърхността е любима – едно си баят без да са прочели и ред. Те са био, те са електрически, те са анти ГМО, те са …, без да знаят какво е био, какво е електрически, какво е ГМО. Те са. Ако ти не си – “Ти стигна дъното”, фразата, която не се променя и пасва на всичко. Пасва и на теб. Не й търсят заместител, не оцветяват думите, не привнасят ново значение, вегетират. Не схващат, че обяснението е в бавността, не в бързината. Дори в споменатата книга за Маркс сигурно има повече отговори, отколкото във всяка новина, която се търкаля в социалната джунгла днес.

Модерният изказ, досущ като модерните идеи, досущ като прогресивните хора, се създава с малко повечко усилия. У-с-и-л-и-я. “Ти стигна дъното” се създава без усилия.

Нямаме време да поотпочинем, защото от всички социални потоци се подвикват команди за нападение. Я, там Каролев е защитил еди-какво-си, защото има еди-какъв-си интерес. Я, тия пък, верно ли, щели да издигат съвместен кандидат-президент, а днес пък даваха Корнелия Нинова по телевизията, ихууу.

Може би пък Джордж Сантаяна е прав, че “само мъртвите виждат края на войната.” Обаче има и друг начин войната да свърши – откъсване от монотонното информационно положение, което властва в родината. То удря като бумеранг, след това шамаросва, за да няма никакъв шанс изказът, идеите, хората да станат готини. Ходим в някакъв буен шубрак, клоните ни брулят, разкаляно е, а на никого не му хрумва да се измъкне. И продължаваме – да роним сълзи по Бокова, после ги забърсваме, после пак роним, после Евгений Михайлов пише писмо, роним за неговото писмо, миризмата в един момент така задушава, очите са заслепени, после я караме само на слух.

Единственият начин да прекратим войната, освен с идването на смъртта по Сантаяна, е да се отпуснем в обятията на умните. Ако има такива около нас –  живи да са умните. Ако няма – значи книгите. Ако и те не палят разума – тогава може би музиката. Но да се откъснем от “дневния ред на обществото”, който битува около нас, имаме болезнено силна необходимост от умните.

Умните, които създават ценностите. При това – не в режим ей-сега-създавам-и-беж-да-ме-няма.

Като стана дума за Господинов, припомням си последната ми случайна среща с него. Някакво тичане по коридори и етажи. Видяхме се за малко в моята стая, после пред студиото на Дарик, после в редакцията на egoist.bg. След разговора си спомних за онази прекрасна фраза на Клод Леви-Строс, опитвам се да я намеря. Той пише за находчивостта, която е своего рода щедрост, пренесена до нивото на интелекта. Един вид – добрият вожд непрекъснато дава личен пример и показва уменията си. Веднъж уменията са дори такива – той подготвя отровата за стрелите. Друг път уменията са други – той пее и танцува, за да забавлява тълпата, при това с достатъчно голям репертоар, за да не стане скучен. Строс пише, че щедростта е един от атрибутите на добрите вождове, един от атрибутите на властта. Господинов е такъв, дори когато тия дни го набъркват в отровните стрели на вестникарска разправия, пак вторачване в “дъното”, пфу. И ето че той, умният, също е набутан в “дневният ред на обществото”, замаскиран като скандал в литературен журнал.

Умният не изпитва удоволствие от лесната победа, от лесното получаване на властта. Той е някакъв съвременен Перикъл, владетел чрез интелекта. Този тип вождове дори разгневяват хората, не ги галят с перце, няма пасти, няма зрелища. Дори и да помолиш умните да анализират, те биват погълнати от някаква либерално диктаторска центрофуга, която ги изпира и после изплюва.

