Ричард Бона е от онези изпълнители, които биха изсвирили кавър само като голямо изключение, при определени специалниобстоятелства. „Ако трябва да съм честен, моята музика вече е тук“, споделя49-годишният басист и вокалист. „Пиша по една песен всеки ден“.

Окъпаното в слънчева светлина студио е кацнало на 28-ия етаж на сграда вцентъра на Бруклин. Бона посочва седем хард диска под 16-каналния пулт. „Това емоята банка с хиляди парчета музика, достатъчни може би за 30 години напред“,казва той. Оказва се, че има и други хард дискове, които съхранява впо-голямото студио, което е изградил в 300-годишния си замък близо до Париж.Именно там, заедно с групата MandekanCubano, скоято обикаля света от 2012 г.,наскоро е завършил записите на осмия си албум „Heritage“. Компанията издател е Qwest, на неговия мениджър КуинсиДжоунс.

„Пишамузика ето така”, щраква с пръстиБона. „Повече време ми отнема да съчиня история и да я адаптирам към музиката“.Като пример за обратното посочва Джон Леджънд, който още с влизането си встудиото написал текста към „PleaseDon’t Stop“ -водещия сингъл от албума на Бона „Tiki“ от2006г. 

„Аз не мога така“, признава той. „Но умея дапридам на тези песни всякаква форма“.

 През1995г. Бона емигрира в Ню Йорк от Париж, където се е преместил шест годинипо-рано от родния си Камерун. Бързо набира скорост в Голямата Ябълка и след последователнигигове с Джо Завинул и Майк Стърн, работи две години като музикален директор наХари Белафонте. Когато подписва звукозаписна сделка със Sony-Columbia през 1998г., решава да секонцентрира върху авторския си материал. Компанията иска от него бързиполиритмични мотиви като онези, които изпълнява почти като своеобразен трибюткъм Джако Пасториъс всеки четвъртък в клуб в Ийст Вилидж, наречен Izzy Bar.

 „Свирех си моите неща на баса…“ Бона илюстрира думите си с музикаленфойерверк по грифа на специалната китара, която е хванал междувременно – с двебас струни и три китарни. 

„… “

Но имах нужда да покажа точно кой съм и откъдеидвам. Истинската ми сила е в разказването на истории. От Sony съвсем не бяха убедени. Някой ми каза „Пеешна език, който много хора не разбират, ще ни е много трудно да продадем това““.

Дебютният албум на Ричард Бона „Scenes From My Life“бързопродава 30 000 копия. На първата среща за обсъждането на следващия запис,Бона получава списък с 10 песни, до една на английски. „Имах тежък акцент, номи обещаха да ме пратят на учител по произношение, искаха да налеят пари впроекта. На следващата среща им казах, че предпочитам да се придържам към моятамузика. Беше добро решение. В музикалния бизнес бях от дълго време, нищо че ощебях млад. Вече се бях борил, за да стигна дотам. Може би някой път заудоволствие ще запиша някой кавър, но цял албум – не.“

В Heritage удоволствиетона Бона е осезаемо, когато изпълнява „Bilongo“ от 30-те години. Преди него в албумае откриващото „Aka Lingala Te“,кратко акапелно парче, в което тенорът на Бона звучи в хармония на четиригласа, един от които напомня повече на перкусия. Макар че заглавието означава„Не говоря Лингала“, Бона пее на Лингала – език от групата Банту, който се говорив Конго.

„Преди Европа да колонизира Африка сме били истинска империя, в коятохората са общували, обменяли са стоки и пари помежду си, имали са всичко.Говорели Мандекан. Но после Африка бива разделена и хората намират други начинида общуват. Пея за раздялата, когато робите са били товарени от Африка и сапрекосявали океана“.

Вцелия албум Бона пресъздава своеобразния диалог между западноафриканската земяи наследниците й в Куба, с помощта на девет авторски песни и две, написани отпианиста Османи Паредес. „Когато отидох в Куба за първи път, се почувствах катоу дома си“, казва Бона. По време на това пътуване през 1999г. за първи пътсвири „Bilongo“ в джем сесия. Кубинската музика е с негооще от дете – когато чува за първи път тимбаи гуагуанко е на 11 години и живее вДуала, двумилионен крайбрежен град в Камерун, в който са се преместили съссемейството му от малкото село Минта във вътрешността на страната. Смята, чекубинската музика за първи път навлиза в местната култура като страничен ефектот военните действия на Куба в Заир и Ангола през 1970г. „В цяла Африка хоратазапочват да танцуват още щом някоя кубинска група засвири, без изобщо да сезапитат кой е това. Свързващото звено в черната музика е клавесът. Перкусиитесъщо идват от Африка, така че все едно чуваме зова насобствената ни история. Можеш да го почувстваш. Афро-кубинската музика еневероятен микс, в който всички участват. Робите от Африка са откъснати отвсичко, което преди са имали, но гласът им е останал, наред с танците и някоиинструменти като конга и бонгос. Тромпетът, тромбонът и пианото идват отЕвропа. Маракасите – от американските индианци. Красивото музикално наследствона света“.

