Гледаш въздушните фотографии на The Floating Piers, проектът на Кристо, който прикова вниманието на целия свят от 18 юни до 3 юли; разглеждаш рисунките на проекта, неминуемо погледът се спира върху оградения малък остров с една къща вътре. Островът – Сан Паоло, къщата – собственост на фамилия Берета. Фамилията, която почти 500 години е сред най-големите индустриални корпорации в Италия (компанията Beretta, която не е сменила собствеността от създаването си). Днес е почти невероятно да се мисли за семеен бизнес в такива размери, на Beretta е точно това. Франко Берета е 15-о поколение Берета, а Умберта – винаги инициативната, забързана, чаровна, усмихната, вдъхновяваща дама – е неговата съпруга. Умберта Берета.

Родена е в Бреша, учила в Бреша, а после в Лозана, Женева, Рим, Лондон, Лугано. Ражда сина си Карло в Ню Йорк, където е запленена от многото благотворителни инициативи, които се случват там. Опитва да пренася това в Италия. Интересува се от изкуство и когато Кристо се свързва с нея и съпруга ѝ за помощ при реализирането на проекта The Floating Piers и разрешение къщата им на остров Сан Паоло да бъде оградена с кейовете, тя мигновено казва “да”. И от онази първа среща през лятото на 2014 година до лятото на 2016 година, тя е ангажирана активно с реализацията. Умберта и съпругът ѝ запознават Кристо с кметовете, с властите, с хората, от които зависи бързото осъществяване на проекта. 

Разговарях с нея преди последния ден и веднага след последния ден. Часове след като The Floatin Piers затвори, часове след дългата последна вечеря и разговор с Кристо. Силна емоция. Силна емоция, която тя документира с този прекрасен кадър – Умберта и Кристо в последната нощ, след като The Floating Piers затвори.

Проектът на Кристо The Floating Piers беше обявен за период от 16 дни с последен ден 3 юли. Разкажете ми за последните часове на 3 юли, точно след залез слънце. Какво се случи?

–     Знаете ли, точно по залез слънце, все още имах гости в хотел Rivalago, където беше и Кристо, много други хора идваха и си отиваха, част от семейството му беше там. В един момент хотелът се превърна в нещо като дом за проекта. Някои от гостите дойдоха към 7 вечерта и изпихме по питие с тях. След това отидох с целия екип, с Кристо, с Владимир, с всички хора, които пряко отговаряха за проекта, с куратора му Джермано Челант, на специалния шлеп, с който Кристо се движеше наоколо.

В началото този шлеп се използваше за работа, а след това Кристо превозваше приятелите, посетителите, колекционерите. И така вечерта се разходихме, беше много приятно. След това се запътихме към един ресторант, който Кристо много харесва, казва се Vittoria. Той беше запазил няколко маси, по-голямата част от ресторанта, но не целия – имаше и местни хора. Когато влязохме всички започнаха да ръкопляскат, бяха толкова щастливи да го видят.

Как мина вечерта?

–     Беше спокойно. Мислихме и говорихме за това, което се случи. Аз стоях до Кристо и Джермано, приказвахме много. Спомнихме си как преди две години започна всичко, колко бързо мина времето. Как все пак успяхме да се справим. Всеки разказваше истории от проекта, които бяха емоционално най-важни за него. Ако трябва да призная, всички бяха много тъжни. Такава беше вечерта. Но Кристо изглеждаше щастлив. Беше напълно доволен с проекта, но всички останали бяха в едно особено състояние, не чак депресирани, но тъжни, че всичко свършва. Дори бодигардите, които всеки ден се оплакваха, че имат толкова много работа, сега споделяха, че не знаят какво ще правят оттук насетне. Разказаха колко емоционално изцеждащо е било всичко, но толкова красиво, че ще бъде трудно за тях да намерят нещо друго, което да бъде на подобно ниво. Всички се чувстваха като едно семейство.

Това, което ми направи особено впечатление е, че хората даваха абсолютно всичко от себе си. Мисля, че в това е силата на Кристо. Да, той беше наел доста хора: 600 души се грижиха за кейовете, но ако наемете някой от тези млади хора през лятото да бъде по цял ден навън в жегата, когато работата приключи, той ще бъде доволен да си тръгне последния ден. Младите хора, които работиха нон-стоп, изживяха силно този последен ден. Днес четох съобщение на един от тези души, който писа, че е на магистралата, вече си пътува и плаче. Споделяше, че това е най-хубавото приключение в живота му. Тъй че мисля, че на всяко ниво всички бяха изключително въвлечени в работата по проекта. И за това си говорих с Кристо последната вечер – има разлика между регулярната работа, колкото и да я обичаш, тя си остава работа. А това е нещо напълно различно, случва се веднъж в живота и хората го оценяват.

