Независимо жури отсъди, че гибелта на техните близки в онзифатален 15 април 1989 е “убийство”, причинено от грешки на полицията.Освен финансов иск роднините настояват иманата на жертвите да бъдат изчистениот определенията “пияници”, “хулигани”,”животни”, “наркомани” и други подобни, с които органите нареда ги описваха през всичките тези години. Но по време на почти едногодишнитесъдебни слушания по възобновеното дело – най-дългото в цялата британска правнаистория, излязоха ужасяващи факти за начина на действие, правилата на работа иморала на британската полиция, които потресоха обществото на Острова:

26-годишният ДейвидДъкънфийлд беше поел командването на полицейските сили по време на полуфиналаза Купата на Футболната асоциация на “Хилсбъро” между”Ливърпул” и “Нотингам Форест”. По-късно ще се установи, чегруби негови грешки ще доведат до крайния резултат – 96 трупа. Дъкънфийлд сепояви в набързо пригоденото за съдебна зала помещение в бизнес-сградата Уорингтънсъс самочувствието на властта, която е притежавал в миналато. Седемтенапрегнати дни, в които той даваше показания като свидетел, обаче го превърнахав смачкано подобие на човек. Признанията на бившия полицейски офицер бяхашокиращо пълни – от признанието, че недостатъчният опит не му е позволил да сесправи със задачата да запази сигурността на 54 000 души на стадиона допоемането на отговорността за жертвите.

Дъкънфийлд признапо време на разпита, че по време на самата трагедия позорно е излъгалтогавашния секретар на ФА Греъм Кели, че феновете на “Ливърпул” савиновни за ужаса, тъй като без позволение нахлули през една от големите врати,която трябвало да служи за изход. Оказва се, че самият полицейски началник енаредил вратата да бъде отворена, за да се облекчи напора на тълпата. Доказателстватав обвинителния акт срещу полицията на Южен Йоркшир брутално подриват какъвто ида било авторитет на британските правоохранителни органи като цяло. Това еполицията, която отговаря за сигурността в един специфичен район наВеликобритания – белязан със студентски вълнения в края на 80-те години наминалия век, както и сурово и показно смазвани “с железен юмрук”миньорски стачки. Цялото това битие заложило у местната полиция категоричнатаневъзможност за признаване на грешки и поемане на вина. Всичко това се доминираот личността на “офицер Райт“, покойник от 2011, но останал висторията като командирът на полицията в Южен Йоркшир, който смятал силата за”свое лично право”, а заповедите му не са подлежали на дебат…

96-те жертви и стотицитеранени са били в трибуни 3 и 4 точно зад една от вратите – по традиция товамясто е отредено за най-върлите фенове на “Ливърпул”. Тепредставляват различни социални прослойки – работници, средна класа, дорибогати, от Мидландс, Ливърпул, Лондон и въобще от цялата страна. Преобладаватмладите хора – 37 тийнейджъри, за които да гледат полуфинал за ФА къп еструвало само 6 паунда. Те са били синове, дъщери, братя, сестри, една съпруга- 27-годишната Кристин Джоунс. 25 бяха бащи, една – 38-годишната Ингер Шах,беше самотна майка на двама тийнейджъри, като цяло 58 деца са загубили родителв трагедията. Един от лекарите по-късно обяснява по време на разследването, чесмъртта е била причинена от асфиксия – задушаване, причинено от невъзможност нагърдите да се разширят, за да поемат въздух. По този начин убива боатаудушвач… Оцелелите продължават да свидетелстват за ужаса, писъците, породениот мъчителното задушаване на жертвите, паниката и бавната реакция на полициятаот другата страна на металната ограда.

По време напоследвалото следствие стана ясно, че правилата на Питър Райт са в основата натрагедията. Само 19 дни по-рано той изведнъж премества най-опитния си човек, отговарялмногократно за безопасността на “Хилсбъро” – Брайън Моул. На мястотому е издигнат Дъкънфийлд, който никога в последните 10 години не е командвалполицейските сили на стадиона. А зад всичко това стояла една нелепа история отоктомври 1988 – тъпа шега, която си позволили полицаи от звеното на Моул поотношение на техен колега на изпитателен срок. За да му дадат урок подразнениот факта, че ги викал по радиостанцията за щяло и нещяло, тарикатите муспретнали мним обир, дегизирайки се и скривайки лицата си с маски. На 20февруари 1989 Райт лично уволнява четирима и образува дисциплинарки на другичетирима, но решението да изтегли Моул от “Хилсбъро” никога не е билообект на интерес от страна на следствието.

