Баба ми Надежда, Бог да я прости, е една от причините преди десет години да бъда в Ню Йорк, на „Хауърд стрийт“ 48, в студиото на Кристо. Понякога тя ми разказваше как по съседски са си играли с Кристо; и още – какъв внук съм, че едно интервю нямам с него, срамота.

Обадих се на Владимир Явашев, за да се опитам да оправя тази несправедливост. Помня, че имах няколко книги за проектите на Кристо и особено внимателно изследвах три от тях – The Running Fence, The Umbrellas и Surrounded Islands. И баба ми настояваше – значи беше дошло времето. Достатъчно дълго си бях водил записки в главата си за Кристо, сега щяха да ми бъдат полезни – ако Явашев се обади с положителен отговор.

Един ден той звънна, разговорът беше пределно кратък. Каза ми датата (след два-три месеца), определи точен час (14.00 часа) и място („Хауърд стрийт“ 48).  Ако не се лъжа разговаряхме през април-май 2010 година, срещата беше за средата на август.

Принципно знам къде е „Хауърд стрийт“ – на три пресечки от „Принс стрийт“, където е книжарница McNally Jackson и на две пресечки от „Спринг стрийт“, където пък е френското бистро Balthazar – две места, които винаги работят като някакъв централен манхатънски ориентир. Разбира се, за всеки случаи проверих картата, всичко беше така, а за капак се явих по-рано от уговорената среща, нетърпелив.

„Хауърд стрийт“ е малка улица, но помня, че я обходих няколко пъти – в нея винаги има нещо особено шик. За да стане поне два без пет. Не помня преди десет години какво беше положението, но видях, че съм запаметил на телефона си магазина на скейтборд-марката Palace, също и Opening Ceremony, както и VFILES, дето се казва няма как да бъде по-хип от това. Хубава улица.

„Хауърд стрийт“ винаги е била такава – кратка и cool, с достатъчно лофт-апартаменти в района, неслучайно едно време артистите са се нанесли, досущ като Кристо и Жан-Клод, които в началото били привлечени от наема (140 долара за студио и място за живеене), макар в една от книгите си да я наричат “wretched place”, което дори преведено отгоре-отгоре, все значи „окаяно пространство”.

Помня, че през онзи август, точно преди десет години, в Ню Йорк беше горещо. Помня също, че дъщеря ми, която беше с мен, в един момент заспа по време на интервюто – толкова дълъг беше разговорът с Кристо. Тя първо слушаше, после играеше на едно старо Nintendo и в един момент я видях как прилегна на канапето на Кристо и се унесе. А Кристо продължаваше да говори със същия патос, както в началото на интервюто, за всеки детайл от проектите си, от рисунките си, от чертежите си, от изчисленията си, от плановете си.

Навън Сохо бе нетипично празен, вероятно заради жегата, вероятно заради периода, август е все пак, кой стои в Манхатън; вътре, в студиото на Кристо, бе типично пълно, не с хора, но със заряд, заряд за работа.

Помня и ръкостискането с Кристо – енергично, здраво.

Срещаме се в средата на т.нар. ваканционен месец август? Все още ли не почивате?

Кристо: А, знаете ли, аз и Жан-Клод не ходим на почивка, тъй като имаме работни почивки. Понякога работим тук в Манхатан, понякога работим на място, където ще реализираме проектите. Ние не спираме да работим. Няма как да спрем, за да излезем във ваканция. А и не обичаме да ходим на почивка.

И тогава разговорът започна…

Друг разговор не е имало, беше ми изключително неудобно да го притеснявам. Нито на езерото Изео, нито в Лондон, нито другите пъти, когато минавах по “Хауърд стрийт”. В Изео и в Лондон беше обграден от хора, струваше ми се повече от невъзпитано да отивам и моля за интервю. Каквото се е случило тогава – в Ню Йорк – това е, казвах си. И без това откъснах няколко часа от времето му за работа, а това със сигурност бяха любимите му часове – часовете за работа.

