Първият турчин в София, на когото споделям намеренията си да отида до Ескишехир (буквално в превод “стар град”) ми казва: “браво, много хубаво избор, жена ми е от там.” Очаквах, че ще го изненадам с избора си на дестинация, но не.

Вторият ми казва, че дори мога да си оставя колата в Истанбул, защото имало бърз влак до града и пак същото – “много хубав град, чудесен избор, там има един кмет, дето няколко мандата е кмет, страхотен град е направил”.

Третият е на границата и кима утвърдително.

Мислих, че Ескишехир ще е неочакван избор, а се оказа задължителен.

На всички разказвам първопричината за визита в Еискешехир като допълнително уточнявам, че съм един от онези пътуващи, които не посещават много-много музеи, знам, че не е хубаво, ама какво да се прави. И първият, и вторият, и третият вдигнаха вежди нагоре, изумително. “Отиваш, заради един музей. Браво на теб.”

— Не, това е просто първопричаната, която ми напомни.

Помня, че беше лятото на миналата година и прочетох за нов музей на съвременното изкуство, който е създаден по проект на Кенго Кума и отваря врати в Ескишехир и видях снимките и буквално паднах. Как така? Къде? Че то не е далече. После дойде лятото, есента, зимата и пролетта, дори бях забравил за градчето, когато изведнъж отнякъде се появи интервю с Кенго Кума и си припомних.

Проверих какво се случва, всичко беше както трябва. Както се е случило и при Ерол Табанка – точно, както трябва. Турският милиардер, отговорен за строежа на музея, който стартира бизнеса си с 30 хиляди долара, а днес компанията му Polimeks Construction e милиарден конгломерат. Нещо повече – една голяма част от бизнеса на компанията е в Туркменистан, ако се разходите из Ашхабад столицата на Туркменистан, ще видите достатъчно сгради, зад които стои компанията му. Та въпросният Ерол е много смислен господин, ценител, меценат.

Табанка е колекционер от изключително висок ранг, достатъчно добре познат в световните арт-среди. И както често се случва, всяко жилище става тясно, всяка къща също, всяка галерия е временна, единственият начин да изложиш колекцията си е като си направиш музей. Така се сбъдва мечтата му и се нарича Odunpazarı Modern Museum (OMM) – с малката разлика, в сравнение с българската действителност, че музеят е направен както трябва. Точка.

Самият Табанка е завършил архитектура и не е изненада, че има такова отношение към изкуството. Музеят е от световен ранг и за миг забравяте, че сте в сравнително малък турски град, а не в Токио или Лондон. Роден и израсъл в Ескишехир, Табанка просто е искал да създаде нещо, което да има траен принос към културното развитие на града. И да повторя – направил го е както трябва.

Разбира се, тук се намесва и Билбао-ефекта, който самият Табанка изучава внимателно (когато Guggenheim Museum отваря в испанския град Билбао ефектът е потресаващ и интереса към града нараства с неподозирани темпове). После се включва Кенго Кума, прословутият японски архитект, който посещава Ескишехир и се впечатлява от отреденото за музея място – нещо като старата част на стария град, а дървената структура е вдъхновена от пазара на дървен материал, разположен наблизо. Така или иначе Кенго Кума винаги използва в работата си естествени материали – дърво, камък, хартия. Самата структура на музея е логично продължение на къщите около него. Всичко идва на мястото си.

View this post on Instagram

A post shared by OMM (@ommxart)

Пътуването в Турция минава така гладко и безпроблемно, че на моменти е дори изнервящо. Всъщност причината е българската действителност, разбира се, не се шегувам. Да беше път някъде надалеч, едва ли бихме обърнали чак такова внимание на всичко, но свръхдобрата организация, отличните пътища и факта, че всичко работи, по всяко време, че е както трябва, напряга. Истински напряга. В съседна Турция всичко работи, точка. Ескишехир също – град на 850 километра от София, но тъй като умишлено минавам през Сакария, а не през Бурса, пътят малко се увеличава и една нощувка по пътя идва като чудесна разтуха.

След прекрасна нощ в Истанбул и още по-хубава закуска (как е възможно да е така вкусно, а наглед лесно), време е за път към Ескишехир.

Фотография: Константин Вълков

Ще кажете – вълнуващите впечатления от една страна винаги са свързани и с курса на местната валута. Така, както Норвегия напряга и често си тръгваш или преждевременно, или достатъчно изнервен, така ниската турска лира отваря по неочакван начин съзнанието и изтрива всички проблеми с едно махване на ръка. Вярно е, цените са важни. Всеки път, когато получиш сметка в Турция, преобръщаш в левове и ти става неудобно. Как е възможно, пак този въпрос, да е толкова вкусно, толкова евтино и толкова правилно…