Служители от отрядF разказват за странният меко казано начин, по който се е появил новиятначалник Дъкънфийлд на стадиона във фаталния ден. Колко е бил непопулярен тойсред подчинените си става ясно от свидетелството на полицая Уйлям Уест:”Той се качи в залата за брифинги и в продължение на 20 минути ни говориза това колко лош е този квартал. Не беше приятен човек, имаше излъчването напобойник, който си търсеше изкупителни жертви… В този ден бяхме абсолютнобезполезни, направихме нещата по възможно най-грешния начин...” Предследствието самият Дъкънфийлд твърди, че е наследил проблеми с дисциплината,които, според него, довели до отстраняването на Моул. След като поема командванетона 27 март 1989, той намерил време да запознае подчинените си с правилата, но,както признава пред следователите, не и да направи дори основна подготовка заполуфинала. Не изучил съответната документация за процедурите по време наинциденти и претупал набързо оперативния план без дори да е огледалсъоръжението. Пристъпил към задачата да подсигурява сигурността знаейки твърдемалко за леките инциденти на полуфиналите през 1981 и 1988. Именно тогавапредшественикът му подхождал повече от внимателно към навлизането на трибунатаоткъм Лепингс Лейн заради естествения стесняващ се вход, който наподобявалгърлото на бутилка.

Дъкънфийлд признаваоще, че не се е запознал с капацитетите и размерите на отделните сектори. Незнаел за седемте въртящи се врати, през които 10 100 привърженици на”Ливърпул” с билети за правостоящи е трябвало да минат, за да излязатна терасата. Те били отворени директно срещу входа на трибуните 3 и 4.Парадоксално е, че той дори не знаел, че полицията носи отговорност за пренаселеносттана пространствата, както и че органите на реда ползват специална тактика,кръстена “Джон Фриймън” на полицейския началник, който първи я еизползвал – двете централни трибуни се затварят, когато се напълнят, и феноветесе пренасочват настрани. Дъкънфийлд сметнал, че подготовката преди мачатрябвало да се фокусира върху предполагаемото лошо поведение на публиката, апренаселеността и опасността от смачкване останала на заден план.

По време наслушанията семействата на жертвите излязоха с покъртителни лични свидетелстваза трагедията и за последните часове на загиналите. Айрийн Макглоун се спомниза съпруга си – 24-годишният Алън, който се разминал с двете си дъщери -5-годишната тогава Ейми и Клеър на 2, преди да запали колата и да тръгне за”Хилсбъро”. Пътувал с трима приятели, сред които 29-годишният ДжоузефКларк, който също загинал на стадиона… Същата вечер Ейми помолила баща им даги събуди, когато се прибере… “Още чакам моите момичета да се събудят откошмара и баща им да се появи при тях”, написа Айрийн Макглоун визявление, което беше прочетено от адвокат.

Без предварителнаподготовка Дъкънфийлд призна 26 години по-късно, че не е знаел какво да прави.Докато Моул е държал преди голям мач под контрол транспортните потоци в целияград, а с наближаването на началния час – 3 следобед, всички патрули околостадиона, новият началник не си спомни какво точно е правил повече от два часапреди прословутия му брифинг в 14 часа в контролната зала. След който останал впо-малката стаичка с мониторите. Заместникът му Роджър Маршал поел командванетонавън, което било съвсем нова и непозната роля за него. Той свидетелства, чеполицията не е имала никакъв план за филтриране с помощта на конни патрули иликордони на феновете към “гърлото на бутилката” на Лепингс Лейн. Ималосамо случайни проверки за билети… и малко за пияни фенове. Проблемът спренаселеността на пространството, според признанията на Маршал, започнал към14,15, а двайсет минути по-късно полицията вече загубила контрол надситуацията. Човекът не предприел нищо, не дал никакви заповеди на подчиненитеси, за да се опита да облекчи положението особено край въртящите се врати. Тойвиждал в очите на хората отчаяна молба хилядите, които идват зад тях даотстъпят назад… Несъгласен с твърдението, че не се е справил с положението,Маршал казва: “Всъщност не е точно така. Бях в средата на множеството и…размахвах ръце.” Запитан дали е трябвало да поиска отлагане на началниячас на мача, за да се облекчи обстановката, той признава: “За това съжалявамнай-много… трябваше да го направя!” До 14,48 натискът на публиката крайвъртящите се врати става опасен и Маршал се обажда в центъра да се отвориглавната врата. Дъкънфийлд не отговаря на искането докато подчиненият му непредупреждава, че някой може да умре навън. В 14,52 командирът заповядва вратаC да бъде отворена... Това е ключово признание от страна на висшия полицай, докоето той не стига при първоначалното излушване през 1989. Както и презпоследвалото през 1990-91 следствие в Шефилд, и при разглеждането наперсоналните искове на семействата на жертвите през 2000, когато Дъкънфийлд севъзползва от правото си да не говори.