     Бонастава професионален музикант на шест години, когато свири на балафон, флейта икалимба във фолклорната група на дядо си Месанга („удивителен разказвач наистории“). Свири и на пиано в местната църква в Минта. След преместването си вДуала, където „хората слушаха рок енд рол и смятаха, че западната музика епо-добра“, детето-чудо се насочва към китарата и пренася своята техника отбалафона, за да изобрети „почти невъзможен“ начин на свирене, в който извличаакордите с палец и показалец. На 14-годишна възраст, след като чувазашеметяващата версия на Джако Пасториъс на „Donna Lee“наЧарли Паркър, той прилага тези техники на баса, който се превръща в основния муинструмент. „Стрясках хората със свиренето си. Веднага след като ми дойде тазиидея, започнаха да ме наемат навсякъде, свирех от девет до шест всяка вечер,нон-стоп. Всяка вечер, докато станах на 20.“

Текстът на песента „Bilongo“преплита сладко-горчива любовна история и щастлива песен. „Парчето е за товакак трябва да можем да се събудим сутрин и да празнуваме“, споделя Бона.„Винаги си спомням за дядо ми. Гората беше зад малката глинена къща, в коятоживеехме. Всяка сутрин той заставаше зад къщата и пееше на гората. Един ден гопопитах защо, а той ми каза: „Виж цялата красота, която природата ми дарява.Това ми дава живот““.

Наредс песните на испански, в „Heritage“ Бонапее на Дуала, традиционен език Банту, говорен от дядо му и неговите приятели.Изключение правят само „AkaLingala Te“ и ощеедна акапелна миниатюра, „NgulMekon“, чието заглавие може да бъде преведено като„самотен воин, когото никой не може да убие“ или „аз съм по-голям от мощта наогъня“.

„Могада говоря на Дуала, защото свирех тези песни като много малък. Бях в досег страдиционен език, който хората от днешната ми „махала“ не говорят“.

Ощеот онова време Бона възприема нотите и тоновете чрез синестезия. „Музиката идвав мен като рамка. Когато чуя някой акорд, знам точната му форма – правоъгълник,квадрат или кръг“. Бона изсвирва един акорд и го оставя да отзвучи. „Сега могада го определя като Ла бемол умален, но тогава можех да го изсвиря, защото гочувах. Представях си акордите и като цветове – мажорните бяха бели, минорните –жълти. Знаех, че ако изсвиря нещо тук, то ще ме отведе там. Винаги пеех исвирех едновременно, без да знам колко ще ми е полезно по-късно“.

Вероятно този подход може да обясни интуицията, с която Бона прилагатрадиционните скали и мелодии, научени в ранните му години, към мелодиите в „Heritage“ – гуагуанко, румба, болеро и сон… но също иблус (“Essèwè Ya Monique”). „В родината ми това се нарича Essèwè“, казва той,когато изсвирва блус скалата. „В Ирландия или Индия, също можете да чуетесъщата скала, но не я наричат блус. Исках да покажа колко многообразен и сложене всъщност блусът, на света няма единствено Делта блус. Мисля, че всички ниесподеляме една обща история“.

Можеби именно способността му да обединява специфичните особености в единуниверсален контекст – както и неустоимият му чар – свързва Бона с публиката мупо целия свят, която, по думите на един от служителите в Sony, не разбира и думичка от това, което пее.Точно като в руския град Сочи, само седмица по-рано, когато Бона и Mandekan Cubano закриват турнето си от 36концерта в 43 дни. Шоуто е елегантно, бляскаво и енергично, въпреки факта, чезаради сложните логистични еквилибристики, музикантите не са спали. Веднагаслед концерта, групата хваща полет за Москва и оттам всеки тръгва в различнапосока. „Една година направих 175 концерта като бенд лидер. Не искам да гоповтарям. Не е лесно, но веднъж щом се кача на сцената, независимо колкосамолетна умора съм насъбрал, се събуждам и започвам да свиря“.

Вденя след разговора ни Бона щеше да лети до Париж, за да наглежда ремонта напокрива на своето шато. Беше планирал и да работи над създаването на още еднозаведение с неговата марка ClubBonafide. Той е съсобственик на първия такъв клуб в Ню Йорк от миналияавгуст.

„Непечеля пари от клуба. Печеля от кафе. Но в Ню Йорк трябва да има място, къдетомладите музиканти да могат да се развиват. Ако искаме да защитаваме музиката,трябва да го направим сами“. 

Развивайки предприемаческия си дух, Бона върви по стъпките на Белафонтеи Куинси Джоунс. „Те са в играта от дълго време, знаят как да я играят така, чеда им се отплати. Те ме научиха на истинската игра. Затова реших да направятози албум сам, без звукозаписна компания. Мога да го продавам навсякъде. Безограничения“, споделя музикантът и добавя:

„Приличам много на дядо си. Когато задавахвъпрос, той винаги знаеше правилния отговор, като че ли го е обмислял впоследните сто години. За човек, който никога не напусна селото, винаги живя вджунглата, това е невероятно. Интелигентността му беше брилянтна, а аз наследихчаст от нея. Например, в сделките с недвижими имоти, които правя в града, несъм се провалял нито веднъж. Той все още ме наставлява, до ден днешен”

Бона е на Пловдив Джаз Фест 2016 на 4 ноември в Дом накултурата Борис Христов