Кеч me if you can

По онова време беше нещо ново. Мъже със завидна визуално мускулатура си предават шамари и си правят хватки със звучни имена, коитопреигравахме в училище и броят на избити зъби и спукани кости, заради тези игринадминава броя на песъчинките по гръцки плаж, че у нас незастроено крайбрежиене остана. Имаше интрига. Имаше задкулисни случки. Имаше продължителниразговори с подмятане на микрофони. Имаха си специални фрази, които сесчупвахме да повтаряме. Казваха се и лоши думи, които се цензурираха. Катофразата “Кучи син”, която се цензурираше на: “Кучи ***”. Нещо, което до денднешен, си спомням с усмивка.

Беше готино, че на сцената, освен редовните преструвки на раздаване на шутове итупаници, си личеше сериозната инвестиция в характер и хумор. Личностите,излизащи на ринга, резонираха на младите душици, умиращи си да ги идолизират,да им подражават, да “бъдат” тях. И аз, сред тогавашната младеж, бях див фен наСкалата. Или: Дуейн Джонсън.

Фенството ми достигаше екстремни граници. Като се започне с това,  че направих натиска на Скалата на съученик,който се мислеше за ледения Стив Остин (КАК СМЕЕ?!!?), коригирах всичките сизабележки в бележника ми с допълнение “Скалата ми каза, че е ок!”, умело сивдигах веждата като своя любим тогава персонаж, имитирах му позите му и общовзето бях най-досадното нещо в 10-километров радиус. Но, един ден 24 часа,вестник, който тогава само отварях, за да търся вицове и голи каки напредпоследната страница, пусна промоция. Събираш седем картинки с твоя любимкечист от последната страница на изданието и получаваш чаша с неговия облик. Безплатно.На картинката бяха показали жълто/оранжева чаша. Молех родителското тяло всекиден за вестник до пощуряване и като цяло беше много трудно да ми се обясни, чеУТРЕШНИЯТ вестник излиза УТРЕ. Което веднага ми напомни на един сериал Утрешенвестник и отворих телефонния указател да търся номера на Гари Хобсън, за да мупоискам утрешния брой и ако може до края на седмицата, за да си получа чашатапреди всички (сметай какъв гъзар щях да бъда да имам чаша преди ВСИЧКИ!).

Докато си преговарях как да го питам на английски дали получава 24часа, вече беше неделя и последният вестник долетя. С радост разбрах, че трябвада пътувам до редакцията на вестника, намираща се на Полиграфията и следтормоз над случайни минувачи, които да ме упътят с кой рейс да стигна дотам, секачих в трамвай номер 7 и после на Лъвов мост смених с 213, който ме отведе дофиналната дестинация. Пристигнах там и пред мен се простираше опашка отоколо 300 себеподобни дечурлига, всяко от които стискаше своя комплектот картинки и чакаше заветната чаша. След няколко часа дойде моят ред иустанових проблем. От внезапната еуфория, която бях изпитал, виждайки вестника,съм забравил да изрежа картинката. В мен имаше 6 картинки при нужни 7. Вглавата ми минаха няколко хиляди изчисления как да коригирам проблема и нитоедно от тях не успя да измисли формула 6=7. Огледах се. Опашката се стеснявашеи се спускаше в едно стълбище, където зад нещо като каса стоеше една лелка,която приемаше картинките и ги конвертираше в чаши. Скоро идваше моят ред.Сърцето ми биеше лудо. Днес беше единственият ден за приемане на чаши, тоест,ако не си взема чашата днес – КРАЙ. Няма чаша, няма никой! Всички тези молби завестник напразно… Едва ли е имало дете да проявява по-голям интерес къмпечатна медия някога по какъвто и да било повод!

Пред мен имаше още пет деца. Не знаех какво да правя. Оглеждах сенепрекъснато, търсейки решение на проблема си.

Четири.

Видях нещо да стърчи от задния джоб на момчето пред мен, но сеоказа просто хартийка от тетрадка…

Три.

Децата зад мен надничаха и завиждаха на позицията на първите трима на опашката.Само аз знаех болката си в този момент, обаче.

Две!

