Да, психопатии. Неслучайно предишния му филм се казваше Седемте психопата. Става дума за налични в абсолютно всеки човек нагони, страхове, суета. Психопатията вади на показ нещото, което всеки от нас крие. Аз гледам на МакДона като на една странна смесица между Чехов и Бекет. Наричат го Тарантино на театъра заради откровените сцени на жестокост, но всъщност той много добре се взира в човешкото сърце. Много проницателен е и много откровен за това какво се случва там.

Затова, като казваме психопатия – не става дума за медицински термин, а за възможност да се дръпне завесата, с която човек крие много неща в себе си. Неща, с които не е съгласен, само че те са там. МакДона ги вади на яве.

До 1965 година, когато се отменя смъртното наказание, палачите в едноименната пиеса на Макдона “служат на короната”, а екзекуциите в споменатия период от нашата история се изпълняват “в името на народа”. Разбира се, на лице са съвсем конкретни разлики между характера на присъдите в единия и в другия случай. Но съществува и прилика – държавната власт използва като наказателна санкция убийството. Дали обвинението има строго криминален или политически профил – няма значение, въпросът е възможен ли е въобще валиден аргумент, с който отнемането на живот да бъде оправдано. Оказва се, че такива аргументи има не просто в законовите уредби, които подлежат на промяна, но и дълбоко в човека – и то сякаш вкоренени там завинаги. МакДона компенсира мрачната констатация с лечебен смях.

Непременно трябва да се изучава, но с акцент върху характера на утопията, която става принуждаваща (по Бжежински). Важно е да се изясни не просто какво е било, а как и защо е било. Истинската комунистическа репресия е върху реалността. Ако това не се осъзнава, то възможно е една утопия да заменя друга. А до спасителни решения може се достигне само през изследването на живота без илюзии, без ограничаваща идеологическа оптика, а в неговата пълнота.

В момента съм на 46 години. С известно стъписване установявам, че събития от живота ми, които според мен са се случили вчера, са отпреди 15-20 години. Това ме кара сериозно да се тревожа, че следващите години ще минат като миг и започвам да се взирам назад, да търся наистина далечен спомен, за да си върна дългото време… Ранна пролетна сутрин, баща ми ме води на детска градина, откъсва някакво цветенце по пътя и го закача отпред на шапката ми – жокейска шапка с козирка, брат ми също имаше такава. Аз му казвам: пръв да ме вземете! Очакването да те вземат е безкрайно.

Дъждът, мъглата, вятърът, нощта, красивите линии, хоризонтите, самотата на влюбения, геройството, жертвоготовността, философите, парадоксите, смеха…

Последно си го представях като увлекателна книга с безброй страници. Четеш, четеш, четеш… Но това е познат образ, а най-вероятно по-отношение на безсмъртието ще бъдем изненадани. Приятно.

Бих инвестирал, за да стигна до следващия въпрос.

Бих ги употребил за разработване и реализиране на всеобхватен образователен проект. Смятам, че това, което се случва в училищата не е хубаво. Нито за учителите, нито за децата. Разпаднато на отделни частни дисциплини (псевдо) знание, отбиване на номера, стрес и загуба на смисъл. А може да е като в песента, изпълнена от Джордж Бенсън и много звезди след него: I believe that children are our future. Teach them well and let them lead the way. Show them all the beauty they possess inside.

Разплаква ме (лесно) трогателното усилие. Наивността. Чистотата. Сигурно последно съм плакал на някоя неочаквано искрена реплика по време на спектакъл. Моята работа е да има повече такива реплики, както казах – трогателно усилие.

Страхът (убеден съм, че е основната съставка на всички отрови).

Готов да се усмихне отново.

Не мога да осъждам. Огорчават ме хора, които са се отказали от щастието и това им е развързало ръцете да действат. Много такива отмъстително заемат ръководни постове и определят накъде да върви светът.

Аз бих добавил към необходимите условия да бъдеш избран на определена позиция и кратък джедайски тест за проверка на степента, в която те привлича тъмната страна.

Смятам, че срамът е нещо като предверие на покаянието и може би смирението. Чувствал съм го и като несъгласие с едно обкръжение, което не е готово да се покае – стоиш, забил поглед в земята, защото ти се струва, че няма как да се впишеш сред тези стабилни, убедени в илюзиите си хора наоколо. В този ред на мисли съм се боял да не би и аз да го докарам дотам, че да спра да се срамувам. Тогава бих се засрамил от себе си.

