Да се гордееш с миналото, когато не си допринесъл с нищо за настоящето, още по-малко за тези след теб, че да могат ите да се гордеят… Това се случва днес.

И би било чудесно, ако поне мъничко сеопитваме да сме на висотата на постиженията на предците. Но, уви! Явно 1300 години нищо не е забравено, но ипочти нищо не е научено. Малцина са онези, които ще бъдат запомнениот наследниците ни. Докато някакви анимационни герои се “гордеят” стрите морета, за които не просто нямат заслуга, ами дори не знаят никакви подробности, ние не само не сме на висотата на славната си история, ами пропускамеисторическия шанс да наваксаме поне грешките, които са  допуснати наскоро.

В последните 60 години около нас -тъкмо в Източна Европа, се случиха поредица значими процеси, в които участваханароди в сходно на нашето положение, а ние в България ги пропуснахме.

Българска титла в някой от евротурнирите по футбол не успяхме давидим,

дори когато за ЦСКА и Левски играеха само и единствено най-добритефутболисти от цяла България. Всички балкански страни имаха своя победител. Днесбългарските отбори празнуват влизането в Шампионската лига сякаш са яспечелили, а пък за първата победа се чудя как не се намери някой да тричакучета за здраве, берекет и бъдещи успехи.

Каквоможем да направим? Единственият начин това да се промени е инвестиция на усилия и ресурси вдетско-юношеските футболни школи. ВГермания, например, за да получат лиценз за участие в Бундеслигата, а и вдолната дивизия, е задължителноналичието на детско-юношеска школа. Истинските европейски грандове имат добреразвити ДЮШ.

Касов филм със световен успех не успяхме да създадем, защото…

няма идеи, а когато има идеи, няма пари. Иако до края на 90-те се оправдавахме скомунизма и неговата предимно пропагандна употреба на киното (макар до 1989 г.да има наистина великолепни филмови образци, които са извън всяка хватка нарежима), то от 2000-та година насам няма никакво реално оправдание, а само може да се посочитоталната творческа, продуцентска и идейна безизходица. И не, Подприкритие не е кино, а телевизия. Румъния почти всяка година стига до 9-те номинирани за Оскар зачуждоезичен филм. А през 2001-ва година босненският Ничия земя направо си го взе.

Не, че хлапетата в НАТФИЗ, а и не само там,нямат готини идеи – имат. Но Националния филмов център  (НФЦ) свинства, а никой богат и “добреоблечен  бизнесмен” не иска да давапари за култура, освен ако не е закартина на Светлин Русев или скулптура на Вежди Рашидов.

Какво можем да направим? На първо време: да насърчим младите да кандидатстват смело в crowdfunding-платформи ида пускаме смс-и или да им превеждаме по някой лев, за да могат да сесамофинансират. Също така –  не би било лошо НФЦ да бъде лустриран отченгетата и маймуните, които в повечето случаи раздават парите наданъкоплатеца, т.е. нашите, безясни критерии и по шуробаджанашка линия.

Революция срещу комунизма ние нямахме

Нито “нежна”, каквато беше Пражката протлет през 1968-ма, още по-малко пък с оръжие, какватоспретнаха унгарците през 1956 г. За това, разбира се, има различни причини,сред които основна вероятно е изключително насилственият характер на репресивния апарат накомунистическия режим в републиката, която официално кандидатства в началото на60-те години да стане 16-та съветска република. Впрочем, руснаците все още ни възприемат така, както и мнозинството от българския народ възприематях за освободители. Виж, чехите и унгарците са усетили най-вече подметката и миризмата на казашкия ботуш и там трикът,че сме “братя славяни” с руснаците, не минава.

Дисидентското движение също на практика не съществува.

В Чехиядисидентското движение се оглавява от интелектуалеца Вацлав Хавел и привличаизключително интелектуалния елит на нацията, който създаде гражданскатаинициатива Харта 77. В Полша пък електротехникът Лех Валенсасъздаде Солидарност, като дисидентството тръгна по профъюзна линия.Ние си имахме клуб Екогласност, основан от разочаровани партийничленове поради екологичен въпрос през… 1988 г., когато не просто имаше гласности перестройка, а и когато беше ясно, че тая система си отива.

Какво можем да направим? В случая нищо, защото каквото било, било –комунизмът сам си падна.

И лустрацията (от латинската дума за “пречистване”, “очищение”) от комунистически”кадри” ни подмина

или по-скоро я оставихме да махне с ръка и дапродължи нанякъде. Решението хора, които са били съпричастни към репресивнияапарат на комунистическия режим, да не могат да заемат длъжности, вземащи решения за бъдещето на държавата, бешерешаващо за пътя, по който ще поемат държавите от т.нар. Източен блок следпадането на комунизма и разпадането на комунистическия лагер. В Чехия и в Полшарешението беше взето категорично. Към момента и двете страни се намират вцветущо икономическо, а и обществено състояние. Ние пък не я направихме, асамо от време на време обявяваме кой е доказан агент на режима. Затова сме внепрестанен преход, който не може да приключи, докато не убием стоглавата ламяна мафията, която има сто глави на мутри, но тялото й е едно – на Държавнасигурност и всички нейни присъдружни.

Какво можем да направим? Все още не е твърде късно да се създадезакон, който да възпира агентите на Държавна сигурност от възможността дазаемат държавни длъжности или високопоставени постове в гилдийни асоциации,учебни заведения и прочее обществени институции. Така, макар мутрите да сапоизпрали кинтите, все пак имаме някакъв шанс да се отървем от зависимостите ит.нар. задкулисие. Освен това така поне частично можем да пооправим онаяистория с несбъдналата се революция.

Твърди се, че Али ибн Абу Талиб е казал:

“Работи за отвъдния свят така, сякашще умреш утре. Работи за този свят, сякаш щеживееш вечно.”

Това, който и да го е казал, важи с пълнасила за разделното време, в което живеем. Едни ще оставят спомен с постигнатотоу мнозина, а други ще бъдат просто поредните некролози по спирките.

Мечтая си ние да оставим наследството, аченгетата да бъдат просто некролози.