Интелигентни авторитети са нужни днес, както никога досега. Но ще ни жегнат – авторитет или авторитарен? Шега не бива. Точно авторитарен авторитет е онзи малък светлик в мрака, който би следвало да озари земята, наречена България. То и Енгелс давал примери с движението на влакове, на кораби, за да обясни необходимостта от авторитарни авторитети, ама и него захлупвали с упреци, че използва “авторитарни методи”. Няма спасение, попаднахме в собствения си капан, не на врага, а сме жертва на приятелски огън, който ни обстрелва ежедневно по социални и асоциални мрежи.

Когато се улових, че не чета новини от родината, насила исках да го правя, а всъщност дори отваряйки разни информации, очите се замъгляваха пред написаното, а главата не приемаше нищо. После се нахъсвах и се чувствах като глупак, който тълпата нахъсва да убие слона и аз го убих, а после пак се чувствах като глупак, защото се поддадох на тълпата. Подчинение на тълпата. Подчиняваш се и после имаш чувството, че ходиш по миниран терен.

Въпросното откъсване е трудно, защото могат да решат, че е добре да бъдеш замерян с камъни, след като не следваш установения “дневен ред на обществото”. Как така ще си позволиш да се откъснеш от “информационното положение”, да не ти пука например за референдума на Слави, който е способен с дни да дамгосва държавния дискурс? Владетелите на “информационния поток” вярват в тия ценности, как така ще налагаш други. Ти трябва да се вълнуваш от Слави и от неговия референдум. Точка.

Техните ценности обаче толкова са деградирали, че неоткъсването гарантира и твоето въвличане в деструктивните процеси. Изведнъж примката около врата се затяга. Но какво значи да се откъснеш? Да престанеш да рониш сълзи за несправедливата или справедлива кандидатура на Ирина Бокова, защото тук иде реч за избор на шеф на ООН, не на месарницата отсреща; да не изкажеш мнение за принципното, но ненавременно пуснато писмо на Евгений Михайлов; да си мълчиш за надстрояването на Маринела; да коментираш кога си сложил флагче на профилната снимка и кога не (естествено, че няма винаги да си слагаш).

Натиск.

Керванът трябва да върви. Политическата 24-часова програма, каквато я виждаме сега, трябва да продължи, тя е перпетуум мобиле, ние само я храним с интереса си, тя се ежи, дуе, пъчи гърди и пак тропа по надупчения асфалт.

Какво би се случило, ако не й обръщаме внимание? Ако я умножим по нула. Ако се вълнуваме от важните неща, които се случват до нас, около нас. Ако се възхищаваме на онзи, който прави хляб или някой друг, който произвежда велосипеди. Ако прочетем книгата за Маркс и дори си говорим за Маркс? Или за онзи, който учи децата да свирят на пиано? Знам ли.

Знам. После идват и не си отиват някакви розови домати, картечницата с глупости е заредена и патронната лента няма край.

Ако налаганият информационен поток е абдикирал от всичко разумно, не може ли и ние да абдикираме от него?

Карат ни да стреляме по слона и ние го правим. Всеки ден. Всяка минута. Винаги си спомням за разказа на Оруел “Застрелване на слон”. Точно това се случва – под натиска на информационната диктатура убиваме слон след слон, само и само да не съобщят под имената ни в социалните мрежи: “Ти стигна дъното.”

Оруел е полицейски офицер на един град в Южна Бирма. Мулмайн – градчето – е раздирано от антиколониални настроения. Впрочем, Оруел е роден в Индия и е наясно с колониалното напрежение, навярно затова го описва тъй добре: “Като полицейски офицер аз бях биеща на очи мишена и ми устройваха хайка всеки път, когато това изглеждаше безопасно. Когато някой пъргав бирманец ме спъваше на футболния терен и реферът (друг бирманец) се разсейваше, тълпата се заливаше в грозен смях.”

Един ден в живота на т.нар. полицейски офицер се случва нещо “просвещаващо”. Толкова силно просвещаващо, че прочитайки разказа за еди-кой-си-път бях убеден, че това се случва с всеки “ненормален” в родината, който не тича след линейката, която пък бърза за поредната “информационна драма”. Бийте ме, действа отрезвяващо.

