За Сергей Рожин се заговори много след като неговата работа “Глухарчета” бе в центъра на вниманието на неотдавнашния и единствен панаир за съвременно изкуство в Москва – Cosmoscow. Там се представиха над 200 от най-актуалните художници, галерии, тенденции и изобщо всичко, което искаш да знаеш в сферата. Интересното е, че Сергей бе представляван от българската галерия “ONE Monev”, които от своя страна участваха на престижното изложение. И уцелиха в десетката.

Сергей Рожин, “Глухарчета”, павилиона на галерия “ONE Monev” на Cosmoscow 2018 г., Москва

Сергей е роден през 1988 г. в Екатеринбург, Русия, живее и работи в Москва. Завършва машиностроене, след което става инженер-технолог, актьор, строител, охранител и даже за известно време рапър. Минавайки през почти всички слоеве на обществото се установява като художник, какъвто всъщност винаги е искал да бъде. Участва в редица самостоятелни и групови изложби в Русия, Литва, Холандия, както и в третото Уралско индустриално биенале за съвременно изкуство в Екатеринбург, “Музей за всичко” организиран от ГАРАЖ – Музея за съвременно изкуство в Москва, Музея за съвременно изкуство PERMM, Перм, Музея за съвременно изкуство “Ерарта”, Санкт Петърбург и др.

От скоро българската галерия “ONE Monev” се заинтересува от младия руски художник и така започват да работят заедно. Това е една от причините Сергей да е в България. Някак съдбовно обаче връзката му към страната ни е била винаги около него, но за това малко по-долу. Тук, по покана на същата галерия, авторът представя самостоятелната си изложба “Сергей Рожин: В два акта” с куратор Снежана Кръстева. Първият акт показа глухарчетата от Cosmoscow, които всъщност представляват намерени в Екатеринбург надупчени от куршуми прозорци на катер. Каква им е историята не се знае. Сергей често работи с намерени обекти, на които вдъхва нов живот, създава нови функции и послания. Така художникът провежда само няколко линии по надупчените от куршуми стъкла, давайки им нов смисъл и превръщайки ги от страховити дупки във въздушни, леки образи на растения. Някак двусмислено, както и цялото творчество на Сергей. “На ръба”. На ръба между истината и фантазията, на ръба между болезнените тайни зад дупките и комфорта на нежните глухарчета, на ръба между видимото и скритото. На ръба между двата смисъла, между крайностите са и други негови творби, например, тази от втория акт – “Свастиките на Малевич”, които първосигнално напомнят забранената символика, но от друга страна нарисуваният върху тях квадрат на Малевич говори за общодостъпното, позволеното. Самият черен квадрат на Малевич (руски художник-авангардист от полски произход, един от основоположниците на абстракционизма и супрематизма началото на ХХ-ти век) символизира края на всички художествени движения, които се основават именно на премахването на определени форми, пропорции и други детайли. В квадрата Малевич премахва всичко, така че да не остане нищо. Краят преди началото. А сега си представи как това послание бива засилено и какви асоциации създава, поставено в червения флаг на невидимата свастика.

Сергей Рожин, “Завист”, 2018, метал

Говорим си със Сергей Рожин за изкуството, но и за философията, за неговите правила на успеха и в живота. А той има какво да каже.

Сергей Рожин: Чрез радикалното се проявява истинското предназначение на нещата. Например, крайността в смешките. Използвам много груби смешки като по този начин виждам до колко човекът може да е гъвкав в своето съзнание и до колко може да се развива напред. Нещо като да създаваш груб и трениращ другите части на мозъка хумор, обратно на лекия и интелектуален такъв. Така прави и изкуството.

Сергей Рожин, “Глухарчета”, павилиона на галерия “ONE Monev” на Cosmoscow 2018 г., Москва

Разликата между двата акта в изложбата е самият жанр. В първия показахме именно тези глухарчета, които сега бързо ще отлетят за Холандия, докато вторият е личен експеримент. В него е провокационната творба “Свастиката на Малевич”, където, по принцип, никъде няма свастика, макар и всички да питат. Тя е в главите на хората. Интересното е, че докато редях изложбата тук, се оказа, че на мястото на галерията е било едно от местата, където са се разполагали фашистките войски по време на Втората световна война.