Този път обаче тойпризнава, че “не си е дал сметка” какво ще се случи, когато се отворитази врата. Не е отчел риска от пренаселеност. Не предвидил, че хората ще севтурнат в тунела, който води към централните трибуни. Не разбрал, че трябва данаправи всичко възможно и невъзможно да затвори този тунел… По-голямата частот тези 2000 души, които минават през вратата, наистина се втурват в тунела ипредизвикват ужасяващ натиск. 30 от 96-те жертви умират в 14 и 52 от външнатастрана на въртящите се врати. Те минаха, “поканени” от полицията,през врата C и бяха смачкани... По разказа на полицая Андрю Едисън пред него сеоткрила страховита гледка – две купчини смачкани човешки тела, в един моментусетил, че една агонизираща ръка го задърпала за крачола. След като колегите муразчистили се оказало, че това е… дете. Един от оцелелите – Дейвид Лаки, сиспомни за 39-годишния Томас Хауърд, баща на три деца, с който работили заедно вхимическа фабрика. Той непрекъснато повтарял: “Синът ми, синът ми!”14-годишният Томи-младши загинал заедно с баща си.

В крайна сметкаверсията, че фенове без билети са щурмували фаталната врата стига и до BBC.В 15,13 за първи път я изричакоментаторът Джон Мотсън. Радиокоментаторът Алън Грийн от своя страна предава в15,40 по BBC Radio 2 за непотвърдена информация, според която имало”счупена врата”. В 4 и 30 той вече съобщава, че според полициятаимало разбита врата – в общественото съзнание вече започва да работи версиятана органите на реда за лошите запалянковци. Заместник-шефът на полициятаДжаксън, който е бил на мача с покана на ФК “Шефилд Уензди” , чулсъщата версия, изказана от самия Дъкънфийлд в контролната зала. Един час билнеобходим на началника да научи истината – в 4 и 15 Маршал му казва, че врататавсъщност се отворила по полицейско нареждане.

Поредно откровениепри новото съдебно слушане е, че в 17,58 при наличието на десетки загинали итежко ранени полицейският инспектор Гордън Сайкс е изпратил ведомственияфотограф да прави снимки на боклукчийските кофи край стадиона. На обвинениятана адвоката на 22 от почернените семейства, че в този важен момент органите нареда просто са търсили улики в потвърждение на тезата си за “пиянитефенове” Сайкс спокойно отвърнал, че всъщност са търсили”доказателства за това, което се е случило”. В действителност наснимките на кофите до Лепингс Лейн, покрай които са минали 24 000 привърженицина “Ливърпул”, се виждат най-вече кенчета от безалкохолни Вимто,Спрайт и Кока-Кола, както и няколко бутилки от бира.

Решава се идентификациятана жертвите да се извършва на едно място, така че телата на 12 души, които са билизакарани в няколко билници, са транспортирани обратно до “Хилсбъро”.Двама умират по-късно – Лий Никъл, на 14, след два дни, а 18-годишният ТониБленд четири години е на животоподдържащи системи преди да почине през 1993.По-късно чувалите с труповете са прехвърлени в съдебно-медицинския център в Шефилд – по ирония насъдбата това била най-модерната в страната морга, специално пригодена за щадящоотношение към роднините на починалите. По време на идентификацията роднините етрябвало на студа пред залата да разглеждат снимки на труповете, които им билидоставяни в насипно състояние. През тази “процедура” е трябвало даминат и близките на тези от жертвите, които са имали в себе си документи засамоличност или шофьорски книжки. Мъртвите им роднини са били просто донасяни вчували. Някои от родителите свидетелстват, че не им позволявали да целунатзагиналите си деца, защото те били “собственост на разследването”.

