Царят на моноспектаклите, човекът, безспорен талант на този терен – актьорът и режисьор Мариус Куркински призна в ексклузивно интервю за Дарик радио, че всъщност обича големия театър, а не моноспектаклите. Бурното време на прехода, което се е опитало да унищожи културата и театрите, го е тласнало към тази форма на изява на сцената. Време, в което по думите на Мариус „мутрите не са влезли в театъра, но са диктували на решенията в тази сфера“.

Така моноспектаклите стават негова емблема, като през следващите месеци продължава пътуването му в страната с постановката „Мариус на 50“ – сборен моноспектакъл на девет от играните от него постановки през годините. Пред Дарик той съобщи, че не се е отказал и от музиката, но вижда реализацията й с друга – театрална форма.

Мариус Куркински е една от трите номинации в класацията „Мъж на годината 2019“, заедно с д-р Милен Врабевски и екипната номинация на Георги Господинов и Теодор Ушев.

Вълнувате ли се по време на интервюта? Несравнимо е, сигурна съм с това, което става на сцената, но…

Вълнувам се по време на интервюта, защото е нещо много различно, което трябва да върша. Миналата година, когато се наложи да давам повече интервюта, за мен това се беше превърнало в някакъв истински страх. Защото си казвам какво повече от самата среща в сегашно време с публиката в театъра?!? Това е всичко – силата на театъра е в неговото сегашно време.

Във всички други изкуства има автори, които са открити по-късно – художници, поети, писатели, докато си давам сметка, че в театъра всичко е било на място, директно. Авторите са били автори на място, актьорите са били известни по време на своя живот, няма как по-късно. И именно тая сегашност, това сегашно случване на театъра е неговата сила. Тъй като знам тази стихия какво представлява на сцената, какво представлява срещата ми с публиката – какво си даваме един на друг. И винаги ме стресира какво трябва да говоря по интервюта, защото това е минало и бъдеще около театъра – затова са ми малко притеснителни интервютата. Така и не се научих с годините да имам така лекота и студенина необходима за някакво изразяване…

Радиото е друг вид сцена – тук отсреща също имаме публика, не я виждаме обаче, усещаме я.

Много рядко давам радиоинтервюта. Мисля, че тук съм бил за интервю в края на 90-те години. Не усещам отсреща какво се случва и ми е трудно наистина. Нека не звучи като някакво преправяне.

 

Започнах с класацията „Мъж на годината“, но всъщност мъжество ли е да се прави изкуство днес в България, да се отдадеш изцяло на сцената? Или това просто е мисия?

Не, аз благодаря разбира се, че сте ми обърнали внимание по такъв начин. Приемам го наистина като отношение към театралното изкуство и като отношение към промяната на начина, по който то се случва вече в България, с българския зрител. Наистина има развитие, усъвършенстване в комуникацията.

Хората все повече се учат как да го правят – как да идват на театър, как да се държат, колко време да отделят от истината за себе си, колко време да бъдат лицемерни в салона, колко време да търсят това какво се случва, колко време да бъдат напълно откровени и да дават шанс на словото наистина да върви, да пътува в момента с тях. За мен това са исторически процеси – те ще останат в историята на театралното изкуство. Това, което се случи с българския театър и българския зрител след промените досега. Тъй като театърът до промените беше един, той е бил част от държавата, много силно подкрепян. Наистина сме имали изключителни актьори.

След промяната залите буквално се опразниха през 90-те години. Започна едно абсолютно наново обучаване с хората.

В това лутане обаче за вас мъжество ли беше да останете горе, да не слезете ниско долу – там, където се „харчат“ билети за определени постановки със съмнително качество?

–       Аз съм имал щастието да разбера, че ще се занимавам с театър от много малък – от дете, от десетгодишен. И нямах никакво друго съмнение какво ще правя на този свят. Това беше, слава на Бога, един подарък за мен. Защото в един агресивен за дете свят – за мен такъв беше света, се чудех какво ще се случва, как, защо съм тук?!? И като видях сцената и пространството, може би защото беше много бяло, много осветено това представление, което гледах за първи път – веднага си казах това ще е вратата, това ще е моят път.

Така че не бих го нарекъл мъжество. Вижте, има мъже и хора, които в момента в България прекарват своя живот с много повече мъжество, с повече достойнство, с повече помощ към другите. Затова се чувствам и малко притеснен в тая среда, дори ако щете и сред компанията на хората в тази номинация. Но в обикновените хора, в обикновеното семейство, в обикновените бащи, които в този хаос трябва да научат децата си как да продължат да бъдат мъже, да бъдат българи, да бъдат добри. В това е по-голямото мъжество в момента – в тясната семейна среда, в малките кръгове на приятелство, на хората, които тайно – не с шумна показност, извършват добрини и помагат. На професии като лекарски, учителски….