Каква е твоята история, как се озова в България?

Сергей Рожин: Книгата от първия акт “Къде бих искал да се окажа като умра”, е нещо като книгата на мъртвите и се оказа, че това е София. Това е стара книга на руски език от 1967 г. Не съм я търсил специално, намерих я на улицата. Често в художника действат други сензорни координати. Дори и не съм предполагал, че ще дойда тук и още повече, че ще се оженя за българка. Намерих я също като прозорците на катера, на улицата в Екатеринбург. Тук има определена доза хумор, нещо като молба да не плачем за това, че някой е умрял, а обратното, да се радваме, че е отишъл в друг свят. В книгата има гълъб, това е олицетворението на душата, както в гръцката митология.

Искам да ти разкажа за друг интересен и важен за мен обект. “Дядото Стрийт-Арт – Ейдолон” е скулптура, направена от плат на 100 години. Събирах го докато работих като реставратор на мебели. Ейдолон от гръцки е термин за призрак, дух. Харесва ми, че в Екатеринбург си имаме свои собствени шамански ритуали, свързани повече с природната сила и осъществяването на връзката с нея. Склуптурата представлява нещо като проводник, пренасящ идеите в нашия свят. Идеите на художника не му принадлежат, той е само техен проводник. Този персонаж е използван много в пърформанси, седял съм в него 4 часа. Имам и книга за това как пътешества в сънищата и подсъзнанието на хората, давайки им идеите и възможностите. Книгата е като детска приказка нарочно, за да говорим за сериозните неща с по-прост език.

За мен е важно да вярвам в това, което създавам, може да е заблуждение, но ако вярвам, то тогава съм много по-честен и зрителят го усеща. Като с Дядо Коледа, някой го е измислил и хората вярват и са щастливи. Това е част от вътрешната ми игра.

Сергей Рожин, “Чакане”, 2016, винил, акрил

Учил си за инженер-технолог. От къде е тази любов към изкуството?

Сергей Рожин: Това беше търсене. Ходих при художници, но така и не ме взеха в художественото училище. От 13 до 30 годишен сам съм се учил на това. И именно понеже всичко правих сам, участвах и показвах всичко където можех, без да се ограничавам, учех се. Имах огромно желание да показвам това, което правя. Майка ми не вярваше, баща ми също, но после като започнаха да ме показват по телевизията, нещо се промени, поне малко, съвсем малко.

Това, което правя е вирусно изкуство. Виждаш го, провокира те, влиза в теб и ти оставя едно малко зрънце, незабележимо променяйки те към по-добро. Съхранява някаква култура. Така ми действа и на мен., раста, развивам се. Понякога така ми действат и добрите художници, които са малко, но срещна ли ги, чувствам, че мога да заплача.

Сергей Рожин, “Пистолет”, 2018, дърво, акрил

Какъв е твоят житейски принцип като художник?

Сергей Рожин: Те са три. Първият принцип е, че художникът сам е отговорен за това, което прави и няма нужда да обвинява зрителя, че е необразован. Ако не го устройва, то той трябва да направи нещо зрителя да идва при него, тоест нужни са медиатори. Съответно всичките проблеми за това, че не го разбират са лично негови проблеми.

Сергей Рожин, “Чуждо място”, 2018

Звучи като “Малкият принц”, че сами сме отговорни за тези, които сме опитомили.

Сергей Рожин: Да, тоест няма лоши зрители, има лош художник, който не обича зрителя, а това е най-сложното. Вторият принцип е, че много художници се самозадоволяват пред зрителя. Те не дават, а предимно взимат за себе си. Можеш да го разбираш както искаш. Най-важното е да правим любов със зрителя. Когато има любов, има и връзка, независимо от нивото на знанието, което зрителят има за изкуството.

