„Единствено тези, които порастват, но продължават да бъдат деца, са хора.”

Ерих Кестнер

Бистра върви по улицата и се оглежда с леко дяволит поглед, скрит зад очила с дебели черни рамки. В ръцете си държи много приятни бъдещи семейни събирания, обилно заредени с вкусни обеди, сервирани в красиви чинии. Виждам всичко това без да съм екстрасенс – тя ми показва винтидж покривките и чиниите, които току-що е взела за майка си.

Току-що е издала и втората си детска книга, „Приятели-мечтатели“, а от корицата едно момиче с пижама на звезди се носи в сънищата си върху бяло митично животно на розови точки. Сънищата са мястото, от което започва всяко пътуване към непознатото. Ако се замислим, по-вероятно е да предвидим какво ще ни се случи днес, но не и какво ще сънуваме, след като заспим.

 

И точно, докато се унася преди около година, в главата на Бистра започва да се нарежда римите:

В единия край на гората,

там, където заспива луната…

И така точно три пъти.

„Казах си, че ще ги напиша утре. Но после реших, че ще го забравя и затова станах и написах цялата история за Лола (първият приятел-мечтател, едно теле с големи мечти – бел. ред.), но реших, че няма как тя да е сама“, разказва за раждането на книгата си Бистра и продължава: „Като започнах да избирам останалите животни си казах, че няма да са стандартните – зайче, пате или мече. Ще видите дъждовници, акули… Всяко животно има много различна мечта.“ Също като хората, но както се казва – всяка прилика с реалността е случайна.

Или не съвсем.

Историите за животни с големи мечти напомнят, че за да постигаш на пръв поглед невъзможното, трябва да вложиш много от себе си. Ама наистина много. Това прави впечатление в историите за мечтателите от една далечна гора. Наред с това, което искат да бъдат, те не спират да полагат усилия. Това обаче не е единствената символика, която можем да прочетем.

„Реших, че имената на героите ще са от всички страни на света. Жирафът Баду, например, идва от Африка. Имаме акула – Матилда. Обикновено свързваме акулите с това, че са опасни, свирепи… Но те са част от системата на природата. Те са такива, каквито са. Чистачите на океана. Това прави и Матилда в книгата.“

В една от илюстрациите на Точка Илиева за „Мечтатели-приятели“ можем да видим, че до децата на акулата Матилда има и човешки отпадъци. За съжаление, това не е просто сюжет, а реалност – и последица от безотговорното поведение на хората към природата.

„В „Приятели-мечтатели” има възпитателна нишка да запазим света. Засега живеем на тази планета. Не порицавам и не соча с пръст какво е редно да правим. Но след като избрах животните задълбах в съдбите им.

Видрите и бялата полярна лисица, например, са застрашени видове.

Рибарите смятат видрите за най-големите си врагове, защото мислят, че те им ловят рибата. Затова залагат капани за тях. А морето е голямо и в него риба има за всички.“

В „Приятели-мечтатели“ са обърнати и много стереотипи. Там не се говори за миналото, а за вълшебното бъдеще, което всеки може да има. Вълкът, известен с репутацията си на страшен хищник, е изтънчен естет. Защото както и в живота – нищо не е такова, каквото изглежда.

Това обаче е линия, която авторката Бистра Божикова следва и в първата си детска книга, „Руби“. Не всичко, за което мислим, че е страшно, реално е такова.

Книгите на Бистра я срещат с деца от цялата страна. С тях тя говори за мечтите им, за това какво ги вълнува. И всеки път малките читатели има с какво да изненадат. Най-вече с това, че мъдростта им е обратнопропорционална на малкия брой свещи върху тортата.

„Децата, за разлика от нас, са непредубедени. Не знаеш какво ще ти се случи като се видите. На една от срещите ми аз ги попитах искат ли да имат домашен любимец и ако да – какъв. Едно от децата каза, че е имало рибка, която умряла. После си взело втора, но с нея се случило същото. В крайна сметка, семейството решило да вземе котка, но тя претърпяла инцидент, който не успяла да преживее. Едно от децата се обърна и каза – „Ама ние всички ще умрем“. Абсолютно спокойно. Възрастните се притеснихме, а децата не се бояха от този разговор.“

Бистра пише поезия от години, но детската литература за нея е мястото, в което авторът може да открие истинската оценка за себе си. „Ако едно дете не харесва нещо, то просто ти го казва. Докато ние, възрастните, се съобразяваме прекалено много. Дали няма да кажем нещо не на място, какъв е статусът на човека… Затова за мен е по-лесно да пиша за деца“.

И докато една малка книга им носи големи послания, за нас остават много въпроси, на които да отговорим. Например как не само да четем книжката преди лягане на децата ни и да им казваме, че могат да постигнат всичко, а да бъдем пример за тях. Като им показваме, че победата понякога е в това да не се откажеш. Че света, в който живеем има нужда от грижата ни.

И че детето, което някога сме били, не изчезва безследно. Нали?

„Единствено тези, които порастват, но продължават да бъдат деца, са хора.”

Ерих Кестнер