Амстердам, 1945 г.

По улиците на града американски войници, ликуващи след победата над нацизма, целуват по устата плачещи от щастие европейки. Друга подобна целувка – между моряка Джордж Мендоса и медицинската сестра Грета Фридман – е увековечена от фотографа на списание Life Алфред Айзенщат и се превръща в символ на края на Втората световна война. Как са се чувствали европейките само те си знаят, но по онова време в Европа целувката по устата е сериозно нещо – дотолкова, че много от жените решават, че едва ли не вече са сгодени, а някои дори заминават, непоканени, при своите „любими“ в САЩ. Където разбират, че всъщност е станало недоразумение – просто победителите-американци в навечерието на войната са гледали „Отнесени от вихъра“, а след края й са решили да се държат а ла Кларк Гейбъл. И европейките им прощават, нали току-що са спечелили „войната, която ще сложи край на всички войни“.

Коста Меса, Калифорния, 2019 г.

В интервю последвало боксов мач на Кубрат Пулев, ликуващ след победата над Богдан Дину, целува по устата американката Дженифър Равало, известна още като „Кралицата на голото суши“.

Тази съдбовна сцена се разиграва в края на интервюто, което журналистката Равало – с блуза с дълбоко деколте, разкриващо добре свършената работа на някой пластичен хирург – взима от Пулев веднага след мача. Той още не се е преоблякъл, потен е и дори не си е измил кръвта от лицето. И в един момент, както си стоят на милиметри един от друг, той я сграбчва и я целува (отново по холивудски) в продължение на цяла секунда. Тя се смее, благодарят си взаимно – дали за интервюто или за целувката, не става ясно. Когато той си тръгва, тя още се усмихва. Не, не саркастично, нито заканително. Смее се като жена, целуната от победителя. Дали преди това е „хвърлила кърпичката“ си към рицаря на модерната епоха – боксьора – тук мненията са различни. Във всеки случай, вечерта имало купон и всичко било о`кей, както показват някои снимки. Почти като през 70-те години на миналия век. Да, но на другия ден тя се сеща, че активистките на #MeToo няма да й простят подобно поведение. Сеща се също, че той току-що е спечелил много пари. И изведнъж разбира, че докато се е смеела след целувката, всъщност се е чувствала дълбоко наранена. И решава да го съди.

Сама по себе си случката не е нищо особено, нищо невиждано. И въпреки първоначалната истерия, няколко месеца по-късно Кубрат Пулев е с възстановен лиценз, само се наложи междувременно да отиде на курс срещу сексуално насилие. Питам се обаче, дали това не е ключовият момент, който бележи краят на феминизма. И ако е така, парадоксалното е, че именно активистките на #MeToo, които трябваше да представляват четвъртата феминистка вълна, бавно, но сигурно ни водят към този край. И тъй като не може да пренебрегнем ролята на медиите в цялата работа, чудя се дали говорим за естествен процес или за нещо малко или много дирижирано – от кого и защо, времето ще покаже.

Открай време „феминистка“ е втората най-обидна дума за жена. Повечето хора си представят злобна стара мома, която е толкова отблъскваща физически, че никой мъж никога не я е пожелавал. При това положение нормалната жена би се опитала да компенсира, полагайки грижи за външния си вид и развивайки онези чисто женски качества като доброта, покорство, липса на собствено мнение, пълна незаинтересованост към всичко извън кръга на семейството (, което всяка жена може да има, стига да не е много проклета) и най-важното – умение да поддържа домакинството и да създава домашен уют. Но не и феминистката – тя плюе на всичко това, заклеймява социалните порядки и полово-базираните стереотипи и казва Не! на господството на мъжете. То пък все едно на някого му е притрябвало да господства над нея… Странно как се е наложил този образ, при положение, че голяма част от известните феминистки или са били омъжени (и са имали подкрепата на мъжете си), или не са можели да се оплачат от липса на мъжко внимание. Така или иначе, толкова ни плашеха с тази дума, че преди десетина години една позната (, която грабеше с пълни шепи от всички блага, които поколения феминистки се бяха борили, за да й осигурят) съвсем сериозно заяви, че тя е за еманципацията на жените, но против феминизма.