Когато разбрах, че е починал, си спомних първо за The Umbrellas, които нямаше как да видя, бил съм на 14 години. После за Донна Анна и нейната история за езерото Изео.

Донна Анна, музикант и любител на изкуството, събирала гости в основната зала на имение, разположено на върха на хълм Белависта. Стаята се наричала „Sala della Musica”, навярно заради музикалните инструменти там – две пиана, орган, мандолини, флейта и акордеон. Донна Анна обичала да свири Бетховен и Шопен на гостите си, после четяли поезия, а привечер всички излизали на терасата, за да видят bellavista, хубавата гледка.

Хубавата гледка всъщност била езерото Изео, където Кристо реализира The Floating Piers. Отидох на Изео нарочно за двата последни дни. Помня и разговорите си с Умберта Берета, която помогна активно за осъществяването на проекта, тя живее на малкото островче Сан Паоло в средата на Изео, където къщата й беше оградена от плаващите кейове на Кристо, покрити с материя в цвят жълта далия.

Обадих се на Умберта точно като The Floating Piers бяха закрити, да я чуя пак. Говорихме си дълго. Питах я за последните часове.

Умберта Берета: Точно по залез слънце все още имах гости в хотел Rivalago, където беше и Кристо, много други хора идваха и си отиваха, част от семейството му беше там. В един момент хотелът се превърна в нещо като дом за проекта. Някои от гостите дойдоха към 7 вечерта и изпихме по питие с тях. След това отидох с целия екип, с Кристо, с Владимир, с всички хора, които пряко отговаряха за проекта, с куратора му Джермано Челант, на специалния шлеп, с който Кристо се движеше наоколо. В началото този шлеп се използваше за работа, а след това Кристо превозваше приятелите, посетителите, колекционерите. И така вечерта се разходихме, беше много приятно. След това се запътихме към един ресторант, който Кристо много харесва, казва се Vittoria. Той беше запазил няколко маси, по-голямата част от ресторанта, но не целия – имаше и местни хора. Когато влязохме, всички започнаха да ръкопляскат, бяха толкова щастливи да го видят.

Настоявах да ми разкаже повече. В детайли.

Умберта: Беше спокойно. Мислихме и говорихме за това, което се случи. Аз стоях до Кристо и Джермано, приказвахме си много. Спомнихме си как преди две години започна всичко, колко бързо мина времето. Как все пак успяхме да се справим. Всеки разказваше истории от проекта, които бяха емоционално най-важни за него. Ако трябва да призная, всички бяха много тъжни. Такава беше вечерта. Но Кристо изглеждаше щастлив. Беше напълно доволен с проекта, но всички останали бяха в едно особено състояние, не чак депресирани, но тъжни, че всичко свършва. Дори бодигардовете, които всеки ден се оплакваха, че имат толкова много работа, сега споделяха, че не знаят какво ще правят оттук насетне. Разказаха колко емоционално е било всичко, но толкова красиво, че ще бъде трудно за тях да намерят нещо друго, което да бъде на подобно ниво. Всички се чувстваха като едно семейство. Това, което ми направи особено впечатление е, че хората даваха абсолютно всичко от себе си. Мисля, че в това е силата на Кристо. Да, той беше наел доста хора: 600 души се грижиха за кейовете, но ако наемете някой от тези млади хора през лятото да бъде по цял ден навън в жегата, когато работата приключи, той ще бъде доволен да си тръгне последния ден. Младите хора, които работиха нонстоп, изживяха силно този последен ден. Днес четох съобщение на един от тях, който писа, че е на магистралата, вече си пътува и плаче. Споделяше, че това е най-хубавото приключение в живота му. Тъй че мисля, че на всяко ниво хората бяха изключително въвлечени в работата по проекта. И за това си говорих с Кристо последната вечер – има разлика между регулярната работа, колкото и да я обичаш, тя си остава работа. А това е нещо напълно различно, случва се веднъж в живота и хората го оценяват.

