Трудна за изпускане история. Зрителски партита. Алармите на мобилните телефони са включени. Нищо не е за вярване, ала всичко е истина.

Медиите забавляваха с чудати истории – европейци, които ще се събудят в два-три през нощта, за да не пропуснат новата телевизионна мелодрама, по-голяма от финалите на Супербоул и Приятели взети заедно. Американци, които говорят цял ден за това, а вечер приковават поглед към телевизорите.

Добре дошли на новото политическо фрийк шоу – там, където няма прекъсвания за реклами, а 90-те минути, посветени на една дама и един господин, двамата достатъчно нехаресвани, е готово да бие всички познати и непознати американски телевизионни рейтинг рекорди. Хубава работа.

Десетки пъти съм гледал боксовия мач Али-Фрейзър и всеки път се опитвам да си представя, докато настръхвам на думите на коментатора, какво ли е било да живееш в ония години и да гледаш мача по телевизията с още десетки милиони души. Още толкова пъти дебатът Рейгън – Картър от 1980 година, който постави началото на телевизионните рекорди, този стефкакостадиновски рейтинг скок от 81 милиона души, останал абсолютно недостижим. В най-добрите си години американският зрителски интерес към политическите дебати достига 60-ина милиона – през 2012, когато Мит Ромни имаше някакъв шанс да пребори Барак Обама.

Днес факторите за зрителския интерес са безброй, ала всъщност е един и същ – абсолютната непредсказуемост на Доналд Тръмп. Добавете към това и реалната възможност за първи път дама да стане главнокомандващ, стратегиите на двата отбора – кой как се готви, как да ударим Тръмп, как да ударим Хилъри, шантава история, 100 милиона души ще гледат, така се заричаха анализаторите.

Лестър Холт, водещият на дебата, също и водещ на късните новини на NBC, се оказа чудесен избор – хем афроамериканец, хем не пречеше, дето се вика – с него и без него, все тая. Първо – някак необичайно, не даваше никаква информация за това как се готви, какво ще пита, ще проверява ли неверните твърдения на Тръмп, ще се държи ли агресивно. Затворен у дома (след като от вторник миналата седмица е в отпуск, за да се подготви на спокойствие), Лестър беше забелязан само веднъж на парти на телевизията. Това още разгорещи дебата – трябва ли Лестър да прекъсва или не (в крайна сметка не беше от прекъсващите), трябва ли да бъде агресивен и към двамата, наистина ли е повече демократ, отколкото републиканец, кой – по дяволите – говори в слушалката на водещия на така важен дебат. По въпроса за слушалката, който вълнува и българските зрители, донякъде абсолютно неясно защо, ситуацията е проста. По време на първичните избори в двете партии, дебатите са една странна шумотевица от много участници и много гласове в слушалката. Тогава водещият чува идеи за въпроси, последващи въпроси, трикове и вероятно закани от телевизионните продуценти. По време на директните дебати между вече избраните кандидат-президенти, водещият чува единствено гласа на Марти Слътски, изпълнителен продуцент на тези дебати от 2000 година. Само Слътски и нищо друго. В повечето случаи този глас помага единствено за темпоритъма, спазването на времето и някои епизодични насоки. Нищо повече. Всичко е в ръцете на модератора.

Каквото и да направи Лестър Холт, резултатът по-скоро няма да бъде в негова полза – най-голямото телевизионно събитие трудно може да излъчи журналист победител. В случая зрителите по-скоро усетиха липсата на Лестър, иначе щеше ли да се появи хаштага #whereislester. Вероятно някои очакваха водещият да бъде по-агресивен, да се врязва на добри моменти, да опонира, а той често оставаше двамата толкова да се доскарат, че всеки зрител да очаква поне едно куче да пуснат да ги разтърве.

Лестър Холт, 57-годишният новинар ветеран, още в началото предупреди публиката, че няма да го играе досаден прекъсвач. В стъпителните си думи каза, че “тази вечер принадлежи на кандидатите”. Това принципно няма как да бъде вярно твърдение, когато в залата е Тръмп – влюбен до безподобност в прекъсването на другия, както и се случи. Тръмп прекъсваше Лестър Холт, прекъсваше Хилъри Клинтън, ако можеше щеше да прекъсва и себе си. На моменти липсата на Лестър беше осезаема. В някакви малки моменти на присъствие беше решил да го играе твърдо спрямо Тръмп жегна кандидата на републиканците за мнението му относно войната в Ирак; петте години, в които не признаваше рожденото място на Барак Обама и т.н. Но нищо повече.

Зингърите в дебата, ама не тези от KFC (зингърите са запомнящи се фрази, лафовете, които излизат от един дебат и се въртят в медийното пространство поне до следващия) не бяха кой знае какво. Което е жалко. При такава милионна аудитория дори заучени фрази биха свършили работа. Даже хич ги нямаше, което е още по-жалко.

На моменти Доналд и Хилъри се опитваха да вкарат т.нар. зингъри, но винаги неуспешно. Когато Тръмп “удари” издръжливостта на Хилъри и напомни, че тя се е оттеглила от активната кампания, за да се подготви за дебата, докато той нито за миг не е спрял да се среща с избиратели, Хилъри отвърна: “Мисля, че Доналд Тръмп току-що ме обвини, че съм се подготвила за дебата. И да, подготвих се. И знаете ли за какво друго съм подготвена? Подготвена съм да бъда президент.”

Друг случай. Доналд Тръмп разви тезата си, че Щатите са се превърнали в страна от третия свят, на което Хилъри опонира: “сигурно защото вие не плащате никакви данъци.”

Трети вариант за зингър, уф, няма нито един досега. Хилъри жално се оплака, че каквото и да направи, ще бъде обвинена за всичко лошо, на което Тръмп просто каза “че защо не”.

И така нататък. Трудно е да се каже кой точно победи в дебата. Очакванията за Доналд Тръмп бяха поставени толкова ниско, че дори факта, че той не се изложи напълно или не направи някоя кардинална глупост на сцената, може да се счита за победа. В същото време Хилъри Клинтън трябваше да обърне негативния тренд на социологическите проучвания, което едва ли ще се случи. Надпреварата става все по-коварна, а дори най-големите скептици спрямо евентуална победа на Тръмп, вече не гледат с насмешка на републиканския кандидат. Един от анализаторите в Ню Йорк Таймс обобщи накратко, позволявам си да парафразирам: Тръмп спечели първите 25 минути от президентския дебат. Хилъри беше в отбранителна позиция. После Хилъри накара хората да посетят сайта й, да прочетат книгата й, а след това накара онези, които проверяват верността на твърденията на Тръмп да го подгонят, вместо тя самата да го натика в миша дупка. Посланието на Тръмп изглеждаше ясно, колкото и пропито с демагогия. Тя пак звучеше като политик от кариерата. Когато дебатът се разви, Тръмп не издържа на темпото. Тъй че по точки дебатът спечели Хилъри.

Навярно е точно така. От зрителска гледна точка хубавото е, че състезанието продължава без да има ясен победител. От всяка друга гледна точка, битката за креслото в Овалния кабинет става все по-безумна. Каквото и да ги правиш – 18-месечната кампания или 90-минутният телевизионен дебат – са само поредното доказателство, че политическите битки стават все по-грозни.