Не, че не са правени опити да се разбие този образ – литературата и киното са ни дали достатъчно красавици с непокорен дух, които не се е налагало да избират между любовта и свободата да бъдат себе си, защото са имали късмета да попаднат на също толкова невероятен мъж, който да им даде и двете. А за жените, които нямат техния късмет, в края на 90-те американците създадоха „Сексът и градът“. Постепенно грозната комплексарка започна да отстъпва пред модерната, сексуално освободена и финансово независима жена, която иска да бъде харесвана от мъжете, но не е склонна да прави компромиси в любовта. А любов тя иска – но истинска, не само за пред хората, и само с мъж, който наистина я разбира и цени.

Това, че едва ли има интелектуалка, която да не е малко или много феминистка, е съвсем разбираемо. Интересното е, че все повече жени от шоубизнеса, които сме свикнали да възприемаме първо чрез външния им вид (старателно поддържан, и то не само с тичане в парка), започнаха да се самоопределят като такива. Първоначално това изглеждаше прекрасно – въпросът „Може ли да си сложа червено червило, ако искам да ме мислят за умна?“ вече не беше актуален. Феминистката по дефиниция е жена, която иска равенство между половете – не само по закон, но и в ежедневното общуване. Тя е против двойните стандарти (никога няма да каже на малката си дъщеря „Оправи си леглото, защото си момиче.“, ще й каже „Оправи си леглото, защото така трябва.“). Тя е независима – говори, каквото си иска, облича се, както си иска, и да, прави секс с когото си иска. Но само защото тя иска. В един момент се оказа, че феминизмът не е толкова лошо нещо. И докато се усетим, взе, че стана модерен. Дори в България, където обществените нагласи са упорито женомразки, от известно време медиите толкова присърце са взели проблемите на жените, че чак да се разплачеш от умиление. Дали им идва отвътре, или просто копират колегите си от Запад, мога само да предполагам.

Какво значение има причината, ще каже някой. Когато някой ти помага, все едно е дали го прави от добро сърце или за да се покаже колко е велик. Въпросът е дали това наистина е помощ. Когато през 2008 година, докато рекламират филма „Другата Болейн“, Натали Портман и Скарлет Йохансон – и двете доказали са като добри актриси – казват, че са феминистки, това е едно, но съвсем друго е 11 години по-късно една журналистка със силиконови гърди, станала популярна с това, че се снима чисто гола със суши по нея, да заяви, че тя се бори за правата на жените. И медиите на Запад вече я обявиха едва ли не за мъченица. Ако това е съвременната феминистка, доста жени сигурно се обръщат в гроба.

В никакъв случай не твърдя, че свободното поведение на някои жени оправдава насилниците. Никоя жена, все едно как е облечена или как се държи, не заслужава да бъде изнасилена, никоя не си го търси. Първоначалните подмятания на Кубрат Пулев относно не дотам високия морал на Джени Суши не само можеха да му изиграят лоша шега, но и бяха обидни за жените като цяло – той едва ли не казваше, че жена, която се е целувала или е правила секс с един мъж, е длъжна да го направи с всеки. Слава богу, че изкара обучението срещу сексуален тормоз, та да осъзнае колко е грешал (те, американците, много обичат обученията и имат такива на най-невероятни теми; впрочем и у нас вече се налагат – нали трябва да следваме своя кумир). Защото напоследък американците приемат сексуалния тормоз доста сериозно, вероятно като компенсация за прекалено дългия период на икономическо, социално и сексуално потисничество на жените (ние с нашето „турско робство“, при което и мъжете, и жените са обезвластени, а по-късно и със социализма, при който за еднаква работа се получава еднакво възнаграждение, тези неща не можем да ги разберем). Аз също, като жена, не бих искала мъже, които не харесвам, да ме целуват и опипват (, ако всичко спре дотам, не е болка за умиране; а ако мъжът не знае със сигурност, че не е желан, може и да не е чак толкова обидно; но при всяко положение е достатъчно неприятно). Това, което мен ме интересува, е начинът, по който американските медии представят нещата – не само в конкретния случай, а в постоянно нарастващия брой сходни. Излиза, че да целунеш някого без изрично да си поискал разрешение, е равностойно на изнасилване. Една жена, която не се срамува да се снима гола, се е почувствала засрамена, защото някакъв мъж (млад и привлекателен) я е целунал. Жена, която се представя като поднос със суши, твърди, че никоя жена не заслужава да се отнасят с нея толкова неуважително. В случая не говорим за пуританка от Средния запад, нито за девойче, което не е виждало мъж – те сигурно биха се чувствали обидени. Но „Кралицата на голото суши“ едва ли ще бъде травмирана до живот от една целувка. Възможно е облеклото и поведението й да са били част от някакъв медиен образ, който тя е решила да си изгради, за да се различава от други спортни журналисти (нещо като шегите на нашия Емил Чолаков). Възможно е тя по характер да е съвсем различна, а нашето момче типично по български (или по мъжки) да не е разчело правилно поведението на жената срещу него. Че нали българин ако не хване една жена за задника, значи не е никакъв мъж. А и мнозина смятат, че жената ще се обиди повече, ако той не го направи. Което ме подсеща за „Страх от летене” на Ерика Джонг – едно от най-емблематичните произведения на американската феминистка литература – героинята направо си загубва ума по един мъж само защото той я хваща за задника, още преди да са се запознали; и изведнъж тя си дава сметка, че именно това й липсва в отношенията със съпруга й. Разбира се, сещам се и как в „Хубава жена” проститутката обяснява, че никога не целува клиентите по устата, защото това е много по-интимно от секса (познавам хора, които са на същото мнение). Може би и Дженифър Равало мисли така и затова толкова яростно се бори да отмъсти за потъпканата си чест.