Накратко – Оруел попада в един инцидент с един слон, който един ден опустошил един пазар и всеки момент може да убие един човек, че и повече. Оруел взима пушката и отива да провери. Много бирманци образуват потеря подир Оруел, нахъсват го с истории и споделят собствените си притеснения:“Щом се запътих нататък почти цялото население на квартала излетя на ята от къщите и ме последва. Бяха видели пушката и всички крещяха възбудено, че се готвя да застрелям слона.”

Вече си представяте как Оруел, който хич не иска да застрелва слона, притиснат от виковете на огромната търпа, зарежда уинчестера: “Когато дръпнах спусъка, нито чух гърмежа, нито почувствах ритника — това никога не става, щом изстрелът попада в целта, — но чух дяволски ликуващия рев, който се изтръгна от тълпата.”

Следва възторг, дискусии, бирманците тичат покрай Оруел, егаси какво забавление: “Често се чудех дали някой проумя, че съм го направил единствено, за да не изглеждам глупак.”

В ролята на бирманската тълпа доста често е екзалтирания роден фейсбук. Или туитър. Или както там се казва социалната медия du jour. Няма никаква разлика в случилото се през 1936 година и случващото се днес, както и едва ли има кой знае каква разлика между бабите, които даваха квартири под наем на автогарата в Созопол и airbnb. Разликата е в размаха и бързината, ала това са условни понятия, които не задължително гарантират промяна.

Какъв размах, какъв мащаб? Че кое не е постарому, по дяволите?  Едно време са мислили, че и изобретяването на механичното оръжие и индустриалната революция ще доведат до по-добър живот без да подозират, че две световни войни чакат зад ъгъла.

И тогава Бокова се класира пета.

После и Григор Димитров отпадна от олимпиадата.

Но сигурно ще попитате за Бокова. Помня нещо от писмото на Михайлов, което без да укорявам или викам ура, пак припомням, има съществен недостатък – датата на изпращане. Но писмото е пратено. Михайлов пише: “Разкритията се отнасят до комунистическото минало на госпожа Бокова (1), нейната липса на личен интегритет (2), нейното унищожително управление на ЮНЕСКО (3) и съмнителни практики на всички нива. (4)” Ако градираме (скобите са мои) от 1 до 4, най-интересно ми е написаното на второ място. За “личният интегритет”. За това може да укорите Бокова, другите словесни дихания не са интересни. С какво ви обогатяват, честно? Разбрахте ли нещо повече за ООН, за системата, за вратите, за мебелите, за тихите стъпки, за шумните стъпки, за решенията, за представителството на държавите, за регионалните групи, за формалните и неформални разделения, за обективните и субективни фактори, за етапите на гласуването, за настроенията, за бюлетините на постоянните страни членки, за истинските фаворити. Знам, знам, всички знаят за социнтерна или коминтерна на португалеца Гутериш.

Че е важно настроението в родината, важно е. Че Бокова сгреши в комуникацията на родна почва, сгреши. Дали неволно стрелата на Михайлов влезе в целта, но “личен интегритет” е онази съществена подробност, която следва да бъде обсъдена. Личната почтеност.

Нали говорим за добрите, за добрината.

Евгений Михайлов споменава и още нещо: “Обществена подкрепа за кандидатурата й на практика не съществува”. Подобни слова винаги ме напрягат, защото си представям инициативен комитет с хора, които “издигат” дадена кандидатура. Или още по-лошото – “граждански съвет”. “Обществената подкрепа” за дадена личност в повечето случаи е ясен знак, че трябва да се търси друга личност. Разбира се, Михайлов излиза чист от цялата авантюра – само като видите кои въстанаха звучно срещу него, сълзи се стичат по бузите ми. Един, когото няма да спомена, но вие си го знаете, после и Георги Първанов, Иван Гранитски, Кристиян Вигенин, ох, ох, ох. Авторитарният авторитет би следвало да застане зад дадена кандидатура и обясни без да търси обществена подкрепа. До гуша ни е дошло от лидери, избрани под маската на обществената подкрепа. Но нито някой обясни, нито самата Бокова разясни.

