…И пак се връщаме към феминизма – жената има право да избира каква да бъде. „Имаме право на собствените си тела“, казва през 70-те Шиър Хайт, което всъщност резюмира втората вълна на феминизма в САЩ. Но ето, че сега имаме пълна подмяна на идеи и ценности – ако преди 50-60 години „правото“ е било да правиш секс, когато и с когото искаш (, но само тогава и само с него), и да не раждаш дете, което не искаш, то сега е да си сложиш импланти и да си качваш ако не голи, то поне достатъчно предизвикателни снимки в социалните мрежи. И днес масово момичетата и младите жени се възползват от това свое право – не само известните, не дори само богатите. Но това не значи, че са „леки жени“, не – те са разкрепостени, те разчупват социалните норми. И ако ги попитате, никоя не го прави заради мъжете, а защото така изразява своята индивидуалност. Това, което съвсем доскоро би се приело като поредния унизителен начин за привличане на мъжко внимание, сега се възхвалява като върховна проява на независимост. Или поне така ни учат „женските“ списания, а написаното там не подлежи на съмнение.

Парадоксалното е, че при всичките про-феминистки организации, комисии, конвенции, движения и каквото още се сети човек, повечето жени в началото на XXI век не са в много по-добро положение спрямо мъжете, отколкото при зараждането на феминизма. Да не говорим, че всичките тези „опити” да се защитават и да се лансират жени, не само не ни помагат да се еманципираме истински, а даже затвърждават жената като „втория пол”. Излиза, че законите срещу насилие над хора не обхващат жените, затова така наречените „феминистки” искат отделни закони, които да пазят жените (нещо като закона срещу насилието над животни). Разбира се, това, че един закон го има „на хартия“ не винаги е достатъчно. Едно изследване на учени от Университета в Уисконсин от 2002 година показва как, макар че пред закона половете са равни, на практика в много случаи не е така[1]. Проблемът обаче не е в липсата на закони. А обществените нагласи се променят много трудно, особено когато тези, които уж се опитват да ги променят, сами подкопават авторитета си.

Самият феминизъм вече се е фрагментирал до такава степен, че трудно може да бъде дефиниран, което значи, че няма такъв. По-рано вътре във феминисткото движение е имало различни течения и „вълни“. Сега вече не може да се говори за движение, а по-скоро за „постфеминистки лобизъм“, ако не звучи прекалено отвлечено. Искам да кажа, че онези, на които им е предоставен достъп до медиите, излизат на преден план; останалите, в социалните периферии особено, остават в „зоната на здрача“. По този начин медиите включват в дневния ред на обществото едно, а изключват друго.

И основните идеи на феминизма вече са подменени. Това, което първоначално е започнало като борба за правото на избор (във всяко отношение), сега прави „изборът” все по-строго регламентиран от някакви нови уж либерални социални порядки. Някога феминистките са смятали, че само икономически, политически и интелектуално свободна жена може да върви рамо до рамо с мъжа – като негова спътница, а не негова собственост. Те не са мразели мъжете и не са отричали любовта – дори може би ще се окаже, че любовта е най-големият мит на феминизма. Заклеймявайки брака като начин за потисничество на жената, именно те са ни дали надеждата (, а може би илюзията), че хората и от двата пола имат правото да търсят любовта и сами да избират с кого да бъдат. Хипиевското движение издигна в култ любовта, дори и физическите й проявления. Сексуалната революция пък трябваше да покаже, че жените не са само инструмент за задоволяване на мъжкото либидо, а равноправни партньори в сексуалния акт. С времето все повече жени отказваха да бъдат преценявани според отношенията им с и към мъжете. Ролята само на съпруга и майка престана да носи удовлетворение, а на нейно място се появи стремежът на жената да се развива като самостоятелна, пълноценна личност, която може да работи във все повече сфери и да получи съответното признание (впрочем признанието се оказва доста трудно; така например, през 1934 г. трима от четиримата учени, работили по лечението на вид анемия, получават Нобелова награда за медицина; четвъртият учен, неполучилият наградата, е Фрида Робшайт-Робинс, жена). Или поне така изглеждаше доскоро.