Добре, че избрах последните дни на Изео, казах си. Една фраза от разговора ми с Кристо в Ню Йорк завинаги остава в мислите ми, споделих я и с Умберта. Кристо ми каза: „За разлика от архитектурата или скулптурата, които използват солидни материали, нашите проекти са като живи обекти. Облеклото, платното, това създава динамика. Така че е невъзможно проектите ни да се симулират. Трябва да погледаш проекта, да го усетиш, да ти бъде топло, а не виртуално топло; да духа вятър, а не виртуален вятър; да се намокриш от водата, това не е като екран на компютъра. В проектите ни има хумор. Смях. Те са много ирационални. Те са налудничави.”

Хуморът и смехът не могат да бъдат удължени. Няма как. Онзи, който се опитва, той ги убива. Бавно и мъчително. Мисля за възхитителната фраза на Моъм, преведена тъй красиво, знам я наизуст, от Иглика Василева: „Ашендън си помисли, че именно това е грешката, толкова често допускана от аматьора хуморист за разлика от професионалиста; пусне ли шега – повтаря я. А връзката между шегуващия се и неговата шега трябва да е като тази на пчелата с цветето – краткотрайна и случайна. Да пусне шегата си и да отлитне.”

Идеите на Кристо винаги са били такива. Веднъж, сега, няма минало, няма бъдеще, сега и отлиташ. Коя птица е по-ценна – онази в кафез, която имате дълго време или онази, която имате сега и утре отлита? Задръстени от кафези, клетки, ограничаващи стени, които “пазят” нещата, вещите, преживяванията, кое е по-интересно – онова, което ще имате и утре или това, което имате само днес, ала свободно?

Харесваше ми, че месеци, години и толкова много предварителна работа бяха необходими за реализацията на един проект, а той – проектът – беше краткотраен. Краткотраен, но масивен, огромен, всепоглъщащ. Голям по пространствен обхват, малък по времеви обхват. Не променя, не наранява, не оставя отпечатък на територията. Изцяло се премахва след края си, сякаш се изпарява, сам. Следите остават, ама друг път. Харесваше ми, че Кристо никога не е търсил подтекст, таен смисъл, политическо значение, сантиментална увертюра, метафорично, идеологично, никакво значение.

Помните ли колко точно са осъществените, но и отхвърлените проекти. Поправете ме, ако греша, става дума за 19 срещу колко?

Кристо: Проектите са 22. А за 37 не получих разрешение.

Това не беше ли разочарование – да не получите разрешение за 37 проекта?

Кристо: Вижте, всички проекти започват от нас. Те са наша идея и са нещо, което ние искаме да направим. Опитваме се да получим разрешение, получаваме отказ, но и понякога просто губим интерес. Вече не искаме да ги осъществим. Друг път отклоняват желанието ни да получим разрешение, но ние продължаваме да се интересуваме, да се вълнуваме от този проект, той е още в сърцата ни. Проектът ни за Райхстага получи отказ три пъти, мостът Понт Ньоф в Париж – два пъти, Вратите в Сентръл Парк също не получиха разрешение от първия път. Но те останаха в сърцата ни. Ако ги няма там, защо да искаме да ги правим?

Кое е по-трудното тогава? Да ви осени идея или да я реализирате?

Кристо: Ние с Жан-Клод смятаме, че идеите са най-глупавото нещо. Всеки може да има идея. Има стотици хора по света с идеи. Но нашите проекти се занимават с реални неща. Дъжд, слънце, вятър. Проектите ни се занимават с физическата реалност, не виртуалната.

Когато видите реализирани проектите си, те надминават ли очакванията или не?

Кристо: Да, вижте, първо аз правя много рисунки, модели, но те не могат да симулират реалното съотношение на проекта. Защото за разлика от архитектурата или скулптурата, които използват солидни материали, нашите проекти са като живи обекти. Облеклото, платното, това създава динамиката. Така че е невъзможно проектите ни да се симулират. Трябва да погледаш проекта, да го усетиш, да ти бъде топло, а не виртуално топло, да духа вятър, а не виртуален вятър, да се намокриш от водата, това не е като екран на компютъра.

