Войната е баща на всички и цар над всички.
Някои нарочва за богове, други – за хора.
Някои превръща в роби, други освобождава.

Мъжкарството е като прост, но много ефикасен план за нападение. Стоварвате смел батальон на точното място; предварително разузнаване; десант със смайващо добре премерен риск, но винаги риск – дори с по-малка численост, ако се врежете безстрашно напред ще ударите както трябва.

Изпедепцаните мъжкари са странна порода. Те умеят да въвличат във военни действия също така добре както умеят да въдворяват мир. Знаят, че боксьорите разбиват най-лесно отворената уста, затова често си държат езика зад зъбите. Мълчат.

Обзет от унищожително апокалиптично униние по темата за лидерите и мъжете днес, почти убеден, че няма какво да кажа за шумните мъже, чиито имена знаем наизуст, потърсих тихите войнстващи. Тъкмо си представях някаква безпомощна парализа на пръстите – как не ги откривам, не ги помня, не само защото не знаем имената им – ала спомените ми, като неочакван десант, ме въвлякоха в онова особено превъзбудено състояние, което изпитвате в онзи момент, когато зъбците в мозъка защракат и двигателят най-сетне запали. Когато си спомните.

Спомних си. 

Не знаех имената на всички, но си спомних за някои от тях.

Зарежете историите за многото работа, страхотната дисциплина, тежкият юмрук по масата. Изпедепцаните мъжкари знаят две неща, познават значението на две думи, разнищили са ги до съставните им част, първо напердашали, после опърпали. Тайно, без да си го признават, мъжкарите се познават по познанието на тези две думи – скука и магия.

Скуката е онова състояние на духа, което действа като терористичен акт на слабия дух, побеждава го и после наблюдава като демон агонията му. Обратно – силният дух не познава значението на думата “скука”. Защо да е скучно? Кога е скучно? Дори, когато е сам, той не е самотен. Когато има безброй свободни часове на разположение – на него не му е скучно. Има толкова непрочетени истории, нечута музика, невидян изгрев, несподелена смешка, непогледнати очи, ненападната област. Не може да е скучно. Никога не е скучно.

С риск твърде много да усложня тази толкова проста снимка на съвременния мъж, добавям и магията. Сетне ще мина по същество.

Магията, но не онази на фокусника. Не бързайте да заключавате. Магията на самолет, който лети 14 часа и половина от Париж до Сантяго и това са най-вълнуващите 14 часа и половина, и пътниците винаги са различни, и повечето от тях са облечени без никакъв вкус, и блясъкът на пътуването отдавна е някъде другаде, и това са само вашите 14 часа и половина, без мобилен телефон, и вие сте сами с мислите си, и имате чувството, че животът около вас спира и започва. Магия е магията на Каганчо – циганинът-бикоборец – който “нарушава всички правила, писани и неписани… с арогантността и грацията, която циганите притежават, и поради която всички други арогантности и грации изглеждат като имитации”. Магията на смъртта, защото за смъртта се пише лесно и трудно; ужасяващата магия на онзи момент, в който един умира, а друг се ражда.

Онези хора, които не са точно на първия ред, стоят току зад него, но са по-силни от всички  други, поставени на първия ред. В малката стаичка до Овалния кабинет, не точно в Овалния кабинет.

В малката къщичка под моста, не точно на самия мост. На втората страница от великата книга, не точно на корицата. Почти на Луната, но не точно стъпили на Луната.

Това са удивителна порода силни мъже.

Те не са втора ръка. Не са втори ешалон, нито втори батальон; тези мъже не са тълпа, не са и командири; не са шефове, но никой няма силата да ги командва; те не могат да се опишат, защото заради тях се случва всичко; те са винаги готови, те мислят пет плана напред и знаят петте плана назад. Вие не знаете техните имена, аз не ги знам, той не ги знае. Няма ги. Понякога си спомняме за тях. По-често ги забравяме.

Но те са оригиналните мъже. Те не действат задкулисно, въпреки, че са зад кулисите. Те са подготвени и обиграни, изкусни и ловки играчи, обезоръжават и въоръжават, smooth operators. Те са личности сложни, най-висша форма на изпедепцаните мъжкари, които имат едно качество – колкото по-напечено става, толкова по-спокойни са. Те не са втори, макар да го играят “втори”, те са повече от първите, те са единствени по рода си и няма други такива.