Постепенно пролича, че това, което в началото е било възприемано като свобода, се е превърнало в нова форма на контрол и потисничество. Правото да правиш с тялото си, каквото искаш, вече на практика е задължение да правиш с него, каквото мнозинството прави по зададени стандарти, иначе ще те „декласират“. Личен живот вече почти няма, защото има фейсбук и инстаграм. Успокоението при раздяла с партньор, че следващият ще е по-добър и наистина ще те обича и цени, е заменено от страха (доста основателен), че и него няма да успееш да задържиш. Някога жените са се борили срещу брака по принуда, сега, въпреки високопарните приказки, мнозинството се борят за брак на всяка цена и (, ако не стане с любимия) с когото и да е. Някога са търпели съпрузите си, сега търпят, за да си намерят съпруг. Сексът за жените отново се превърна в задължение, даже в условие за започване на връзка (има и виц: Преди канехме жените на кафе, за да видим стават ли за секс, сега правим секс, за да видим стават ли да ги каним на кафе.). Между другото, американците са изчислили, че кандидат-двойката трябва да прави секс именно на третата среща (наричат я секс-среща) – на първата е прекалено рано (тогава може, ако искат да е само „секс за една нощ“, както го дефинират някои женски сайтове), но никой уважаващ себе си мъж няма да покани на втора среща жена, ако няма ясни индикации, че на третата ще правят секс – та това си е загуба на време! А жената смее ли да го изпусне – ами ако не се появи по-добър? Няма нищо лошо да правиш секс с много мъже, защото ги харесваш, но ако го правиш едва ли не по необходимост, това не е свобода.

Странно как тези американки, иначе толкова свободолюбиви и независими, нямат нищо против най-интимните отношения между мъж и жена да бъдат строго регламентирани и на практика лишени от интимност („женските“ списания/сайтове не просто ни учат как да правим секс; те ни казват, че някои „практики“ и отказ от други, свидетелстват за влошаване на сексуалния живот дори когато и двамата партньори се чувстват удовлетворени, а може би особено тогава). Понякога трийсет срещи не са достатъчни, понякога една стига. Ако за целувката се иска разрешение (скоро сигурно ще е писмено и заверено от нотариус), къде отива спонтанността, с която хипитата заразиха цяла Европа и не само нея? Романтиката и нея вече я няма, освен в рекламните брошури на туристически агенции или може би във фейсбук, за да видят всички колко сме „щастливи“. Как да разбереш дали харесваш някого, ако не общуваш с него? Как да разбереш дали някой те харесва, ако стоиш встрани и не предприемаш нищо? #MeToo ще докара нещата дотам, че много мъже няма да смеят да докоснат жена, за да не бъдат осъдени или поне публично заклеймени. В същото време има и винаги ще има мъже, за които усмивката е обещание, а късата пола – оправдание за всичко, което те биха направили. Дотук с шегите и закачките, ако не искаш да бъдеш изнасилена, стой си мирно и мълчи! Какъв е смисълът да се разчупват стереотипи, щом на тяхно място се налагат нови, също толкова обезличаващи жената? Излиза, че трябва да се дебнем взаимно кой кога ще сгафи, за да се възползваме от ситуацията – всеки както може. Така се получава едно безсмислено противопоставяне между половете, от което няма да спечели никой (освен може би производителите на вибратори). Но може да изгубим много – разбирателството, любовта, уважението. Докато медиите обявяват посредствени момиченца за феминистки икони, а те измъкват пари от някой, имал неблагоразумието да ги целуне, всичко, за което са се борили поколения феминистки, неусетно се изплъзва между пръстите ни.

Ако това в момента е истински феминизъм, защо допускат да се стигне дотам? Може би е просто започнала отрано предизборна агитация. Може би е поредният опит на благословените американци да покажат на нас, простосмъртните, как се живее. А може би (колкото и малко вероятно да е) това е една много добре планирана медийна кампания. Но всички знаем, че навсякъде по света медиите са в ръцете на мъже, и то на мъже с много пари. Мъже като Харви Уайнстийн. Чудя се какво печелят тези мъже, като налагат феминизма. А може би въпросът трябва да е: Какво печелят тези мъже като налагат точно този вид феминизъм? И защо при целия този шум около Уайнстийн и другите като него, нито една феминистка не попита откъде тези продуценти имат толкова пари и защо десетилетия наред са си правели, каквото поискат, без никой да им потърси сметка? Може би активистките от #MeToo все пак предпочитат сексуалния тормоз и неравното заплащане пред опасността хонорарите им да намалеят на половина, а другата половина да отиде, да речем, за образователните кампании в Африка (, че дори и в самата Америка). Това очевидно лицемерие, приветствано от медиите, в никакъв случай не допринася за издигане на авторитета на феминистките. Все повече интелигентни хора се питат какво всъщност искат тези жени. Аз се питам, знаят ли изобщо какво искат и какво правят. Дали си дават сметка, че може би са просто пионки в игра, чиито правила все още не са много ясни, но едно е сигурно – това е игра на властта, а не е свободата, в която си мислим, че живеем.

***

[1] Feminism in Relation, Catherine Albiston, Tonya Brito, Jane E. Larson; Wisconsin Women’s Law Journal, Vol. 17, 2002

***

Реквием за една целувка или как движението #MeToo сложи край на феминизма, част I

***

Също по темата:

Един различен поглед към #MeToo от Шийла Невинс, която е объркана от движението (News4u)