Водещият съдебенлекар – доктор Стефан Попър, нарежда да се вземат кръвни проби за алкохол отвсяка една жертва, дори от 10-годишния Джон-Пол Джилхуули. Някои от тежкоранените в болниците също са били тествани за алкохол. И до този момент Попърне е обяснил защо е наредил да се извърши това. Тереза Ероусмит и Джон Трейнър,чиито двама братя – 16-годишният Кевин и 26-годишният Кристофър, умират на”Хилсбъро”, тръгват моментално с кола от Ливърпул, качвайки съпругатана Крис – Лиз. Около 2 и 45 през нощта идентифицират жертвите и моментално сапоети от служители на “Вътрешна сигурност”. При разпита полицаите невярват на твърденията им, че двамата братя са имали преди мача само по еднабира. Опечалените близки били стресирани допълнително от факта, че по време наразговора полицейските служители спокойно си хапвали пържено пиле и картофки,чиято миризма се стелела над труповете. Началникът им спокойно обяснил, чеполицаите били на служба от дълго време и трябвало да хапнат нещо, а нямалокъде другаде. Освен това: “Не съм засичал миризма на пържено!”

Междувременнообвиненията към привържениците се разпространяват през цялата първа нощ следтрагедията от полицията в Южен Йоркшир. Това става главно чрез техния спортени социален клуб с благозвучното име “Ниагара” – разказват сенай-зловещи истории, които намират място през цялата следваща седмица в the Sunпод огромното заглавие “Истината!” По време на следствието ставаясно, че една от най-мръсните истории – за това как оцелелите са късалиджобовете на мъртвите и са грабили пари, не просто не е вярна… Полицията ощев самото начало е имала доказателства, че това няма как да е истина, тъй катоса били направени пълни описи на парите и вещите на всеки един загинал. През нощтав “Ниагара” дошъл местния депутат от управляващата Консервативнапартия Ървин Патрик, който поискал да научи истината. Няколко офицери услужливому “съобщили”, че феновете били толкова бесни, че “ритали,блъскали и направо пикаели върху полицаите” по време на спасителнатаоперация. “Това е заради пиячката!”, записал чинно депутатът репликитеим и добавката: “Разкажете в парламента какво се случи…” Едно отнай-поразителните признания било, че всичко това се случило… в бара. Оказвасе, че в най-тежките часове след смъртта на десетки хора, чиято безопасност ебила поверена на органите на реда, в момент, в който стотици объркани роднини иприятели са търсили из нощен Шефилд информация за своите близки, полицаите,чиито смени са приключили, просто са се оттеглили за по едно питие. В”Ниагара” са били всички висши чинове… Сайкс небрежно споменава, чете били “разстроени, шокирани и споделяли помежду си историите напреживяното през деня”. Тази картинка хвърля само бегъл поглед върху”културата на пиене”, която е имала полицията на Южен Йоркшир -място, в което повечето участъци си имат бар. Докато си разказвалипреживелиците от деня, някои се наливали до припадък… Полицейската федерацияустановила доста пияни служители през тази нощ, докато роднините на жертвите всъщото време чакали пред спортната зала разследващите да ги разпитват за…пиене.

Имало обаче няколкополицейски служители, чиято почтеност се откроявала на общия фон. Един от тях билдетектив Ръсел Грийвс, който отчаяно се опитвал да върне към живота19-годишната Сара Хикс. Тя била изтеглена от блъсканицата заедно с 15-годишнатаси сестра Вики. Полицаят се втурнал да помага на обезумелия баща, Тревър, койтоотчаяно тичал между двете тела, проснати направо на тревата и крещял:”Боже, не и двете… Те са всичко, което имам!” Първоначално таткотосе опитал да направи вдишване “уста в уста” на по-малката. Послетръгнал с Вики към линейката, по пътя помогнал да бъде транспортиран и другпострадал – Гари Джоунс, като вярвал, че друга кола ще дойде за Сара. Но другалинейка не се появила… Пренесли Сара на едно рекламно пано до залата, къдетополицаят продължавал да опитва кардиостимулация. Дошлите все пак медици муказали, че момичето е мъртво. По време на слушанията Грийвс си припомнил какединственото, което е успял да направи, е да й затвори очите. В края на разпитатой помолил съда да каже нещо от себе си. И тогава този едър мустакат мъжизвадил листче, което беше написал предварително: “Никакви думи не могатда успокоят Тревър и Джени за тяхната загуба, болката и чувството за пълнаразруха. Но аз искам да им кажа, че направих всичко възможно за Сара в оназиситуация. Не бих могъл да направя нищо повече… За времето, което бях с нея,Сара имаше до себе си човек, който го беше грижа за нея… Искам да ви кажа, чеСАРА НЕ БЕШЕ САМА!”