Те се справят с най-значимата смърт на съвремието, защото са готови. Те са мнозина или малцина. Те са сами, но не самотни. Те са гении. 

Примери?

Имам.

Започвам с Макс.

Макс  – първо име, Пъркинс – фамилия. Не сте чували за него, но сте чували за Ърнест Хемингуей, за Скот Фицджералд, за Томас Улф.

Макс е строен мъж, с посивели коси, който стои в любимия си бар в Ritz, малко след 6 вечерта на една мартенска вечер през 1946 година. Така пише за него господин Андрю Скот Берг. Привършва последно мартини, плаща сметката, шапка, палто, куфарче в едната ръка, чадър в другата, запътва се към 43-та улица в Ню Йорк, където ще поговори пред трийсетина младежи за това как се редактират книги.

Макс е най-влиятелният редактор на книги в Америка. Но вие не сте чували за него. Ненадминат. Той не оправя “о” и “у”, майната им на тези корекции. Той е приятел на писателите; измисля заглавия на книгите; хвърля в кошчето излишните глави; драска с червен маркер; кара се с авторите; дава им пари; пие с тях и не пие с тях; пази ги от жените; пази ги от алкохола; знае за любовните им афери; психоаналитик е, съветник и приятел. Той откри Фитцджералд, той го шлифова. Той публикува Хемингуей, той го защити, той го направи. Той пробута на Америка тези автори, той побърка Америка с четирибуквени думи. Той е гений, който вярва в таланта на авторите си. Но ние не помним името му, как-по-дяволите-се-казваше.

Един път, докато преглеждал втората книга на Хемингуей “Сбогом на оръжията”, извадил на видно място – на дневния календар на бюрото си – често повтарящи се четирибуквени думи, които трябвало да обсъди с Ърнест – много често се появявали, а консервативното издателство, за което работил, било наистина консервативно. Така на календар цъфнали “shit”, “fuck” и “piss” точно под надписа “задачи за деня”. Старият Чарлз Скрибнър, собственик на издателството, бързо го привикал. “Сериозно се притеснявам за теб, Макс, след като си напомняш, че трябва да правиш точно тези неща.” Макс Пъркинс, гений.

Хемингуей пренаписал части от “Сбогом на оръжията” над 50 пъти. “Преди авторът да унищожи напълно естествените си умения трябва да се намеси редакторът. Но не по-рано,” обичал да казва Макс Пъркинс. Макс управлявал всяка корекция, връщал и добавял, махал и махал. За да имаме Хемингуей такъв, какъвто го имаме. Но вие не помните името му.

Казах ви да не помните и за “о” и “у”, Макс не обръщал внимание на това. Едно лято, пише Берг, духовитият колумнист Франклин Адамс открил над 100 грешки в книгата “Отсам рая”  на Фоцджералд – унизително както за Пъркинс, така и за Фицджералд. Голяма работа. Вярно, притеснили се. Но – все пак променяли Америка, променяли литературата.

Някъде към края на 1924 година Фицджералд пратил колет от Франция – третата си новела, малко над 50 000 думи, кратичка.

Веднага след писмото Макс Пъркинс получил още едно писмо с инструкции – заглавието да бъде “Trimalchio in West Egg”. В писмото Фитцджералд посочвал, че в главата му се въртят и други заглавия.

Никой в издателството не харесал заглавието. По-нататък Фитцджералд склонил книгата да се нарича само “Trimalchio” или просто “Gatsby”. Макс  обаче харесвал “The Great Gatsby”. Никой досега не бил редактирал така смело и задълбочено, както правил Макс. Бил безпощаден. Фитцджералд предложил “Gold-Hatted Gatsby”, но Макс искал другото “The Great Gatsby”.

Книгата вече била минала финален стадий на одобрение и се подготвяла за печат. На 19 март дошла депеша от Капри, Фитцджералд се вълнувал: “Обсебен съм от заглавието “THE RED WHITE AND BLUE”. Колко ще е закъснението, ако го сменим?” Пъркинс отговорил – няколко седмици. “Настоявам да запазим сегашното заглавие,” допълнил Макс в своята телеграма-отговор. Фитцджералд склонил най-накрая. Когато книгата се появила на пазара, Макс изпратил нова телеграма: “Слаби продажби, отлични рецензии.”