И все пак, когато става дума за тези разрешения, може ли да се каже, че колкото по-големи са пречките, толкова по-голямо е удоволствието след това?

Кристо: Не, не, ние не сме мазохисти. Бихме желали да реализираме проектите си по възможно най-лесния начин. Всичко това изхабява, отнема енергия, напрежението е безсмислено, понякога има глупави, идиотски пречки, но ние трябва да получим разрешение.

Вие работите повече от 15-16 часа на ден, но как – сутрин ли сте най-активни или вечер?

Кристо: Няма правила. Обичам да работя вечер. Сега, когато Жан-Клод я няма, работя сам, но с помощта на трима асистенти. Единият е Владимир, моят племенник. Другият е Джонатан, племенник на Жан-Клод. А третият е Адам Блендбърг, както казва Жан-Клод, племенник на някой друг. Те работят тук, идват около 11 часа и остават до 6 часа. Понякога мога да работя само сутрин или само вечер, защото телефоните не звънят.

Слушате ли музика, докато работите?

Кристо: По-скоро не. Жан-Клод винаги слушаше Моцарт. Ние все още пускаме Моцарт в офиса. Но иначе си работя с едно малко радио, по което слушам новините. То излъчва само новини.

Дневната си порция новини получавате от радиото, така ли?

Кристо: Да, то звучи, понякога като фон, но когато се случи нещо, наострям уши.

Свободен човек сте. Какво ви коства това, колко струва това?

Кристо: Много е скъпо. Но това е решение. Не толкова, че е скъпо, а по-скоро да определиш приоритетите си, как да харчиш парите си. Ние живеем в тази сграда вече 46 години. Все още нямаме асансьор.

Казват, че е секси да се съблича, а вие обличате?

Кристо: Не, вижте, не всичко, което правим е свързано с опаковането. Някои проекти нямат нищо общо с опаковането. Материята, с която обличаме е един от най-важните инструменти, които показват временното, крехкото в проектите ни. Има онова номадско възприятие като на племената, които строели местата си за преспиване за една нощ, а след седмица ги нямало. Колкото до проектите с обличането, опаковането, скриването – зад всичко това може да открието дълбока традиция в историята на изкуството. Материите като бронз, мрамор, дърво са се използвали преди много, много години.

Но това, което прави материята, тъканта за класическата скулптура, е случаят с французина Роден. Той прави две версии на скулптурата на Балзак. В първата версия Балзак е абсолютно гол с коремче и кльощави крака. После с драперия, която обвива тялото, Роден решава да акцентира върху физическите пропорции.

С Райхстага, една викторианска сграда с много орнаменти, ние покрихме сградата, така че да акцентираме именно върху пропорциите.

Ню Йорк вдъхновява ли ви все още?

Кристо: Разбира се, че ме вдъхновява. Ние се опитахме да опаковаме небостъргачи през 60-те, но не получихме разрешение. Имаше възможност да опаковаме Музея за модерно изкуство, но не получихме разрешение. Но ние се интересуваме от хората, впрочем това е най-вълнуващата част. Ню Йорк е град, използван от милиони хора.  В този град много хора се придвижват ходейки. Придвижват се и с метрото, но основно ходят. Поради тази причина направихме и проекта Вратите.

Как отговаряте на хора, които харесват само един от вашите проекти?

Кристо: Това е нормално.

Не приемате поръчки, но през годините не се ли е случило някой да ви предложи нещо интересно?

Кристо: Жан-Клод казваше, че най-добрият начин да убиете една идея е да ни я предложите. Не ни предлагайте нищо.

Дори НАСА са ви предлагали.