Какви бяха вашите дневни ритуали, свързани с кейовете? Ходихте ли по едно и също време например?

–     Опитвах се колкото е възможно по-често да се разхождам след десет часа вечерта. Много ми харесваха кейовете нощем. Обичах да ги виждам по тъмно. Начинът, по който се движеха, отражението на светлините, спокойната вода. Вземах дървена лодка и отивах до кейовете, обкръжаващи Сан Паоло вечер. Не успявах да го правя всеки път. Понякога сама, понякога с други хора. Това навярно беше моят ритуал.

Като говорим за ритуали – какво мислите, вярвате ли в тях? Сякаш проектите на Кристо са всичко друго, но не и ритуали.

–     Да, вярвам в ритуалите и им се наслаждавам. Вярвам, че е хубаво, когато правиш нещо отново и отново, когато имаш някаква традиция. Знаех за хора, които идват всеки ден на кейовете. Това бяха хора, които живееха в околността. Направи ми впечатление и нещо друго – вие знаете, че моето семейство притежава остров Сан Паоло и прекарвахме доста време на острова, вътре в къщата. Всички наши гости се радваха да видят острова и къщата отвътре, но аз лично всеки път, когато стоях вътре, след 15 минути исках отново да изляза навън и да се разходя по кейовете.

Кристо избра Изео, свърза се с вас, нещата се случиха, истински късмет, но кой беше моментът, който щракна в началото и всичко пое в правилната посока?

–     Мисля, че изключително позитивната реакция, която получи от първите хора, с които Кристо разговаря тук за проекта, са част от причината за успешното развитие на проекта. Едни от тези хора сме и ние. Кристо беше споделил първо с Джермано Челант, че иска да направи това. След това е казал, че трябва да потърси семейство Берета, за да види какво е тяхното становище като собственици на Сан Паоло. Бих добавила и още трима души, които бяха въвлечени в това от съпруга ми в началото. Ние не само казахме “да” на проекта, но заявихме, че ще помогнем и намерихме ключовите хора, които трябваше да дадат разрешение за осъществяването. На първо място това бяха кметовете на Сулцано и Монте Изола, както и Джузепе Факанони, който е отговорен за езерото. Мисля, че изключително положителното отношение на тези хора да се включат извън работните си задължения, за да се случи проекта – това беше ключово за успеха. Разбира се, след първоначалните решения, много други хора бяха включени – осъществяването на замисъла на Кристо, сигурността, всички свършиха страхотна работа.

Когато пътувах за Изео се сетих нещо, гледайки табелите за Верона. Колко е пътя от езерото до Верона?

–     Да кажем около час. Около 20 минути, за да отидете до Бреша и после още половин час от Бреша до Верона.

Мислих си, че дори една опера, писана толкова отдавна, се поставя днес пак. Но работите на Кристо няма как да се случат отново.

–     Прав сте, аз продължавам да мисля, да анализирам какво се случи. И да – говорих с хора, разсъждавахме как една картина е все още сред нас, една скулптура оцелява вечно, но не е задължително да остава така в мислите ти, в спомените. Да, виждаш я, но дали ще си мислиш за нея цял ден? Докато в случая – да, кейовете изчезват, но оставят един незабравим спомен в главата завинаги. Да не говорим, че виждам непрекъснато и други неща, които ми напомнят за кейовете. Всеки път, когато видя нещо с подобен цвят, мисля за кейовете.

Притеснявахте ли се в началото, че нещо може да не е както трябва с проекта?

–     Не, нито веднъж. Бях притеснена единствено от броя на хората. Когато първите дни кейовете се отваряха и затваряха, заради непостоянното време. През първите три дни хората бяха поне два пъти повече от очакваното. Непосредствено преди отварянето и първите три дни всичко беше забързано, натоварено, съществуваха въпросителни. Но след това ситуацията се намести, всички бяха по-спокойни. Естествено, че в проект като този много неща може да не са както трябва и времето е едно от тях, на първо място. Можеше да бъде голям проблем. Представете си, че нещо, върху което си работил две години, може да не се случи така, както Кристо искаше, заради времето. Но мисля, че всичко мина чудесно. Той имаше 16 дни в главата си и това бяха едни прекрасни 16 дни. Искаше да отвори на 18 юни и успя да отвори на 18 юни. Искаше много посетители, получи повече от очакваното. Всичко мина чудесно. И той се чувства по същия начин.

Кристо продължава да не е впечатлен от новите технологии и вчера, когато пристигах в Италия, прочетох нещо интересно за т.нар. икономически растеж. Пишеше, че не толкова технологичните иновации са важни, колкото щастието, възможностите за всички, достойнството за хората – те са отговорни за растежа. Не подценяваме ли аналоговия аспект в живота днес?

