Йордан Радичков, който не е дядо си, има какво да каже за артистичното си семейство, литературата и за днешните и старите млади
„Никой няма да пита какво е било времето, а всеки ще пита защо са мълчали поетите му.“ Б. Брехт
Близо сме до небето и до Витоша. Вървим и сме трима. Будни сме. Вчера беше ден за размисъл, Йордан Радичков щеше да навърши 86 години. Беше хубав ден. Перушини от врабчета няма. Дани Радичков е замислен и с прекрасни очи. От ония, дето имат много за казване, ама повече навътре отколкото навън. Събрали сме се да си поговорим, ей така за живота, за събуждането и за другия му дядо, не за големия Радичков, а за Статулов и за цялата му артистична фамилия. Защо с Дани ли? Защото ни е важно,че някой, някъде има нещо за казване. Някой буден, ама не псевдо, а от ония истинските. Дето пишат, псуват и си свиват цигарите в листчета. За бежанците, за Волен, за важните избори и защо понякога й пикаем на литературата. Дани Радичков – внук, за да не се чуди някога времето защо мълчат поетите му.
Кой е Дани Радичков?
– Казвам се Дани, на 25 години съм, роден съм в София и се чувствам добре. Днес времето е чудесно.
Това е май най-хубавото нещо, което човек може да каже за себе си. Не ти ли се псува, бе, Дани, ей така в тоя прекрасен слънчев ден?
– Мда, можем да попсуваме. Има изключително много хора, които могат да го духат. Тези, които не си знаят мястото, лъжците, нахалниците. Тези, зловредните хора.
Какво биказал на хората, които мислят, че да играеш внук на дядо ти, ти е номерът в живота?
– Ще им кажа, че нищо не разбират, защото какво означава”номерът в живота”?
Да ти е по-лесно.
– По никакъв начин не ми е по-лесно. Писането е трудна работа. То е адски трудно и ако не можеш да пишеш, просто не можеш да пишеш. Хората да кажат дали аз съм от едните или от другите. Заради дядо ми – аз не ходя да вечерям с Вежди Рашидов и Росен Плевнелиев – не ги познавам тези хора. Единственото, което ми е дал дядо, е да познавам културни дейци, които са много интересни личности и да имам за какво да си говоря с тях. Тоест, той ми еоставил възможността за разговор, а не ми е дал ключове за някоя врата. Аз нямам привилегии. Не мисля себе си за привилегирован човек, а просто за голям късметлия- че съм дошъл в това семейство.
Поезията по генетичен път ли се предава?
– Всеки идва от определено семейство, което се занимава с определени неща. Едно време занаятът така се е предавал. Аз съм отгледан в такова семейство – артистично. Другият ми дядо, бащата на майка ми, се е казвал Иван Статулов. Той е починал доста рано и аз за жалост не можах да се запознаяс него, но е от Бургас и е художник. И то много готин. Бил е също супер купонджия.Майка ми (актрисата Мария Статулова) ми е разказвала как веднъж моряците от корабите го помолили да им нарисува определена картина, той го направил и им казал „Вижте сега, момчета, аз не искам пари, а да ме вземете на кораба с вас“. Така той заминал и се върнал след шест месеца с брада и лула. Това е дядо ми. Единият ми дядо е писател, другият е художник, майка ми е актриса, баща ми се е занимавал с театрална режисура. Така че, логично, няма как аз да не обърна внимание на изкуството.
А на писането как обърна внимание и въобще имаме ли нужда от пишещи хора, за да се събудим?
– Просто много исках да пиша. Така започнах. Според мен всеки човек посяга към писането, когато много е чел. Казваш си „ей, не мога ли и аз да го направя така или по-добре?“. Да кажеш и ти какво мислиш за тоя свят. Литературата много ми харесва. Има много красиви неща в нея. Много важни. Питали са ме как се чувствам, като пишещ човек и отговорът е – някак си ненужен. Тези хора, които се занимават с писане, са някак си изтласкани. Те също са маргинализирани, както и много други хора в България. За жалост. На мислещите хора не им се дава сцена. Съвременният човек не иска, не може и не намира време да спре за момент в собственото си съществуване и да си зададе някакви много основополагащи въпроси за живеенето си. Какво означава това, което се случва днес? Нали ние за това си говорим – трябва да се задават правилните въпроси, а хората явно масово не искат да се натоварват с това. Много им е дълбоко. Твърде много нихилисти се навъдиха. Ако спрем и се запитаме, получаваме един много важен въпрос. Един от въпросите на ХХI век може би. Какво се случва с човека във времето, когато той успя да детронира даже Господ и религията? Не казвам, че църквата ще ти оправи всички проблеми, но имам предвид основни неща. Говоря за постулати. Тези хора, дето събират пари и пътуват в Тибет примерно – хубаво, браво на вас. Но мен ме интересува какво става с хората отсреща в хей ония блокове, а не за този, който си е събрал 15 бона и си е снимал почивката. Според мен даже „заспалите“ пичове се присмиват на хората, търсещи смисъла. Присмиват се на будните, които търсят красивото, а красивото никога няма да изчезне от света. То винаги ще е тук.