Ескишехир е по средата между Истанбул и Анкара, млад град, чието име значи “стар град”. Млад, защото един от университети там – Anadolu University – е една от учебните институции в света с най-много студенти. С около 800 хиляди жители, градът спокойно може да се нарече университетски (сигурно има поне 80-90 хиляди студенти), а по усещане напомня на Пловдив. И ако някъде ще прочетете за Ескишехир като един от по-слабо развитите в туристическо отношение градове, то всъщност времената преди коронавирус-пандемията са били доста населени от туристи. Автобус след автобус, с всеки изминал ден посещенията в Ескишехир се увеличавали. Всъщност – ако трябва да опиша с едно изречение защо, ето го – градът е спокоен, красив, уютен, чист и подрeден. Има част с търговци на открито, ако ви е необходим пазарен глъч. Има прекрасна “главна улица” – типична за сравнително голям град – семейства с деца, радходка след работа, знаете. Има и колоритен, живописен стар град с ресторантчета, занаятчийски ателиета и малки хотели. И модерна втора “главна улица” – със съвременни магазини. Добавете към това и минаващата река и гондолите и усещането за Венеция, картината е пълна, Ескишехир наистина е красив.

Фотография: Константин Вълков

Да си поговорим обаче за чай.

Незабелязано, навярно защото чашките така привличат. Незабелязано пие по няколко чаши чай на ден, докато си в Турция. Какъв хубав навик. Колко добре прекарани няколко минути.

Начинът, по който носят пълните или празни чаши из малките улички, люлеещата се табла на един синджир, чинийка, чашка, чай, кубчета шекер. Не сто вида чай в дебело меню, а един чай, характерният тамошен черен чай. Да, знам, че тамошният черен чай се отглежда по Източното Черноморие, но също така знам, че тамошната чаена атмосфера винаги ми напомня за историите от 16-и и 17-и век, когато китайският чай настъпва в Европа. Векове наред чували с подправки, сол, коприна, сребро, злато и други далечноизточно чудесии пътували до Европа, пътували бавно и дълго, докато търсенето се увеличавало, защото западноевропейци започнали да обръщат внимание на телата си, на домовете си, на здравето си, на халюцинациите си, на мечтите си. Пътуванията променяли вкусовете. Далечните плавания и завръщанията у дома – веднага били причина за нова декорация, нови социални забавления, нови разкази, нов сервиз, нова напитка. По онова време основните “вестоносци” на новото били търговците, войниците и лекарите. Точно за тази стройна дружина чаят бил забавление, средство за печелене на пари, че и лекарство.

Фотография: Константин Вълков

Нали знаете – първоначално ние, европейците, нито сме доминирали, нито сме инициирали, нито контролирали далекоизточните благини като арабското кафе, индийският памук и китайският чай. Въпросният чай обаче има особена история – дори не е за вярване, че китайците някак са осуетили ревниво разпространението на семената му към Европа, някъде около 19-и век започва реалната диверсификация, да използваме тази модерна дума, на чаените насаждения. По-просто казано – Китай доминира до 20-и век глобалната търговия на чай. През годините чаят минава през различни състояния на възприятие – от лекарство до опасно лекарство, от артистична до сериозна религиозна практика, от статус символ до питие за всеки, от сутрешна до вечерна напитка. В едни старинни китайски записки от 1206 година, наблюдател е написал: “Всеки, богат или беден, всеки пие чай, особено фермерите, а чайните на пазара са многобройни.”

И ето ни днес, на прага на зимата, в Турция – пак с чаша чай. И още една чаша чай. Да не навлизаме в подробности, но за онези азиатски чаени церемонии навярно са изписани стотици страници. Без да е претенциозно, това което винаги ми е харесвало в Турция е, че някак ненатрапчиво пиенето на чай е своего рода чаена церемония, да се върна там, откъдето тръгнах – и тук в Ескишехир, спирах толкова често – на малки ниски столчета, на крак, след закуска, след хубав обяд, по време на следобедна разходка или вечер след посещение в местния хамам. Една от вечерите отидох късно до хамама, нямаше го момчето, което правеше чай, та се наложи да пия вода, което сякаш уби частица от цялата хамам-церемония. Друг път, за да компенсирам, изпих няколко чаши, ненаситно. Чай, комшу? Да, още един.

Жажда, каква хубава дума.

Ескишехир създава усещане на модерен, европейски, космополитен град, макар географски погледнато да се намира в сравнително консервативен турски регион като Анадола. Навярно е заради трите университета или заселниците от годините на Османската империя, които създават младежко глобално усещане. Градът ми харесва.

Виновник е и кмета, за който стана дума по-рано, макар вече на години, той е удивителен. Бивш ректор на най-големия университет тук, той е последователно избиран и избиран за кмет. Колко мандата, три, четири или пет, не помня вече. Помня как, докато минавам през едно от мостчетата над реката в града, пешеходни мостове, един от жителите ми напомня, че те също са дело на кмета. Всъщност – после се разходих по цялото протежение на реката, накацали ресторанти от двете страни, алеи за велосипедисти, места за разходка и още мостчета. После реших да отида пак на хамам, водата е естествено топла, гореща впрочем. И същата вечер реших веднъж завинаги да свикна с местния специалитет – балабан кебаб (кебаб върху хляб, грубо казано). Защото на едно от типичните места, където го продават, е толкова чаровно, стара къща на два етажа, а от вторият етаж се виждат насядали мъже, които пият чай, който и аз ще изпия, по-късно тази вечер. Казах ли, че чаша чай излиза около 25 стотинки?