И тъй като навлязохме в света на киното, не може да не отчетем факта, че американците вече са законодатели и в него. Няма го някогашното италианско и френско кино, дори в тези страни киното вече се „холивудизира“. Най-много филми годишно може и да се правят в Индия, но пазарът винаги е бил доминиран (особено у нас) от САЩ. И каквото и да се говори днес за цензурата през социализма, факт е, че всички големи холивудски заглавия от онова време са излизали (макар и с няколко години закъснение) и в България. Така че десетилетия наред ние сме гледали, а някои от нас и са възприемали света през призмата на холивудските „приказки за възрастни“, както ги нарича Андрей Кончаловски. Или ако не целия свят, то поне Америка – тази необятна земя на блага, където всеки може да бъде такъв, какъвто иска, и да постигне това, което иска, а доброто и правдата винаги тържествуват. Любовта, а и неангажиращият секс, също (затова периодично се правят класации на най-добрите филмови целувки). Не случайно киното е един от основните инструменти на „меката власт“ (термин, въведен от Джоузеф Най) – тази, която на практика упражняват вестниците, списанията, както и рекламите, които влияят на съвсем друго ниво – без да си даваме сметка, те изграждат у нас една представа за света, от която не е толкова лесно да се отърсим, дори и когато целият ни житейски опит буквално крещи, че тя е нереалистична. Не знам какви филми е гледал като малък Кубрат Пулев и какво е оказало най-силно влияние при неговото формиране като личност, но знае ли човек – може някоя сцена, в която боксьор скача от ринга и целува най-близко стоящата жена, да се е запечатала в съзнанието му, а той просто да не е нацелил подходящия момент и подходящата жена, за да я пресъздаде. Вероятно е бил прекалено зает да нанася удари в боксовата круша, за да разбере, че от близо две години Америка на сексуалната свобода вече я няма (някой може и да поспори доколко изобщо някога я е имало, освен на големия екран).