–     Не мисля, че подценяваме, по-скоро живеем по различен начин. Ето ви пример – всички хора, които бяха на кейовете вчера, последният ден, както и през останалите дни, те бяха с телефон в ръка. Искаха да се снимат, качваха снимките в Инстаграм , но в същото време не гледаха кейовете през телефоните си от вкъщи, а бяха дошли да ги видят на живо. Така или иначе дойдоха на живо, усетиха щастието, вятъра, просто дойдоха, но вече има неща, които отсъстваха преди години.

Мнозина търсят тайния смисъл на кейовете. Това ми напомня на айсберга – 7/8 са скрити от повърхността. А Кристо казваше, че иска просто хората да изпитат щастие без да си задават безброй въпроси.

–     На първо място, прав сте, направихте перфектното сравнение, че работите му са като айсберга. Има толкова неща, които ние не виждаме. Но в същото време, Кристо наистина иска хората просто да се наслаждават. Той иска хората да са на върха на айсберга. Не го интересува дали хората там знаят всичко за работите му, не знае дали хората разбират от съвременно изкуство. Той мисли демократично, казва, че всеки трябва да изживее работите му както му харесва, със своите си чувства. Той самият беше толкова впечатлен от живота навън, от вятъра, от водата, от слънцето. Нали знаете, че Кристо не използва телефон, много е откъснат от всичко това. Но в същото време е отворен всеки да преживява по собствен начин.

В определени периоди от живота хората водят някакви битки. Какви са вашите?

–     Има неща, които ме разстройват, които не мога да подмина, независимо от това, че съм щастлива в живота си. Тероризмът е нещо, което ме плаши. И ние живеем във времена на терористични атаки, уплашена съм, че започваме да свикваме с тях. Това е нещо почти ежедневно, за което не мислим така, както преди. Това ме плаши.

В същото време светът се отваря, възможностите са повече, веднъж говорите за любопитството, направи ми голямо впечатление. За възпитание на любопитството при децата. Как се случва това?

–     Мисля, че на децата трябва да се показват неща, които ги поставят в центъра на това, което се случва. Не можеш да очакваш да харесват това, което и ти. Но мисля, че особено с децата, можеш да намериш начин да бъдат в център на проект, на посещение в музея например. Ето – ако заведете дете в музея, защо да следвате стъпките на регулярния гид, очаквайки, че то ще следи целия тур. Може би трябва да го накарате да играе вътре в музея, да търси някакво съкровище, образно казано. И така детето ще запомни музея завинаги. Мисля, че трябва да се адаптираме към хората и в този смисъл да ги поставяме в центъра на онова, което преживяват, това е ключово, за да привлечем вниманието им.

Как поддържате собственото си любопитство? Звучите енергично с интерес към новото, към живота?

–     Да, така е, това е добър въпрос особено след проекта на Кристо. Как ще продължа да бъда любопитна след нещо толкова голямо? Ще бъде трудно, признавам. Аз съм любопитна като човек. Винаги съм се интересувала от това, което става около мен. Едно от нещата, от които много силно се интересувам, е изкуството. Днес изкуството е практически навсякъде – ако искате да го усетите, да го изпитате. Това е нещото, което ме прави щастлива, което ме кара да се интересувам от живота.

Занимавате се активно и с благотворителност, както и с много други неща, които по особен начин са свързани със световната сцена. Не е ли трудно да живеете в малък град като Бреша?

–     Да, аз живея в родния си град, макар напоследък често да съм в Милано. В момента градът изживява период на разцвет, особено след провеждането на Експо Милано. Това беше истински трамплин за града. Много неща се случват, от културна гледна точка това е много активен град. Прекарвам средно по три дни седмично в Милано. Моят роден град Бреша е много по-малък. Трудно е да се направи така, че в този регион да се случват неща, но не и невъзможно –  Плаващите кейове на Кристо са типичен пример. Нещо изключително голямо се случи и хора от целия свят дойдоха да го видят. Вече съм член на борда и на градския музей, моята цел е да се опитам да създавам неща през четиригодишния си мандат, за да може и един малък град да бъде интересен.

Проект Иноваторите на egoist.bg и Дарик радио е вдъхновен от Innovation Starter. Заедно вярваме, че добрите идеи и иновативния подход помагат да се развиваме. Всяка седмица Константин Вълков представя хора с различни професии, които вдъхновяват. Проектът стартира в началото на 2011 година с интервюта с Ричард Куест (водещ в CNN), Йорген Виг Кнудсторп (шеф на Lego), Хидетоши Наката (футболист и предприемач), Енрике Пенялоса (кмет на Богота), Елиф Шафак и Исабел Алиенде (писателки), Магнус Карлсен (световен шампион по шах) и много други. Интервю номер 74 в проект Иноваторите: Умберта Берета, занимава се активно с благотворителност, изкуство, както и семейния бизнес на основаната през 1526 година компания Beretta.

Повече за Innovation Starter тук: