•
17 октомври 2015
Може да не знаете кой е господин У. И ние така, но се оказа егати пичът
Докато тичаше към гостоприемно зейналата врата на рейса, господин У. не се поколеба дасе спъне и да изпусне възможността поне веднъж да бъде някъде навреме. Тъпото”туп”, което според всякаква вселенска логика трябваше да последва,беше предотвратено от универсалните рефлекси на У., който сграбчи една невиннаминувачка за гърдата и не падна, но си спечели удар по главата с чанта.
– Извинете, аз, много съжалявам… – опита се да смотолеви той, но дори и това не успя данаправи като хората.
ГражданкатаД. го засипа с ругантни, на които всеки моряк би завидял, дори и след 20 годинипо палубите на корабите, но и няколко таксиметрови шофьори завистливопогледнаха към сцената, послушаха замислено нейния цветущ речник и отминаха дарепетират новите реплики, с които вече бяха въоръжени. Щяха да им бъдат полезниза Множеството Ежедневни Ядни Ситуации, в които тяхното клето племе изглеждаживееше и не процъфтяваше, но пък добре си вирееше.
Господин У.се изчерви от глава до пети, но за щастие това нямаше как да се види с простооко. Задницата на оранжевия рейс бълваше подигравателни облаци изгорено горивов лицето му, врътна игриво задница в защита на жените по целия свят и продължипо пътя си.
Гражданката Д. ядно се изплю на земята и продължи ведро пътя си, доволна, че е дала някомуда се разбере. Господин У. седеше като забит в земята кол и дори мускулче нетрепваше по червеното му лице. Явно и тях ги беше досрамяло от него и отказвахада кооперират. Д. нямаше търпение даразкаже на Дарина В. колко е била смела – areal badass, но искаше да го направи лице в лице, не по телефона.Или вайбър. Пошло би било. Смени си обаче тапета на телефона с жизнерадостнияслоган “Shut up. I wearheels bigger than your dick.” и затропка самодоволно по тротоара,докато се изгуби от погледа на господин У.
Срамежливипетна от пот се появиха под мишниците му и той аха да седне изморено и разкаянона пейката, когато възрастна жена застана на сантиметри от лицето му, изгледаго с поглед, който можеше да смрази кръвта във вените на поне две акули и единхипопотам и просъска:
– Днешнатамладеж срама няма!
Господин У.погледна объркано петте косъмчета, остро треперещи от яд над горната устна нагоспожата. Той не даваше вид да разбира какво точно означаваше нейнатавъзмутена констатация, но тя тръсна едрото си кокалесто тяло на пейката каточувал с картофи от преди поне два сезона и демонстративно сложи трите си торбидо кокетните си обущенца. Чантата повтори категоричността на притежателката сии със строгост, на която всеки служител на държавна служба би завидял, серазположи върху пейката. По този начин тя, сама по себе си и без нужда отповече излишно вербализиране на ситуацията, недвусмислено описа значението наизсъсканото изречение – очевидно нямаше място за господина.
Д. нямаше търпение да разкаже на Дарина В. колко е била смела – a real badass, но искаше да го направи лице в лице, не по телефона. Или вайбър. Пошло би било.
У. не можа да измисли какво друго би могъл да направи, затова бавно тръгна обратно къмдома си. “Закъснял човек не бърза” – прозвуча в главата му и тойреши, че не само това, ми и изобщо и като цяло е по-добре за целия свят да неходи където и да било.
Докатоминаваше през парка, недалеч от панелката, в която кротко броеше мухите намладостта си, погледът му падна върху една майка, ласкаво кърмеща бебето си.Господин У. побърза учтиво да извърне поглед, но вече беше късно. Видяла реакциятаму, младата жена запуши ухото на невръстното сукалче и запита риторично, но всетолкова подигравателно:
– А ти катоядеш пица, ние можем да те гледаме, а? Това е най-естественото нещо на света,разбра ли, бе?
Господин У.отвори уста да каже нещо. През това време петната под мишниците му вечезастрашително спускаха пипала към колана на дънките му. Той, не без известносамосъжаление, ориентирано към липсата му на характер, си замълча.
– Е зарадитакива сме на това дередже! – извика подире му хубавата, но не много мила майкаи той пропадна в лека екзистенциална криза, чудейки се кой и какъв е, а послеотдели известно време да помисли какво му беше толкова лошо на дереджето и какименно вината за него изведнъж се беше стоварила на потните му плещи.