Кристо: Да, беше глупаво, като има хора там горе, ще го направим. Нашите проекти са свързани с хората. Целият проект е създаден с идеята за човешко възприятие. Създаваме нещата там, където хората живеят.

Кои са най-живите ви спомени от България? Впрочем, как получавате сега информация за България?

Кристо: Владимир ми носи информация. Иначе, как да го кажа, Жан-Клод и аз, ние работим само за нашето изкуство. Впрочем, ние не работим, ние живеем чрез изкуството. Това не е нашата работа, изкуството е живота ни. Ние нямаме офис, работно време. Всички проекти се финансират от нас. Нямаме донори, помощи от правителствени агенции, нищо. Парите не идват от продажбата на книги, филми, пощенски картички, фотографии, само от продажбата на оригиналните произведения на изкуството. Това означава, че ние трябва да продаваме, за да платим милионите долари цена на този проект. Поради тази причина цялата информация в нашия свят е за изкуството. А кой купува нашето изкуство? Кои са нашите колекционери? Те са около 10 хиляди по света и нито един от България. И поради тази причина няма защо да се говори или мисли за България.

Разберете ме правилно. Ето, аз не съм японец, а един от най-големите колекционери на моето изкуство е от Япония. Също и от Австралия. Там се издават книги, осъществяват се изложби, също в Белгия, Холандия, Германия, Швейцария, това са хората, които купуват нашето изкуство. Има малко южноамериканци и индийци. Но ето, аз не мисля за Южна Америка и Индия. Имаме колекционери и в Абу Даби. Разберете, всичко това е свързано. Единственият път, когато бях в Източна Европа, зад Желязната завеса, това беше във Варшава. Националният музей там направи изложба. Вижте оригиналните произведения на изкуството, когато пътуват, те са много скъпи, заради застраховката. Музеят там в крайна сметка намери средства за застраховка на нашите издания и бях там, ако не се лъжа през ноември 1998 година. Иначе преди това за последен път съм бил в Източна Европа през 1956.

Държавите купуват произведения на изкуството и ги излагат. Моето мнение е, че България трябва да купи ваши произведения.

Кристо: Не, не държавата. Знам, че някои страни купуват. Но тук става дума за човешки същества. Ако те харесват изкуството, те го купуват, а после могат да го дарят на музеи. Такава е ситуацията в Щатите, затова има това изкуство, защото най-добрите музеи не са държавни, с изключение на Смитсониън. Ето например и Националната галерия във Вашингтон, която притежава 60 наши работи, те не са ги купили, а са дарение от големите колекционери Хърбърт и Дороти Воугъл. Институцията е собственост на федералното правителство, но тя получава дарения. Така че за мен не е важно държавата да купува, а да има колекционери, които да харесват изкуството ни.

Кажете ми за новата си книга. Трябва да си я купя. Тя е издадена само в 1000 копия.

Кристо: О не, не я купувайте, много е скъпа. Първите шест издания струват 50 хиляди долара. Другите са по 1000 долара. Книгата е направена изцяло по мой проект. Ние имаме дълга връзка с германските издатели от Taschen. Бенедикт Ташен, роден в Германия, но след това живеещ в Щатите, е правил много книги за нас, малки и големи. По принцип, всеки един от нашите проекти има книга. Той ме попита дали искам да направим книга за цялото ни творчество. Пол Голдбърг, архитектурният автор на списанието „Ню Йоркър“, написа текста, както и интервюто за книгата. Всъщност, последното интервю, което дадохме с Жан-Клод. Това беше през септември миналата година, преди Жан-Клод да почине. Цялата книга беше завършена точно преди тя да почине, това беше чудо. Книгата беше вече дадена за печат, когато тя си отиде.

Преди време слушах коментар на футболен мач по Дарик, обади се един господин, който беше сляп и каза, че виждал мача, благодарение на коментара по радиото. Как незрящите възприемат вашите работи?