За него добре, а с останалото, не-красивото какво да го правим? Има ли поп-фолк в литературата?
– Естествено, че има. И това трябва много добре да се разпознава и да се посочва, като изключително зловредно, защото при големите тиражи на глупости, Пенка от Люлин и същите тия хора от блоковете, ще си помислят, че това е съвременната литература. Обаче читателя не можеш да го излъжеш, не можеш да го заблудиш. Хората си мислят, че читателят е глупав –това не е така. Той е по-умен и от авторите и веднага усеща, когато се опитваш да го излъжеш. Когато обаче се промотира една глупост, това вреди на цялото изкуство въобще. Тогава хората си казват: „Това ли е съвременна българска литература?! Ей сиктир, да ти пикая на тая литература, аз повече българска книга няма да си купя“!
Е, само ще я пикаеме ли тая литература, българската?
– Не, могат много хубави неща да се кажат за нея. Живеем във време, наситено с ужасяващи проблеми и войни, а именно тогава се раждат най-интересните произведения. И трябва да се знае, че България е много интересно място за правене на съвременно изкуство и това можем да го подкрепим с добри родни примери във визуалното изкуство, киното, музиката и въобще. Така, че има какво хубаво да се каже.
Днес е ден за събуждане и избори. За какво трябва да си отворим очите и за какво да гласуваме?
– Отворете си очите за човека, който е най-близо до вас. Не гледайте на майната си, а вижте какво се случва във вашия квартал, във вашия блок, на вашия етаж. Кои са тези хора там? Опознайте хората около себе си и се събудете за това, което е близко, а не далечно и от там ще се събудите и за другите работи. Да гласуваме за себе си. Да си гласуваме доверие и да заобичаме нас си. И ако искаме някаква позитивна промяна, трябва да започне от нас. Да си видим нашите грешки и да гласуваме за не-грешките. За добрите решения.
Решенията не знам, ама проблемите в момента са основно свързани с бежанците и изборите…?
– Виж сега, септември бях на море в най-южната му част – в едно село. Там за една вечер минаха три камиона, пълни с бежанци. Хората там ми разказаха доста забавни истории как има някакви дървари, които по принцип изкарват пет лева от дърва на ден, но карат чисто нови мерцедеси и когато ги питат „Абе, ти, тука как, нали…?“ и той им отговаря „Еми от дърва, т’ва-онова“. Еми не е от дърва. Говорих си с един човек, част от много известен ансамбъл и той също ми каза, че е прекарвал бежанци и че са го хванали, но това не го притесняваше особено. Това с бежанците всъщност е страшна работа. Това са хора, които бягат от война и то, за да си спасят живота. Това първо трябва да се разбере. Тук няма значение България какво ще каже, тук има значение Европа какво ще каже и всъщност кой е отговорен за всичко това и какъв е интересът му тази криза да се случва. В България по темата има само медийни глупости. Хората в политиката трябва да са по-интелигентни от нас, не по-глупави.
А сега нещо за народа, за читателя…
– Много ти благодаря, че стигна до края на тоя текст,читателю и се надявам в този разговор да си намерил нещо, което да е лично само за теб и то да ти даде някаква сила. Нещо по-добро.
Бъдещи прогнози?
– Днес беше много хубаво. Мисля, че и утре ще е добре.
След това „хубаво“ се разделихме. Дани Радичков пише книгата си „Малка човешка мелодия“ по същия начин. За живота, без драми. За живота, в който изборите всъщност са простичък акт, зависещ само от две широко отворени очи. Тогава, когато не мълчат поетите. Добро утро!