Може би вече е ясно, че господин У. беше скромен и омачкан човек в горната граница намладостта си, разбирай, в разцвета на силите си. Беше журналист на свободнапрактика, което беше евфемизъм за не много ласкавата реалност, в която тойспорадично си спечелваше правото да напише по някой и друг забележително нископлатен пиар, маскиран като новина. Хонорарите биха обидили всеки с достойнство,но господин У. не беше обременен с его. Въобще. Той не обичаше да излиза -светът беше враждебен и само чакаше да си покаже носа навън, за да му гонатири. Затова пък си имаше трима приятели, които от време на време – достарядко, успяваха да го изкарат навън.
Днес например, той бързаше да се види не с тях, а със собственика на “Студио закрасота – Кадифе”, за да успее да похвали скубането на вежди с конец залюбителите на естественото обезкосмяване и лазерната епилация – за малкитепринцеси, които харчеха пари, без да са ги изкарали. На господин У. не мупукаше особено – той не беше възпитан да съди хората и не го правеше. Щеше даизкара 12 лева за 2000 знака и щеше да е доволен. Сега обаче това нямаше да сеслучи. Докато крачеше потен по улицата, телефонът му заплашително завибрира.Беше Дора и тя му даде да разбере, че тя, Маката и Сашо го чакат вече половинчас, къде, по дяволите се губи.
Господин У. тотално беше забравил за тази всъщност маловажна среща, затова се забързаобратно към спирката и този път – дори за своя собствена изненада, не успя дасаботира по никакъв начин качването си на рейса. През целия път до ресторант”Луна и грош” господин У. избягваше да гледа, говори или диша впосока на когото и да било. Изненадващо, той стигна до целта си, без нито еднажена да му се развика. Нито мъж. Дори веднъж. Доволен от себе си и отвъдпривичната си скромност, той влезе в ресторанта.
Дора беше собственик на магазин за биохрани и благодарение на новите тенденции, споредкоито с правилната диета всички можехме да удължим живота си почти добезсмъртие, малкият й скъп бизнес процъфтяваше.
Сашо имаше клиника за зъбна имплантология и приветстваше всички, които – според Дора – цялживот не се бяха хранили правилно и цената за тяхното нехайство беше вписана вценоразписа на “DentalHeaven”. Равняваше се на главозамайващи суми за чисто новикътници, резци и всякакви други инструменти за хранене. Които – по природа инай-естествено – се предполагаше, че трябваше да си идват фабрично с нас и да нислужат вярно до… ами, поне до края на безсмъртието. Но това рядко се случвашедори и на най-верните защитници на здравословния живот, а Дора удобнопредпочиташе да не коментира този факт.
Маката пъкоткрай време се увличаше от политиката и всички опити да му се каже, че няманадежда, извикваха у него неистово желание да псува народопсихологията набългарина и да твърди, че сме толкова зле, защото сме овце. А във Франция далие така? Само тук седим и траем и затова нищо не се променя. Роби сме били ироби ще си останем. И така нататък. Затова той гордо и пълен с надежди дапромени ситуацията, се издигна до депутат от новоизбрана демократична партия,но откакто това стана, патосът и гневът му отстъпиха на малко по-голямо коремче.Остави дългите си пламенни речи да се свият до 140 знака, за да осветяват пътяна хората във Фейсбук и Туитър, а Дора, Сашо и даже Узето, отдаваха това нафакта, че Маката вече беше почти на 45. Не на смяна на възгледите му.
В ресторантагосподин У. беше посрещнат от весел принт -“Честит рожден ден, Узе, але,але!” и от няколко цветни балона. Смаян и съвсем забравил празника си, рожденикътседна притеснено на масата и се замисли за живота си.
Незнайно каки по какви тежко кармични пътища, майката от парка, бутаща количка, мина покрайресторанта, разпозна господин У. и му показа среден пръст, гледайки го надменноправо в очите.
– Коя е тая,бе, Узе? Сигурно тъпче Макдоналдс и я е хванала луда крава. – отбеляза Дора.Господин У. я погледна уплашено.
-Най-вероятно е фенка на Волен така, като я гледам. – допълни психопрофила йМаката и задъвка многозначително пържолата си.
– Според менскоро ще й изпопадат зъбите от толкова злоба. – намеси се мъдро Сашо и сеусмихна.
Всъщностгосподин У, тайничко и от самия себе си, намираше майката за много привлекателнаи в друг живот, някъде, някога, може би щеше да я заговори.
Послезадъвка тортата, която се оказа толкова безвкусна, колкото шегите на приятелитему, но той преглътна и двете. После примирено се усмихна. Той си е такъв.