Константин Вълков: Росен Плевнелиев каза, че ако президентът назначава следващия, би назначил вас.

Петър Стоянов: Аз съм благодарен, разбира се, на Росен Плевнелиев, че се е сетил за мен – всъщност единственият човек от т.нар. дясно пространство, доста разбито, доста раздробено, доста отчаяно. Така че съм му искрено благодарен. Наистина в последната година или две от неговото президентство, както и сега, доста често се срещаме на международни форуми. Това ни сближи малко повече. Но ако трябва да говорим сериозно, в десницата няма никакви условия за подобна политическа авантюра от моя страна.

КВ: Страхът от личен провал. Имали ли сте такъв?

ПС: Нямах време да се страхувам. Затова защото моето влизане на Дондуков 2 е най-необичайното, а и може би ще бъде най-необичайното в историята на България и ще ви кажа защо. Аз бях избран за президент, когато започнаха масовите протести срещу правителството на БСП по онова време. На 22 януари вместо да влезна на Дондуков 2, да разрежем една торта, да събера своя нов състав, да си поговорим, да дам един банкет, както е обичайно, аз трябваше да бъде сред протестиращите хора, които бяха наобиколили сградата на Дондуков 2. Това беше най-тежката криза в българската посткомунистическа история. Спомняте си, че по време на кампанията бях декларирал много категорично моите два приоритета – членството на България в НАТО и членството в Европейския съюз. За членство в Европейския съюз, иди-дойди, някак беше преглъщаемо. За членство в НАТО упреците бяха от “национален предател” до “този фантазьор, какво си въобразява”.

Защо казвам това. Защото, ако тези протести, които течаха вече повече от месец, бяха стигнали до фатален край, не дай Боже, подбудени от провокатори, някой пребие някого, някой разбие две витрини, запали кола в София, в Пловдив, представяте си каква реакция щеше да има. Отварям скоба – тези протести бяха окървавени в Албания и това попречи на членството на Албания, ако това се беше случило у нас, всичко това, което бях обещавал отиваше по дяволите, какво НАТО, какъв Европейски съюз. Влизахме в CNN, спомням си тогава кой ни отразяваше тогава…

КВ: Кристиан Анампур.

ПС: Точно така, ние сме добри приятели оттогава. Между другото преди десет дни пих кафе с Фарийд Закария, за вас това значи нещо, сигурен съм, той по принцип се интересуваше какво става в Балканите като цяло, Западните Балкани, Русия, Украйна, Молдова, това и каза тогава – вие българите как щастливо излязохте от тази ситуация тогава. Значи на него това му е направило впечатление.

Ще ви кажа още нещо, което е съвсем лично. Може да го приемете като едно обобщено разсъждение. Това, което обикновено се нарича героизъм, храбра постъпка, се случва обикновено импулсивно и човек не би го сторил, ако има възможност да преспи. Значи тогава, когато тези десетки хиляди хора бяха обградили сградата на Дондуков 2 и викаха “оставка”, аз имах варианти или да приема мандата, поднесен ми от Георги Първанов и покойния вече Добрев, или да откажа. Отказвайки се движех по ръба на конституционните си правомощия. В този случай конституцията отрежда на президента, защото конституцията е писана за нормални, мирни времена, отрежда ролята на политически куриер. Той трябва да вземе мандата от тези, които са натоварени с него, най-голямата политическа сила, и да го внесе в Народното събрание, а то да го гласува и реши кой ще е следващия министър-председател. Тогава Народното събрание имаше пълно мнозинство на БСП. Аз отказах да взема мандата.

КВ: Извън този казус, кой е най-трудният ви момент в президенството?

ПС: Най-трудният без съмнение е Косово. Косово беше изключително драматична история, беше почти полунощ, когато Хавиер Солана обяви по CNN, а някакво невероятно изключение ме беше оставило буден, аз съм човек, който ляга в 23 часа и става много рано, така че Нери Терзиева ми звънна и не ме събуди. Каза ми да превключа на CNN и чух как Солана казва “аз току-що наредих…” И тогава помислих какво трябва да се прави оттук нататък. Сърбите са наш приятелски народ. Не че историята ни свързва кой знае колко, да бъда честен, в историята винаги сме били противници, но от Лепа Брена до плескавиците, нашият манталитет е много сходен.

Маринела Величкова: Емоционално сме свързани.