Много скромно прозвуча оценката ви…

Не е скромно, защото аз нямам друго освен театъра. Може би това да прозвучи и клинично за много хора, но аз имам чувството, че по някакъв начин съм се превърнал в театър. Не искам да звучи превъзнесено, но самият факт е това. Всичко друго извън мисленето ми за театър, отиването ми към спектакъла, стоенето на сцената, общуването, обмислянето на едно представление – всичко извън това аз все още не мога да понасям от себе си, което съм. И то почти не съществува.

То е съзнателен избор – това е отшелничество, затваряне в храма театър или…?

Да, съзнателен избор е. Не го наричам вече храм театъра от известно време, защото храма е на Бога – църквата. Но така се случи…Вече нямам време и за размисъл, нямам време и за връщане, нямам време и за поправяне! Това може да не и за добро, не знам…

За всичко има време под слънцето, казва Еклесиаст…

Има време за всичко, но като че ли време за това вземане на решения е минало и връщане назад няма. Засега предпочитам да остана в сериозността наистина на това усамотяване и на това отдаване само на тази работа.

В скоба питам – това означава ли, че не гледате новини, не знаете колко струва хляба в магазина?

Не, не – разбира се необходимо е за професията да бъда в час с всичко. Телевизия много не гледам, но преди всичко новините следя. Напоследък е добре, че все пак грижата за хората около мен, за ближните все пак ме научи на малко по-нормален, като че ли човешки живот. Да отделям наистина повече време и обич истинска, синовна към баща ми, към брат ми.

Баща ви сигурно е един от хората, които са обръщат към вас с Ивайло, Иво – малко ли са тези, които ви наричат така?

Да, той ме нарича Иво. Но това няма никакво значение, защото този псевдоним си свърши работата и той ще си остане така. Артистът и режисьорът ще си остане Мариус Куркински. По кръщелно свидетелство съм Ивайло, това си ми е името и е важно за мен, че в църквата съм така. Някои ще кажат, ама какво става, колко имена, какво е това раздвояване, каква е тази лудост?!? Не, не е лудост – това е избор за име на артист и на режисьор, име за професия.

Стана във време на лудост, по време на студентството ми, когато започнах да правя моноспектакли. Това беше много трудно време – в театрите имаше много лошо отношение към актьорите. То беше държавна директива спусната, която според мен и досега продължава да действа към културата. Съжалявам, че трябва да го кажа. Никакви теории на конспирациите не споделям, макар че има какво и по това да се разсъждава.

Беше наложено тогава наистина културата, театрите – всичко това да бъде подложено на унищожение. И всички знаем от кого – от хората, които извършиха този преход или този преврат да го наречем. Наистина хората бяха подложени на изтребление – говоря и за пенсионерите и за младите хора, които бяха вкарани в тази имитация на анархия, а всъщност всичко беше така доста добре програмирано.

Тогава аз си мислех защо нямаше мутри в театъра. Навсякъде другаде имаше – когато ги напускаха към 93-94-та година, защо не дойдоха и в театъра?!? После си дадох сметка, че всъщност е нямало нужда – това мутренско присъствие и източване е ставало на по-високо министерско равнище. Това са ужасни думи, които казвам, но просто сега си давам сметка какво е било.

В театрите беше много лошо – никакви заплати, ужасни условия на труд, агресивно отношение към актьорите от режисьорите, от ръководството.

И все пак театърът оцеля…

Да, оцеля наистина благодарение на древността на нашата държава и на нейната култура, която е вече генетично в нашите клетки –  неизбежна, от каквото и да бъде затрупвана.

Не мога да си представя кога сме имали ние състояние на нормалност. Сега последните години ли, през социализма ли, през войните ли, през турското робство ли?!? Не, всичко е било въпрос на изпитание – военно, режимно, тоталитарно…

Чудя се обаче според вас може ли българинът след тези 30 години преход да вдигне все пак глава от битието си, от това оцеляване и да погледне към душата си? Скоро говорихме тук с Румен Леонидов за това как мозъкът ни се е развил, а духът – джудже.