Кристо: Слепи хора идват, да, но те имат удивителни сетива за повърхността. Ние направихме един проект през 1978 година, наречен Wrapped Walkaways. Покрихме пешеходни алеи със златист плат. Те се намират в един парк, в сърцето на Канзас Сити. Алеите са с дължина около четири и половина километра. Около 30 незрящи хора са посетили този проект, разбрах, че са се събули и са ходили боси по тъканта, с която са покрити алеите.

Как е синът ви? С какво се занимава?

Кристо: Синът ми е писател, поет и екологичен активист. От много години се занимава с това. Още от 14-годишен прекарва много време, за да се занимава с това. Не знам дали знаете, но когато беше на 14 години, вместо да отиде на училище тук, в Манхатън, той се записа в инициатива на Обединените нации за произхода на хората, интересуваше се от това. Известният американски антрополог Ричард Лийк, който е открил първият човешки скелет в Кения, навярно датиращ, не знам, от три милиона години, и нашият син прекара 6 месеца в Кения заедно с този антрополог. Той и останалите от екипа изследваха произхода на човека, връзката с маймуните. След това той прекарваше месеци из Африка, из целия свят, за да изследва произхода на човека, занимаваше се с изследване на застрашените животински видове и т.н.

Той не е тук, не е ваш асистент значи?

Кристо: Не, не. Той публикува книги, прави филми, има си собствен живот. Жена му е архитект, но тя работи с него.

И той е посетил България с Жан-Клод през 1982 година?

Кристо: Не точно през 1982, мисля, че отиде…

По-скоро Жан-Клод беше в България през 1982?

Кристо: Да, когато майка ми почина. Тя отиде да види баща ми. Но мисля, че той отиде малко по-късно. Примерно през 1985 година. Той минаваше през България с някакво момиче май. Но той вече не е малко момче, на 50 години е (смее се).

Какво ви разказа Жан-Клод за България, когато се върна?

Кристо: Беше много щастлива, Анани, бащата на Владимир, я завел до Габрово, показал ѝ къде съм роден. Каза, че е много доволна, че е видяла малките селца, в които съм играл като дете. Спомням си, че тя беше много щастлива да види моето семейство. Но тя познаваше майка ми и баща ми от Франция.
Те дойдоха да ме видят за първи път, след като напуснах България през 1977 година. Трябваше да бъде направена операция на майка ми, имаме приятел в Южна Франция до Ница, наш голям колекционер, който се погрижи за майка ми. Оперираха коляното й, тя дойде два пъти във Франция, мисля че след 1977, после през 1979 година. След това през 1981 година те дойдоха в Ню Йорк, докато работих за изкарване на разрешителното за Вратите. Те стояха два месеца при нас.

Жан-Клод е помогнала много на майка ви за операцията, четох за това. Не знам дали знаете, но в България понякога се говори, че не сте се връщали в страната заради Жан-Клод.

Кристо: Не, не.

Такива неща се говорят.

Кристо: Не, ще ви кажа защо не се връщам в България. Аз не мога да прекарам нито един момент, нито един час, който да не е свързан с нашето изкуство. Какво значи това? Мога да отида само там, където е важно за нашето изкуство. Трябва да има колекционер, който купува нашето изкуство. Да изнеса лекции, да се видя с инженери във връзка с някакво разрешително, това значи, че нямам нито един момент за губене. Цялата ни програма е свързана с това. Ходя до всяко едно място, където се интересуват от нашето изкуство.

Ще ви дам пример, когато пътувам, когато съм извън Ню Йорк, губя около 15-20 хиляди долара дневно. Това е, което мога да направя с ръцете си в моето студио. Не мога да си позволя лукса да обикалям наоколо, защото ще затъна в дългове.

…

Разговорът продължи. Беше преди десет години. Беше един от онези моменти, които започнаха, продължиха, свършиха; момент между две вечности, който – макар и кратък – остана завинаги. И досущ като работите на Кристо, този момент, този краткотраен момент, направи живота ми по-красив тогава, по-топъл, по-смислен. За което благодаря.