Не е ли време да спрем да броим жертвите, а да напишем имената на тормозещите
Един от най-влиятелните хора в Холивуд 30 години се е държал унизително, правил е неприлични предложения и физически е насилвал млади актриси. Така изглежда в едно изречение скандалната новина от последната седмица, повлякла след себе си десетки разкрития, чиито реален брой тепърва ще се изяснява. Част от новината е и това, че всъщност това не било новина, а публична тайна. Знаело се и се шушукало за посегателствата на Уайнстийн, но едва след официално повдигнатите обвинения публичната тайна става публична истина. Един от въпросите, за който няма ясен отговор, е как е възможно подобно поведение да продължава с десетилетия абсолютно безнаказано. Особено при наличието на записи и изказвания, които далеч не са били нито задкулисни, нито шушукания.
Ровейки в архивите за доказателства срещу Уайнстийн, американските репортери извадиха запис на Къртни Лав от 2005 година и нейния отговор на въпроса “Имате ли съвет към младите момичета, които идват в Холивуд?” Лав се колебае няколко секунди, след което казва пред камерата и репортера “Ако Харви Уайнстийн ви покани на частно парти в (хотел) Four Seasons, не отивайте”.
Докато броят на засегнатите от Уайнстийн продължава да расте и се вадят нови и нови имена и доказателства кой колко е знаел за подхода му към жените във филмовата индустрия, скандалът предизвика вълна излизаща извън конкретния насилник и жертвите му.
Хаштагът #MeToo е общият знаменател, с който жените, прeживели някаква форма на сексуален тормоз или насилие започнаха да споделят историите си в социалните мрежи. “Наистина ли са толкова много?”, “Респект и уважение към всички, които имат смелост да разкажат публично историите си.”, “Трябва да се говори повече за това, за да се случи промяната” бяха част от коментарите на мъжете и жените, за които темата със сексуалното насилие е значима, но не и лична. За тези, които са запознати с проблема, работят с жертви или са го изпитали на гърба си, поредното отваряне на старата тема с нов хаштаг е по-скоро повод да се зададе въпросът “Колко подобни медийни кампании са необходими, за да се промени най-накрая нещо?”
Защото сама по себе си спонтанната #MeToo кампания е наистина полезна доколкото отразява мащабността на проблема и броя на жените, които веднъж, често или ежедневно са били подложени на нецензурни обръщения, неканен физически контакт или откровено насилие. Проблемът с #MeToo е, че подобни публични изказвания служат са още по-голяма лупа, с която да се взрем в пострадалите, но ни най-малко не обръщат погледа ни към виновниците. Ако проследите историите, споделяни с въпросния хаштаг, ще видите, че те следват един и същ модел. Жена, с истинското си име и профилна снимка, разказва конкретна случка, обикновено от преди много години, в която “тогавашния ми шеф”, “гост на фирменото парти”, “колега от друг отдел” ми каза, направи, предложи нещо със сексуален смисъл. Жертвата е ясна, насилникът е “един мъж”. Историите следват тази схема дори, когато са разказани от известни и влиятелни жени. След избухването на скандала с Уайнстийн, Бьорк също излезе с публично разкритие за “преживяванията си с един датски режисьор”.
i am inspired by the women everywhere who are speaking up online to tell about my experience with a danish director ….
Публикувахте от Björk в 15 октомври 2017 г.
Всички знаем кой е датският режисьор. Бьорк се гордее със смелостта на своите колеги от Холивуд, дръзнали да разобличат порочните практики властимащите да упражняват (сексуален) натиск върху по-слабите. И въпреки че е Бьорк, и въпреки отприщената вълна на откровения, Ларс фон Триер, не е Ларс фон Триер, а е “един датски режисьор”. Защо? Защото социалният ред, който от една страна се опитваме да преподредим, но от друга чинно следваме, не е възприел изричането на точни имена и повдигането на обвинения в медиите или социалните мрежи. И както Бьорк говори за “един датски режисьор”, така и всяка друга жертва разказва за “един мой колега”.
Легалните и морални (?) пречки публично да бъдат разобличени всички имена на досадници, опипвачи и насилници доведе до създаването и разпращането по мейл на т.нар Shitty Men In Media списък с имена на мъже от медийния и издателски бизнес в Щатите, за които има едно или повече обвинения или слухове в непристойно поведение. Голяма част от жените, получили списъка го коментират с “най-после” и “това го правим от уста на уста години наред, ето го най-сетне черно на бяло”. Разбира се, т.нар naming and shaming може да бъде и крайно опасно нещо. Невинни мъже да загубят работата и репутацията си, защото са попаднали в подобен списък.
Но дали наистина?
Колко са жените, които биха обвинили несъстоятелно мъж в сексуален тормоз или изнасилване? И ако си в този списък, но си невинен, има ли от какво да се притесняваш? Въпроси, които ще предизвикват бурна дискусия и за чиито отговори има аргументи и в двата полюса. Но ако има толкова много жертви и толкова малко последствия за извършителите, може би публичното разобличаване е първата стъпка, докато не намерим друга по-изчистена от легална и морална гледна точка процедура.
Един социален експеримент, в който сменяме #MeToo с #HeToo и започваме да говорим не за “аз като бях стажантка навремето шефът ме извика в кабинета и…”, а да разказваме историята с две имена. Не, не нашите две имена като жертви, а имената и на нас като жертви и на този, който е пристъпил границата на приличното, моралното и законното.
Не е лесно. Страшно е. Опасно е. Ще последва ли нещо от това? Не знам. Къртни Лав го е казала пред камерата преди 12 години, но нито Уайнстийн я е осъдил за клевета, нито е спрял да си вее… Това не би трябвало да ни обезкуражава, а по-скоро да служи за пример. Промяната започва от теб е колкото клише, толкова и истина.
Ето една истина, разказана с две имена – моето и на този, който ме е накарал да се червя, срамувам, а в последствие и да се откажа от това, което правя. Казва се Ивайло Пенчев и в медиите е наричан “един от най-успешните българи”. За мен е един от най-невъзпитаните, вулгарни и отвратителни мъже в България. В началото на 2014 една от компаниите му организираше конкурс за рекламна агенция, в който участваше и агенцията, чийто творчески директор бях тогава. Никога не съм си представяла, че човек, с когото се срещам за първи път, който ме е поканил да му представям творческа идея за рекламна кампания, може да се държи унизително с много по-млада от него жена, пред нейните шефове и негови подчинени. Да говори вулгарно и да прави сексуални коментари по време на бизнес среща.
Разказвайки след това възмущението си пред приятели, които го познават, всички ми казаха “А, че той си е такъв и така си говори.”
Е след като той може да си е такъв и така да си говори, аз мога така да си пиша. #ТиСъщо