ПС: Да, аз знаех много добре каква ще бъде реакцията на българския народ, ако подкрепим ударите на НАТО. От друга страна бях декларирал няколко пъти, че България иска да стане член на НАТО. Пред въпросителните погледи на всички натовски началници, които без да ми го кажат гласно, вероятно са си мислили как ние, бившите и най-верни сателити на Москва. Да, ние, отговорях си аз. През главата ми мина следната проста мисъл. България можеше да се забави един или два дни, точно това ми казваха и след това моите сравнително близки политически сподвижници. Защо първи. Защо не изчакахме два дни. Ами защото, ако Чехия, начело с Хавел, беше изчакала два дни; ако Полша, начело с Валенса, беше изчакала два дни, никой нямаше да заподозре. Валенса вече не беше президент, но това е Полша на Валенса, разбирате какво ви казвам. Но България, най-верният сателит на Съветският съюз, ако се забави два дни, всички щяха да си кажат –  тези пак умуват, снишават се. И тогава реших, че ние можем да бъдем забелязани. И оценени, ако сме първи. И на своя глава тази нощ – в интерес на истината направих опит да се свържа с министър-председателя, беше вече късно, около 12 и половина. Направих опит да се свържа с него, не успях и тогава дадох изявление, че България подкрепя. И бяхме първите. На другият ден сутринта румънците подкрепиха, след това чехи и поляци.
Това беше тежък момент, защото трябваше да се избира между популярността. Бях абсолютно убеден, че това носи загуба на популярност без всякакво съмнение. Тук нямаш нужда от социология. Ясно е като бял ден. Но също бях наясно, че това оттук нататък ще бъде и нашият най-силен коз. Както и беше. Ако си спомняте, когато ни приеха в НАТО, това бяха част от основните аргументи. България беше първа, която реагира на това. Войната е нещо ужасно. Да се убиват хора е нещо ужасно. Между другото, след 15 дни ще замина за Белград, там съм канен на голяма конференция, там съм го обяснявал по този начин.

МВ: Разбират ли ви сърбите, когато им го обяснявате по този начин. Един от събеседниците ни онзи ден каза на сърбите, че когато се среща с тях им се извинява, че България е подкрепила ударите. Казва “аз се срамувам”.

ПС: Не знам кой го е казал и не искам да питам. Но това започва да ми заприличва малко на тезата, която от време на време ми се внушава. Внушава ми се доста, как да кажа, патерналистично – е, ние знаем, че сега Европейският съюз ви принуждава на някои работи. Никой никога не ни е принуждавал. Като президент никога не съм се чувствал принуден от каквото и да е, от когото и да било. Искам да го заявя съвсем отговорно. Най-близък съм с Борис Тадич, разбира се. С него се виждахме доста често. Към онзи момент аз бях избрал да служа на интересите на българския народ. Да защитавам нашите интереси. Нашият стратегически интерес и тогава и сега, е да бъдем членове на НАТО. За да станем членове на НАТО аз трябваше да направя тази стъпка. Тази стъпка не беше приятна. Тази стъпка беше абсолютно наложителна. Направих я и изобщо не съжалявам за това. Също толкова глупаво би било да питам нашите приятели от Сърбия не им ли е малко тъжно, че ни взеха западните покрайнини след Първата световна война. Та нямаше ли тогава сръбски интелектуалци, които да кажат, чакайте, защо от братята българи ще вземем Цариброд. Това е нещо, което направиха нашите интелектуалци. Отличителната черта на нашата интелигенция и то наричащата се себе си патриотична интелигенция, е да реагира винаги, когато са накърнени интересите на Русия и Сърбия, и рядко, когато са накърнени интересите на България.

КВ: Другата страна, друг момент от вашия мандат. Момент, за който бихте разрязали торта. Припомнете си.

ПС: Например, спомням си, въодушевлението, след като успяхме да организираме помощ, макар и малка, на едно забравено от всички източнородопско село Жълтуша. Тогава смерч, ураган, Бог знае какво, отнесе им покривите, организирахме една солидна акция, много хора се отзоваха, нямаше къде да спим тогава. Най-хубава беше къщата на Сашо тракториста, там спахме. Всички се чудеха как да реагират, да не говорим за охраната, можете да си представите как се охранява президент в къщата на Сашо тракториста, който се оказа много свестен човек, ядохме пататници вечерта. Ето, това е един момент, който съм запомнил. Двадесет години минаха, трябва да отида в това село Жълтуша, да ги видя какво правят нашите хора, те са българо-мохамедани, между другото. Едни от най-хубавите българи, аз много ги харесвам, трудолюбиви, почтени хора.

КВ: Похвалете с нещо Георги Първанов.