По-късно се появили и лоши рецензии. “Но те не знаят,” казал Макс. “Не разбират. Не виждат, че Фитцджералд е сатирик.” Пъркинс разбирал, че Фитцджералд е надскочил публиката. Само Пъркинс разбирал. Защото е гений. Но ние не помним името му. A man of character, казват англичаните. Но как беше името му?

Такъв бил и другият ми любимец, все забравяме името му, защото помним това на Кенеди. Той също надскочи времето си. Само година след смъртта на Кенеди, когато Америка още скърбеше, той направи невъзможното – победи с такава победа на президентските избори, каквато историята не познава. Ако Макс Пъркинс направи “The Great Gatbsy”, Линдън Джонсън създаде “The Great Society”.

И той като Макс – в по-трудните моменти е по-спокоен и по-силен. Но ние не помним имената на тези мъже. Има един такъв труден ноемврийски момент, няма по труден от този момент, трябва да ви разкажа. Тогава всички научиха името му. Не така добре като на Кенеди, но поне опитаха.

Далас, 22 ноември, 1963 година.

Стреляно е. Агентът на ФБР Руфъс Йънгблъд предпазва с тялото си вицепрезидента Линдън Джонсън, скочил е върху него, повалил го е на пода на колата. Руфъс крещи както никога досега, свисти вятър, полицейски сирени, инструктира вицепрезидента какво трябва да направи – когато пристигнат в болницата да излезе от колата, веднага да се отправи в зона, проверена от Сикрет Сървис без да спира за каквото и да било, по никаква причина, дори за да разбере какво се е случило с президента, в никакъв случай. “Разбирате ли?”, пита Руфъс, забързан, но и застинал от напрежение.

“Разбирам,” спокойно отвръща Линдън Джонсън. Спокойно.

Колата се движи толкова бързо, невъобразимо бързо, че едва спира пред болницата, всички се удрят в седалките, спирачките почуда се справят. После Йънгблъд и други четирима души от Сикрет Сървиз повличат тичешком вицепрезидента, през входа на болницата, през коридори, после други коридори, зад тях тичат агенти с автоматично оръжие, заредено. Дълъг коридор, после завой наляво, после надясно, пише Робърт А. Каро във възстановката на събитията, докато открият малка стая, достатъчно добре защитена. Малка бяла стая, тъмна бяла стая.

Линдън е спокоен, разказват след това свидетелите на драмата. Той е буквално влачен за двете ръце, удрян, повалян, притискан; и цялото напрежение на ситуацията, простреляният президент, очакванията – всичко е върху него, но той не потрепва. Стаята – квадратурна и стерилна – е убежище на чакащите; всички чакат, Линдън Джонсън не говори. Точно в един часа и двадесет минути Кен О’Донъл, най-близкият до Кенеди съветник от Белия дом, се появява на вратата и Лейди Бърд, съпругата на Линдън, разбира. О’Донъл едва-едва изрича, гледайки следващият президент на САЩ в очите: “отиде си.”

В този момент, казват присъстващи, Линдън Джонсън се възнася над всичко, над ситуацията, над стаята, над предстоящото бясно препускане, над предстоящата клетва в самолета, надскача всичко и всички, за да поеме контрол. В моменти, когато трябва да се вземе важно решение, припомня после секретарката му, той винаги ставал “тих и спокоен”. Изражение на непоколебима решителност и свирепа концентрация. Изражение, присъщо на мъже, чийто имена имаме навика да забравяме.

Няма много такива мъже. Някои са вицепрезиденти, други строители, но изправени пред смъртта, те остават “тихи и спокойни”, вглъбени и съсредоточени. Със застинали лица, одрани от живота, видяли какво ли не, не винаги знаем имената им, но това са оригиналните мъжкари.

Едни са вицепрезиденти, други са строители.

Като строителите на един мост в Ню Йорк, за които има написана тъй красива книга. Това е Verrazano-Narrows – знам всичко за този мост. Никога не съм минавал, но знам всичко. Никога не съм се занимавал с мостове, не съм снимал мостове, не съм се вълнувал от мостове, но точно за този знам всичко.

