•
17 октомври 2015
Необходимо е само да питаш
Разрешително за плюене
от Константин Преславски
Извинете, може ли да Ви наплюя?” – ме попита
завчера пълничко момиченце на около единадесет години. Беше обедно време, успяхза малко да избягам от работа, за да попрелиствам книжка на една пейка впарка. Въпросът на хлапето ме сваринеподготвен.
Трите й приятелки стояха на няколко метра разстояние и напрегнато следяха какво ще се случи. Момиченцето сигурно реши, чене я чух правилно, затова повтори странното си желание, този път с учтиваусмивка: „Извинете, може ли да Ви наплюя?”. Когато преди секунди я видях спериферното си зрение да приближава, очаквах да ме помоли за огънче, стотинки,да освободя пейкта или нещо подобно; нещо предсказуемо, за което незабавно щяхда я отрежа.
„Да ме наплюеш, така ли?”
Детето кимна, а дружките й се оживиха.
„Защо?”
Знам, че точно този въпросбеше най-глупавият възможен; плюенето невинаги изисква аргументация, но понепечелех време.
Какво ли се чудя, да наплюеш някого е точно толкова приятно за хлапетата, колкото и за нас, възрастните.
Дебеланката се усмихна гузно. Явно нямаше как да ми обясни генезиса на молбата си, само поясни, че щяла да ме наплюе „мъничко”.Огледах се; по това време паркът е пълен с народ и ми се стори, че голяма частот хората наоколо бяха не по-малко достойни за наплюване. С какво ли япривлякох тъкмо аз? За момент си помислих, че трябва да е заради нещо, коетобях написал или казал. Вместо да поства анонимен коментар във форум,момиченцето предпочиташе да изрази мнението си директно.
Не я кефех, един вид. А може би не беше такъв случаят; може би ставаше дума за ново вълна на младежко гражданско движение.Мобилни групи от будни дечица наказват кръшкачите от работа с дамгата наслюнката. При всички положения молбата на детето, макар и доста необичайна,беше поднесена учтиво и възпитано и дорисамо затова си струваше да бъде удовлетворена. „Да, може да ме наплюеш” –разреших на пълничкото момиченце. Очите му грейнаха, то пое въздух и издадезвук, наподобяващ пукане; устните му обаче останаха сухи. Без повече да мепогледне, детето тромаво се затича към приятелките.
Групичката беше във възторг. Дали дебеланката доказа нещо или спечели бас, не стана ясно. Видях ги да се отдалечават,оглеждайки се за нова жертва. Вероятно просто се забавляваха.
Какво ли се чудя, да наплюеш някого е точно толкова приятно за хлапетата, колкото и за нас,възрастните. Но тези поне питаха културно. И какво се оказва; в страна, в коятоплюенето е национално забавление, единственото което е трябвало през всичкитетези години, е да се поиска разрешение. Как тогава да не кажеш с усмивка:„Може, разбира се, давайте!”
Прочети това