Личната почтеност, ако не се връщаме назад в историята или не ни прилошава от списъка с подкрепящите Бокова, можеше да се прояви двустранно. Веднъж – пред българската “страна”, номинираща Бокова; втори път – по време на пролетното изслушване, което (впрочем) се случва за първи път от 70 години насам, от което навярно малцина помнят нещо. Не че португалците помнят защо техния социнтерн деател иска да стане шеф.

После пък убиха и куче на плажа и – както написа моят приятел Петър Димитров – вместо всички да се тръшнат пред полицейският участък с въпроса “Можете ли да гарантирате сигурността на туристите и местните хора?”, още малко ще застанат пред кучкарника и ще питат “какво куче беше кучето като малко”, “как се учеше в училище”, “как се чувствате”. Свивам се в окопа и над мен свистят тъмните въртопи на социалния гняв.

Вчера и Рут Колева се намеси. Разказва как чула българска реч в малките часове на нощта, действието се развива в Амстердам: “Иванье Булсаткома пак се е прее*ал!!! Качи са на покрива да го опрайш.”

С нескрито умиление се възхищавам на онези, които – в чужбина по някаква причина, да речем за по-дълга командировка, гастрол, работа или друго – се потапят само в българския новинарски поток, а не в информационния поток на мястото, на което се намират. Не мога да си отговоря какво, освен незнанието на език, може да те накара в Амстердам да имаш Булсатком. Сигурно тази болест е лечима, ако се открие навреме, макар да наблюдавам единствено засилване на симптомите й.

Защо го правят? Не може да е само от носталгия. Очакват, че нещо ще се промени в България, докато ги няма? Имат необходимост да съобщават, че тук – в Амстердам – е така, а в България е еди-как-си? Човърка ги какви ги върши премиера или какви ги ръси Слави Трифонов? Гледат сутрин Антон Хекимян? Притесняват се от състоянието на републиканската пътна мрежа или – това вече истински ме напряга – от предстоящата кандидатпрезидентска кампания? По-възможно е аз да имам нужда от лечение, сигурно е така, след като независимо от продължителността на отсъствието, последното, за което се сещам е да проверя какво се случва в България. Да, сигурно продължителността не е истинска и “представа си нямам какво значи носталгия”, тъй де. Пътуването навън е не просто пътуване, то е отчаяно бягство от действителността, ако три-четири седмици на някакъв период от време не може да се потопиш в друга действителност, какво ни остава?

Ако имате 30 минути сутрин да прегледате новините, наистина ли вместо новините от града или градчето, в което се намирате, ще отворите български информационен източник? Натиснете спусъка и ме гръмнете. Или да се свия в окопа и никога да не се показвам повече? Дори, когато все някога се случва онова телефонно обаждане или имейл от родината с примерно съдържание “ти нали разбра какво стана и сега…”. Не, не съм разбрал. Какво е станало? Някой е написал хубава книга? Не бе, генерал Радев от самолетите еди-какво-си. И тогава се чувствам като онзи господин, дето застреля слона, стана дума преди малко.

– Ами ти наистина ли не разбра?

– Естествено, че не съм разбрал.

(повдигане на вежди, изсумтяване, хмммм)

– А разбра ли, че Бокова е пета? Ебаси колко яко, нали?

Последна бележка: Винаги поставям размислите си за Бокова в купата с любимия ми български дамски типаж “Кристалина Георгиева среща Меглена Плугчиева среща вицепрезидентката-как-ѝ-беше-името среща Дора Янкова” и тогава става хубаво. На моменти българският типаж е толкова извън времето и пространството, че чак боли. Толкова за Бокова и останалите. От последните дни си струва единствено темата Бююк. Но тя струва скъпо.