Но аз все пак мисля, че да приравняваме целувката и хващането за задника (което се е случило (или не е) зад кадър) на изнасилване, означава доста да подценим изнасилването като унизително и травмиращо преживяване. Интересното е, че същите тези медии, които сега искрено съчувстват на Джени Суши, само преди няколко месеца буквално се подиграха с една истинска жертва на изнасилване. Става въпрос за „скандалното” изказване на Лиъм Нийсън, че когато преди 40 години „негър“ изнасилил негова приятелка, той бил толкова разстроен, че цяла седмица обикалял по улиците и се надявал някой „негър“ да го предизвика, за да може той да го убие. Толкова възмутена бе обществеността, че даже отложиха премиерата на новия му филм. Естественото чувство на един мъж по отношение на друг мъж, изнасилил негова близка, се оказа расистко и неприемливо в страната, в която Първата поправка гарантира „свещеното“ право на самоизразяване, когато то не подбужда към непосредствени действия. Още по-интересно е, че когато през 70-те и 80-те години на миналия век някои феминистки, начело с Андреа Дворкин, водят яростна кампания за забрана на порното, защото то представя унизената и дори малтретирана жена като обект на мъжки сексуални фантазии, съдът отхвърля исканията им именно на базата на Първата поправка. И днес сцени, в които N брой афроамериканци правят секс (, макар че друга дума е по-подходяща) с една бяла жена, все още се възприемат като начин на „самоизразяване“. Тези „филми“ нито са забранявани, нито са отлагани премиерите им, дори не се говори за тях. Може би това е компенсация за робството или за липсата на перспективи за милиони афроамериканци от гетата. Или чист комерсиализъм? Или упражняване на „мека власт“ върху потребителите на порно от цял свят? Каквото и да се каже, звучи комично, защото в края на краищата това е обикновено лицемерие, в което американците, първи във всичко, пак са първенци. И техните толкова борбени „феминистки“ сега роптаят, че една или друга Джени Суши е била насилствено целуната (дори на базата на недоказани обвинения в сексуално посегателство, този път от страна на мъж, се наложи да изтрият Кевин Спейси от цял филм). Но нямат нищо против други жени да бъдат унижавани за радост на мъжкото съсловие. Нямат нищо против момченцата от най-ранна възраст да възприемат жената като инструмент за задоволяване на най-низките им потребности – защото сексът, който те „опознават“ най-напред чрез порното, няма нищо общо с любовта, а много често е форма на издевателство. Нямат нищо против момиченцата да научават от малки, че те са създадени да удовлетворяват именно такива потребности – „женските“ списания дори настояват, че жените трябва да гледат порно, за да се учат как да доставят удоволствие на партньорите си, а и на себе си (у нас пък само преди 5 години на „лекция“ пред ученици в елитно столично училище една „вносна“ сексоложка и любимка на медиите обяснявала как жените всъщност искат да бъдат изнасилени). Дори нямат нищо против, че във всеки трети музикален клип, все едно дали на певец или певица, полуголи жени уж танцуват, но всъщност симулират полов акт. Тези „феминистки“ надават вой, когато някой мъж уж прояви неуважение към жена, но за разлика от своите предшественички си затварят очите пред „индустриите“, които правят невъзможно мъжете от поколението, което сега расте, някога истински да уважават жените.

Говоря за лицемерието на медиите, които доминират в западните общества. Разбира се, нашите не им отстъпват, защото ние много обичаме да сме „като две капки вода“. При цялата си загриженост за правата на жените, през последната година те отделиха много повече внимание на холивудските актриси, принуждавани да правят секс с един или друг продуцент, за да получат дадена роля, отколкото изобщо някога са отделяли на възрастните жени по селата, които постоянно биват ограбвани, бити и дори изнасилвани от (често непълнолетни) роми. Но, както в случая с Лиъм Нийсън, за да не бъдем обвинени в расизъм, ние сме принудени да подминаваме с различни увъртания и перифразиране на „международни документи“ много по-тежки престъпления. Излиза, че принадлежността към някоя малцинствена група е морално оправдание за почти всичко, което представител на тази група може да направи. „Негър“ и „циганин“ вече са „мръсни“ думи; дори уточняването на етноса в някои случаи се счита за нежелателно (или в краен случай се споменава мимоходом), за да не се накърнява достойнството на хора, които традиционно са били дискриминирани. Но има една малка подробност: ромите у нас не са докарани тук във вериги и не са унищожавани в концлагери; те са дошли доброволно, като волни скитници, музиканти и певци, възпяващи всеки пореден победител. Къде обаче отива достойнството на жертвите на тези хора? Порното показва неща, които никоя жена, която уважава себе си и иска другите да я уважават, не би трябвало да търпи. Но тя търпи – за пари, а други гледат, за да се „учат“ какво искат мъжете. И ако тези жени все пак имат избор, то възрастните жени по нашите села нямат и на тях не им се плаща. Но медиите мълчат за тях (още повече, че те не са от шоубизнеса). Ако мога да перифразирам Джордж Оруел, в XXI век явно всички жени са равни на мъжете, но някои са по-равни от други…

Реквием за една целувка или как движението #MeToo сложи край на феминизма, част II