И третият принцип е това, че много художници правят “пърдене” във вечността. Това го казва още Фаина Раневская – известна руска актриса. Така че моят съвет е, “пърдете” по-малко. Не бъдете временни или дребнави.

Сергей Рожин, “⁢1>”, 2013, хартия, смесена техника

Говориш много за менажирането. Има талантливи автори, които работят без мениджър, но и обратното. Например, говорят, че Анди Уорхол, не е бил най-талантливият, той е бил добър мениджър. Не случайно именно той изиграва важната роля за кариерата на Баския. Същото и за Пикасо. Станал е това, което знаем, защото се е доверил на правилния човек. В такива случаи съществува риск да се изгуби връзката, любовта, за която казваш между артиста и зрителя.

Сергей Рожин: Това не могат да ни научат в училищата, в университета, разбираш ли? Няма университет на любовта. Често много хора не разбират какво е любовта, бъркат я със страстта, но какво е истинската любов? Един от видовете любов е това, което правиш, но слава Богу в този план всичко се нарежда.

Прочетох в биографията ти, че си бил рапър, актьор, строител, дори и охранител. Това влияе ли някак на работата ти като художник?

Сергей Рожин: Разбира се, по този начин общувах с всички слоеве на обществото. Разбирам ги и ги подкрепям за това, защо не обичат художниците. Тях действително има за какво да не ги обичаш. Като отивам на някоя изложба, заставам от страната на зрителя. Самозадоволяването веднага се чувства. Влизаш и за една минута разбираш смисъла, може и без описание, но като излезеш, не чувстваш нищо, нищо не ти е останало отвътре. Празно семе.

Сергей Рожин, “Синя работа”, 2018, масло върху платно

Какво те хваща в изкуството?

Сергей Рожин: Простотата и силата на изказване. Колкото по-просто и силно е изказано, толкова е по-добро. Ако е недомислено, прекалено сложно или неясно, ето това е онанизмът, за който си говорим. Нещо като мен на времето като рапър, ходих като гангстер, дуех се, а всъщност бях никой.

Лекуват ли художниците обществото?

Сергей Рожин: Според мен, да. Но не толкова лекуват, колкото съхраняват хармонията в обществото, културния код. До някъде това е тяхната мисия, да съхраняват културата, защото ако няма култура, няма здраво общество. Това е взаимосвързано.

Знаеш ли, в страни като България и Източна Европа, където отчасти кризата не е свършвала, първото, което се реже в държавния бюджет е този за културата. Така и си остава. Но без култура обществото не може да се движи напред.

Сергей Рожин: Да, но това и не е толкова страшно. Идвайки от Екатеринбург аз нямах пари, правех всичко от боклука и това, което намирах по улиците. Това е желание и творчески ум. Тук не става дума за пари. Художникът е бил роден без пари и таланта му никой не му го е купувал. Както и вкуса. Той се появява с времето. Затова смятам, че в такива страни ако някой поиска да промени културното пространство, ще го направи, стига да има желание. Това е култура, тя все пак винаги трябва да се поддържа. От нея зависят много фактори: поведението на хората, културата на общуване и изобщо всичко заедно. Логично е. Реално, съвременното изкуство е право пропорционално на развитието на обществото и неговите интелектуални способности.

Сергей Рожин, “Изход”, 2018, дърво, акрил

Преминавайки към генералното, може ли да формираш чрез едно изречение своето послание?

Сергей Рожин: Всичко може лесно да се разруши, но също така и лесно да се изгради само с едно движение. Но до това човек трябва сам да стигне. Ето, например, събирам разни неща и им давам нов живот, а така никой не би ги видял, биха си останала на улицата. И не защото това ми е дадено отгоре, а защото това е част от работата ми. Лекарят лекува, учителят учи на това, което после през целия си живот ще обичаш. И при мен е така, без да имам някакви претенции, просто показвам по този начин своята любов и градя връзката си със зрителя.

Изложбата “Сергей Рожин: В два акта” и Акт II с куратор Снежана Кръстева може да се види до 18 октомври между 12-19:00 ч. в галерия “ONE Monev” на ул. “Иван Вазов” 14, София.