Веднъж прочетох, че ще представят книгата The Bridge и веднага я купих. Когато един мъж види издаване или преиздаване на нещо, свързано с Гай Талийз, винаги трябва да го купува, чете, а после препрочита. Мостът Verrazano-Narrows, завършен към края на 1964 година, свързва Бруклин със Стейтън Айлънд. По онова време е инженерно чудо, днес – пак чудо. Продължава да бъде един от най-дългите висящи мостове в света.

Оставете този мост. Мост като мост. Гай Талийз наблюдава отблизо строежа, за да запечата историите на онези мъже, които правят възможно построяването му. Не само строители, не само инженери, но всъщност безскрупулно силни типове; не ми казвайте, че не сте се замисляли за тях – когато минете по мост и видите един от десетките хиляди болтове, винтове, гайки, жици, каквото-там-има-по-моста, питали сте се – кой, по дяволите, ги е поставил там. Кой е построил този мост? Знаете името на моста, но не знаете имената им, нали? Но те са оригиналните мъжкари, научете ги.

За моста Verrazano-Narrows те не са мъжкари, а “буумъри” – здрави мъжаги с големи коли, които пътуват от град на град, изоставят жени и деца, после пак се връщат при тях, но само когато мостът е построен. Те свързват две парчета земя, “свързват всичко, с изключение на живота си”. Ако мостовете свършат, идват небостъргачите. Ако и тях ги няма, ред е на пътищата. После “буумърите” преминават с големите си коли по новите пътища, връщат се у дома, забравили колко бърбъна са изпили и колко чужди поли за повдигнали, със заредени портфейли и заредени мечти за нови строежи. 

Всички “буумъри” са виждали смъртта. Без изключение. После отиват да строят следващия мост, бягат от смъртта, защото са я виждали. Без изключение.

Но вие не ги познавате. Сигурно ще ги различите по здравите ръце, загара, изопнатите черти на лицето, колко ветрове са жулили кожата, личи си. Жените ги харесват – “имат пари, пък и съпругите им са надалеч”. После ги забравят, както всички забравят имената им. Сигурно някой помни името на главния архитект на моста, на главния технически инженер, на тогавашния губернатор Нелсън Рокфелер и тогавашния кмет на Ню Йорк Робърт Вагнер – тия господа откриват моста, на официалните снимки са. Но никой не помни имената на “буумърите”, така както никой не помни името на Майкъл Колинс.

Последна история и привършвам.

Сигурно не сте чували за Майкъл Колинс, нали? Но знаете за “една малка стъпка за човека, една голяма крачка за човечеството”? Знаете за Нийл Армстронг, първият стъпил на Луната. Знаете и за Бъз Олдрин, вторият пилот на Аполо 11. Докато двамата са на Луната, изследват хитри начини за придвижване (подскачането като кенгуро им харесва), снимат се, вършат разни научни дела, има един астронавт, който няма отпечатък на Луната, но управлява Аполо 11. Оставя ги на Луната, после ги взема оттам. Майкъл Колинс е пилот на командния модул и не слиза на Луната. По-късно признава, че месеци живее в непрекъснат страх – че ще бъде единствен оцелял от Аполо 11, че Нийл и Бъз няма да се върнат, а той ще се върне в Щатите като “белязаният човек”.

Армстронг и Олдрин кацат на луната с модула Eagle, докато командният модул остава на орбита. Eagle не е запалван на Луната и тримата вярвали, че има реална възможност най-лошото да се случи, 50 на 50. Ако това се случи, Колинс се връща на Земята, другите двама умират от недостиг на кислород. Или пък, ако Eagle не работи поне седем минути, двамата ще се разбият на Луната или загубят в орбита, преди да са достигнали командния модул.

Ричард Никсън, тогавашният президент, дори е приготвил реч в случай на трагедията. Колинс също. Той пише в дневника си: “Ако не успеят да се отделят от повърхността или катастрофират пак в нея, няма да се самоубия; ще се завърна у дома, но ще бъда белязан до края на дните си и го зная.”

Случва се така, че Колинс е белязан, но от забравата. Никой не си спомня за него. Преди няколко години той каза: “Беше чест.” И това е. Ние помним името му, не помним имената на останалите.

А те са оригиналните мъже. “Беше чест”.

Колко жалко, че не помним имената им.