Може би нямаше да забележи липсата? М? Я гледай колко картинки и минават презръцете. Едва ли ще се заеме да преброи всичките, ебаси?!

ЕДНО!!!

Едра възлеста ръка се подаваше към мен, предразполагайки ме къмдействие. Действие, което не можех да извърша поради недостатъчен ресурс. Нейдев далечината на детинския ми череп чух “You’ve not enough minerals”

Хайде бе момче, само теб чакаме!

Гласът на лелката беше рязък, но учтив. Ръката все още стоеше пред мен.Гледайки в пода, подадох свитите в комплект парчета изрезки от вестник, коитоза мен в този момент значеха всичко. Нищо по-важно не съществуваше за мен втози момент – само тази една-единствена ситуация, от която исках да излязапобедител. Ръката ми увисна празна до мен. Съдбовната щафета бе предадена исега можеше само да се моля… Подът беше мозайка. От онези, дето изписват попринцип някоя година в тях с парчета остатъчен материал, за да се вижда, чехората в бъдещето ще ги мързи да ремонтират. Чудно ми е как ли правят мозайкатада е с толкова равни камъчета? Дали ги режат след налагане или ги забиват еднослед друго във все още мекия материал? Виждал съм парчета стъкло в мозайката.Дали като се черпят за новозавършената постройка, чупят шише алкохол и го мешатс материала? Шише алкохол не се ли чупеше за кораб или нещо от сорта? Титаникбая трябва да са го чукнали…

МОМЧЕ ЩЕ СИ ВЗЕМЕШ ЛИ ЧАШАТА?!

Същата ръка отново беше пред мен, този път държеше малък хартиен вързоп.Погледнах нагоре и видях очите на лелката. Тя ми намигна многозначително, явнонаясно с неволята ми и побутна чашата още по-близо.

Изведнъж животът и всичко свързано с него придоби смисъл и стойност. Скованохванах чашата и започнах да се изкачвам покрай опашката дечурлига, които чакахапо-дълго от мен. Аз бях над тях. АЗ БЯХ ШАМПИОН! Изкачих остатъка от стълбитекато Роки, стискайки заветната чаша, след което я извадих от вързопа и явдигнах над главата си, символизирайки победа и… беше грешния цвят. Очаквахжълто/оранжева чаша, получих синьо/зелена…

Винаги така става с тия работи, картинката насписанието/каталога/вестника е едно, а то – друго. Но естетическоторазочарование настрана – не ми пукаше. Инвестирах толкова много, че крайниятрезултат не ми беше толкова важен, колкото приключението. Изминатият път…

Минаха години. С всеки изминал ден умът се избистря все повече и можеш да видишцялата картинка. Успяваш да видиш своя идол отвъд това, което мениджърът муналага чрез добре позиционирани рекламни материали и PR публикации. Виждаш, чеима неща, за които не си съгласен с идола си. Виждаш разминавания,несъответствия, неща, които си предполагал първом, че са така, а не са, защотовъображението ти е попълнило празнините поради наивността ти. Идва моментът напорастването, в който пускаш ръката на този персонаж и му махаш за последно нараздяла…

…Или поне така би трябвало да става, по принцип. Мнозина хора загърбват неща,в които вярват, правейки компромиси със собствените си принципи, само за да севпишат в рамката на някакъв идол. Оправдават негови действия, за които бихаосъдили друг. Намират всевъзможни оправдания за персонаж, който дори нямаеквивалент в истинския свят.

И тези същите хора продължават да виреят като плоски червеи, въргалящи се вбезмозъчната нищета на модел на поведение, който си въобразяват, че съществувана базата на асоциации между тях и този грандиозен модел за подражание, койтоне спира да има влияние върху тях дори след пенсия..

Времето минава, идолите се менят. Концептуално идентични, но с различна визия ипривкус, с различна аудитория, с различен подход. Наблюдавам тези преходниситуации дори и днес сутринта, пред блока ми, където деца припяват песни наКриско, отивайки към училище. Гледам ги и правя паралели с моето детство.

Отпивам си първата глътка кафе за деня от все така любимата микерамична синьо/зелена чаша с надпис “Не прави така вкъщи” и продължавам с деняси.