Президентът Румен Радев бил човек на малкото думи и действието. Това стана ясно на 40-та минута от изказването му пред парламента в четвъртък. И е прав – какво са 40 минути празни приказки на фона на вечността… 

Иначе в родното му село празнуват и ръкопляскат на словото му. Корнелия Нинова плаче от умиление, а депутати се възмущават, че им отговорил от парламентарната трибуна, след като те му подвиквали от място. Ден по-късно национална телевизия съобщава на драгия зрител, че като малък президентът мечтаел да стане председател на ТКЗС. И на фона на селскостопанския устрем в родната политика – по някакъв начин точно такъв и стана – началник на ТКЗС. (Но да не бъдем твърде строги към лошия вкус – в предходния си живот Плевнелиев все пак е бил ирландска пастирка.)

И така – ако се отдалечим от работическо-селската нотка, която си е лайтмотив от край време в българската политика (да не забравяме филията с мас на Бойко Борисов) – в което влагам всичко от поведението на народните представители, до сълзите на Нинова и ехидната забележка на Радев, трябва да си дадем сметка за няколко неща в така нареченото “слово”. 

Речта не каза нищо. Нещо повече – тя звучеше като предизборна агитация в Полски Тръмбеш – т.е. обла и куха, с много думи и никакъв пълнеж зад тях. Трябват наука, образование, здравеопазване и справедливост, казва Радев. Ми хубаво – това ясно. Ама как? Как – Радев не казва. Въпреки, че обяснява какво да върши следващият парламент.  

Позитивното обаче бе, че летецът, приземил се като президент, ясно се ангажира с пронатовска и европейска ориентация. 

Негативното – нищо не се разбра за намеренията му.  

Проблемът: в момента България не се намира просто в период на смяна на един президент с друг. България в момента се намира, в политическа криза, която не обещава да приключи скоро. Предсрочните парламентарни избори не изглеждат така сякаш ще решат проблемите у нас, напротив – прогнозите на социолозите предвещават задълбочаването им. В подобно несигурно време всяка държава има нужда от стабилни институции (у нас такива липсват) и политици с ясни нагласи. И ако приемем, че всички останали политически фигури у нас ще са във вихъра на воюването за народната любов, овъртели се в популизъм и обещания за благоденствие, щеше да бъде добре да знаем нагласите на държавния глава. Те все още остават загадка.  

По-големият проблем: Има обаче един по-голям проблем. И той е, че първата реч на Радев беше клише. Отегчително дълго клише. А в проблемни времена се иска смелост. Клишетата принципно изключват смелите управленски решения.  

Най-големият проблем: Но дори и това не е толкова тревожно. В тази реч наред с позитивното, наред с отегчителното и наред с предвидимото имаше една голяма заблуда. Президентът опита да диагностицира политически проблеми, които трябва да бъдат решени непосредствено от следващия парламент. Единият – избирателната система, вторият – съдебната реформа. 

Правосъдието е бавно, общественият авторитет на съдебната власт е нисък, шири се усещане за безнаказаност, посочи той. И продължи да обяснява, че чувството за несправедливост е основен мотив за масовата емиграция на българи.Дотук добре. Но препоръчаният от него подход за съдебна реформа загърби проблема с постсоциалистическата прокуратура у нас, която дава възможност на главния прокурор да кадрува политически. 

Още нещо – Радев не просто не засегна въпроса с политическата мощ на обвинител номер едно. Той изцяло се присъедини към “рецептата” за реформа, предписана от Цацаров и припозната от ГЕРБ, БСП и ДПС за “усъвършенстване на процесуалните закони”. В словото си летецът-президент постави независимостта в системата едва на последно място. И да – това е основният проблем. Тъй като звучи като ангажимент на президента да се придържа към “системата на системните партии”.

Което е лошо първо обещание. Направено от трибуната на парламента.