ПС: Ние сме много различни – и политически, и биографично, и ментално. И в това няма нищо лошо, разбира се. За мен беше странно това политическо дежа вю, създаването на собствена партия, извън партията-майка, която те е родила. Даже и тук виждате, че сме антиподи. Значи, аз докато бях президент, бях обвиняван, не от своите, а от хората около Иван Костов, казвам го направо, какво ги търкаляме думите само, които ми казваха, че не съм достатъчно седесар. И какво се случи, те напуснаха СДС, направиха своя партия, с което убиха СДС и не можаха да развият и своята партия. Аз до последно казвам, че съм седесар.

Та мисълта ми е, това дежа вю, което се случи с Георги Първанов, да направи собствената си партия, за негово съжаление обаче, Корнелия Нинова вече беше научила опита на Надежда Михайлова и реагира по съвсем друг начин. В известен смисъл му съчувствам, защото след два мандата президент, този политически крах беше доста горчив. Иначе ние сме в добри отношения с президента Първанов, засичаме се от време на време на т.нар. общи мероприятия. Аз съм го казвал и друг път, когато загубих изборите, всъщност знаех, че ще ги загубя два-три месеца преди това. Беше съвсем ясно, че нямам никаква подкрепа, никъде. Като загубих изборите, се замислих след това – не мога ли да намеря нещо положително за България в това, че Георги Първанов ме победи. И го намерих. Това, че към онзи момент Георги Първанов беше президент, беше по-добре, заради членството ни в НАТО. Ако аз бях президент и бях подписал договора за НАТО, самият Първанов и неговата партия щяха да организират митинги, което да вгорчи нашето членство. Но тъй като самият Георги Първанов подписа този договор, неговият строен и верен електорат не направи нито една демонстрация. Това ме зарадва. Българският народ демонстрира единство.

МВ: Вече мина момента, но когато се върнахте към разцеплението на десницата, много десни хора и досега не разбират защо това се случи? За хората е неразбираемо.

ПС: Неразбираемо е за софийската т.нар. дясна интелигенция. Всеки шофьор на такси в Пловдив или Пазарджик точно ще ви каже кой е виновен за всичко това. Даже и абстрактно няма повече от два отговора. Първият отговор – тези, които го направиха са провокатори. И ако e така, те са всъщност най-мащабните провокатори на българската десница. Дясното вече е Бойко Борисов, той е член на ЕНП, когато дойдат шефовете на ЕНП прекарват цял ден с него, а закусват в шест и тридесет сутринта с представители на нашата раздробена десница, от срам някой да не би да ги снима, че са с тях. Другото обяснение е много по-меко – жертви на суетата си. Нашата десница и досега страда от своята свръхсуетност. Ако съберете пет десни лидери, те не си говорят. Тази суетност уби десницата, нанесе най-големите вреди на всички нас.

КВ: Ако може да промените едно нещо през изминалите 25 години, кое би било?

ПС: Хем очаквах този въпрос, а не ми остана време да се замисля за него. От политическите си решения нито едно не бих променил. Звучи самонадеяно малко, това ми е ясно. Но вече навърших 65 години и говоря само това, което мисля. Доскоро мои приятели все ме навиваха, че не би трябвало да връщам История Славянобългарская. Тогава си спомняте истерията. Но колкото повече си мисля, това беше едно от достойните решения, така трябва да се прави. Може би един премиер трябва да си мисли за политическо одобрение, за коалиции, но един президент – ако отстъпи от достойнството си, значи е загубил всичко.

КВ: За какво ви се иска да си говорим след 25 години?

ПС: Да бъда честен, не очаквах, че прехода ще се проточи толкова. И ще бъде съпътстван от толкова много предизвикателства и трудности. Няма да доживея след 25 години, това значи да бъда на 91. Но да речем, мисля си, ще ми се да не си говорим за объркана десница, за хиляди хора, които обграждат правителствени институции. Смисълът на демокрацията е само един – благодарение на демокрацията няма кървави преврати, няма смъртни присъди и т.н. Иначе демокрацията във всичко друго демонстрира своите слабости.
(Цялото интервю слушайте като podcast на www.darikradio.bg)
***

Интервюто е част от поредицата “Размяна на вратовръзки”. Проект на Дарик радио и egoist.bg

В “Размяна на вратовръзки” участват 25 мъже. За добро или лошо те оставиха следа през изминалите 25 години. Това са 25 мъже, които белязаха работата, идеите, действията ни през последните 25 години. Те са политици (президенти и премиери), актьори, художници, музиканти, лекари, спортисти, учени. Това са само част от мъжете, които оставиха следа в българския обществено-политически и културен живот.

“Размяна на вратовръзки” със съдействието на Мтел, Audi, Dundee Precious, Andrews.