Буквално – недвижим имот. А иначе – внимателно избран подарък за любим човек, самолетен билет, книга, ракета за тенис…

Мисля да се доверя на режисьорския избор. Любовта на Фелини към Мастрояни ми върши работа.

Никога не съм готвил. В близкото си обкръжение имам недостижими кулинарни виртуози.

Както казах – страх от самия страх. Като дете съм се молил да се появи нещо конкретно страшно, за да ме спаси от ужаса на непредставимото. А отделно от това – вече възрастен – наистина никак не обичам моментите на обземаща ме по най-различни поводи паника.

Да го търсиш навсякъде, да го изследваш, да го предизвикваш отвъд чувството за самосъхранение… и накрая да му се довериш, да станете едно.

Веднъж, по време на сутрешни снимки през зимата, се подхлъзнах и паднах точно пред връхлитаща с висока скорост по заледения път кола. Казах си: тук приключва всичко. След секунда, от долна гледна точка, видях колата да отминава. Нямам обяснение как беше минала през мен (скоростта и траекторията й бяха непроменени), без да ме нарани въобще. Хората от екипа, свидетели на сцената, бяха онемели, така че и от тях не можах да разбера. Това е случай, за който знам. Изтръпвам, като си помисля, че е имало и други, останали незабелязани от мен.

Братя Карамазови. Винаги човек се изкушава да избяга от конкретен отговор на такъв въпрос, защото без съмнение е несериозно да се посочи само едно заглавие или автор. Имал съм отчетливо вълнуващи срещи със Селинджър, Камю, Кафка, Емили Дикинсън, Елиът, Цветаева, Ахматова, Кавафис, Рилке и разбира се Ботев, Яворов, Йовков, Каралийчев… Такъв списък винаги е еклектичен, непълен и рядко включва по-непознати имена или съвременници. Но Братя Карамазови прочетох за една нощ, защото как ли иначе щях да преживея онези часове, а после направих сценична адаптация на романа. Спомням си го като важно за мен време.

Със Сократ предпочитам да се виждам на пазара по обяд. С Шекспир предполагам, че ще се пие традиционен следобеден чай. Вечерям и се събуждам с Теодора.

От удоволствието, което ми доставят мелодраматичните сюжети, сантименталните шлагери, такива неща… Колко пък да е срамно!? Казах какво мисля за срама.

На този въпрос, както и на предишния за книгата, еднозначният отговор би бил рискован (направо глупав). В девети клас, без да се замислям, щях да кажа: Огледалото на Тарковски, доколкото, както заглавието подсказва, а и съдържанието доказва, в тази творба и човекът, и самото кино се оглеждат с пределна дълбочина. Но сега бих добавял най-различни други заглавия – с възрастта (поне при мен) великото започва да се открива на най-неочаквани места.

Сега съм щастлив. Надявам се не за последно.

Да разбирам повече, да не се плаша от това, което разбирам. Да обичам. Да не се превръщам в някакъв досадник. И, естествено, световната хармония не е без значение.

Това, което е естествено причастно към идеята за красиво. Шегата настрана, склонен съм да смятам красотата за устойчива категория, въпреки сериозните аргументи в полза на противоположната позиция. И все пак красотата повече от всичко друго спонтанно може да обедини и сдобри оценките, идващи от най-различни времена и територии. Уж е исторически, географски, въобще културно детерминирана, но и не – примерите за нейната устойчивост и универсалност са безброй. Така де, иска ми се да я посоча като нещо, на което можем да разчитаме. Например – балерините на Дега.

Обидата, завистта, отчаяните имитации на красивото.

Не мога да препоръчвам книги. Това са интимни избори. Виж, на мен Руси Чанев каквото ми е препоръчал все е било хубаво.

За финални надписи обикновено се ползва някакъв шлагер – в Жертвоприношение е арията Erbarme Dich, Mein Gott от Matthäuspassion на Бах, в Армагедон – I Don’t Wanna Miss a Thing на Аеросмит. Не знам. Във всеки случай бих отказал Траурния марш – не обичам директните илюстрации, музиката трябва да създава контекст или, най-добре, да предлага разширяваща интерпретация на събитието.