Не съм сигурен, че духът е джудже. Аз не виждам и този проблем в оцеляването. Да, наистина бедността е голяма, страданията са много, да не говорим за здравеопазване, за образователна система – наистина е взривоопасно. Пак ще кажем – нищо ново под слънцето наистина. Кога човечеството е било в по-нормално състояние?!? Може би единствената разлика е, че да речем сега в държави като Франция, Германия, Англия,  като че ли се дава малко повече въздух на хората, за да могат да водят нормалния си душевен живот без да бъдат допълнително притискани. Но пък като че ли това притискане тук при нас….

То ни възвисява? Помага ни да не се впуснем в това потребителско, консуматорско живеене?

Има нещо такова. Помага ни точно в това както Хайтов го нарича „разживяване“. Той бие камбаната за това разживяване още през 60-70-те години на миналия век, когато пак по държавни разпоредби е трябвало голяма част от селата да бъдат обезлюдени и българите да се превърнат в работници по заводите в големите градове. Това стана насилствено. Той много се плаши от това – от придобивките, които се превръщат в потребности и самоцел. Той има един разказ за това как са спали в неговото село на дъска за месене на хляб вместо на възглавница. След това, казва, брат ми донесе от града сламена възглавница и на нас това ни се видя нещо изключително. После донесоха вълнена възглавница – сега, казва Хайтов, спя на пухена възглавница като писател. А после кой знае какво ли ще ни сполети, казва той така с много хубаво чувство. Разбира се, това не значи, че народът трябва да мизерства, но пък се случва.

Но да продължа този разказ за театъра…През това време, когато театърът мизерстваше, аз си казах – тъй като той за мен стоеше много високо, както е и сега, че не мога да мина през тази врата на тези театри, на тези директори, на тези режисьори, на тези манипулатори. Исках да си мина през моята врата на театъра. Нямах възможности и средства да направя театър и досега, както виждате няма частен нормален театър в страната. Това не е случайно, това не се допуска – правете си сметка защо, мога да ви кажа, но не искам да звуча толкова песимистично…

И това ви насочи към моноспектакъла?

Просто си казах, че трябва да си направя сам театър. Аз не обичам моноспектаклите, колкото и това да звучи парадоксално. Аз обичам големия театър, с много хора, с декорите – този театър, който ме е пленил като дете. С това да комуникирам с партньори, но нямаше как тогава да се случи. Нямаше такива пространства. Ако отидеш там, ти трябваше да бъдеш подложен на определен вид тормоз. И тогава реших да направя наистина моноспектакъл. Въобще не ми беше хрумвало дотогава такова нещо и аз да си стана един театър сам.

Да, но той стана ваша емблема.

Да, слава на Бога – първият опит беше успешен.

„Дон Жуан“?

Да, „Дон Жуан“ в Младежкия театър. Крикор Азарян, при когото учих актьорско майсторство преди това дойде и каза: „Ето ти тази роза, защото след това не знам дали ще мога да ти я подаря!“. Това ме втрещи и мобилизира, той много умееше да борави, да знае какво да ти каже и накъде да те насочи. След спектакъла дойде с едно превъзбудено състояние и ми каза, че трябва да продължа да работя върху този жанр и да го развивам. И така до ден днешен…

Стотици представления до този сборен моноспектакъл, който скоро ще може да бъде видян отново и в София?

Да, на 25 април в София в зала 1 на НДК ще бъде представлението. А следващата седмица отново тръгвам на турне из страната, но вече не в толкова големи зали. Искам да го изиграя по театралните сцени. И в по-големи зали ще го играя, разбира се. Защото аз исках да направя с него един експеримент докъде сме се развили с публиката в нашето пътешествие.

Неща, играни преди години …?

Да, преди толкова години, от толкова различни автори – да речем Платонов, Чехов, Молиер, Хайтов, Джулиан Барнс, Ангел Каралийчев. Това са абсолютно непостижими за смяна в секунди време светове. Най-важно беше да видя от всичко това, което е  изиграно през годините, от всички тези моментни състояния, бил съм в различни човешки състояния – и съм избирал тези текстове, които са били адекватни тогава за мен. Важно беше от целия този хаос през годините какво лице ще се появи срещу мен като ги събере – дали то ще е хармонично или изкривено истерично. Защото имаше и такава опасност – да не мога да ги побера. И всичко това да се окаже едно напразно пътешествие, една задънена улица, един път, който води до някаква пропаст.

Подреди ли се хаосът в космос?

Подреди се. Имаше хора, близки мои, които употребиха точно тази дума – за космоса, за пътешествие през времето в една душа. Вижте самооценката е важно нещо, не го говоря, за да се хваля. Понеже говорихме тук за класации, за спортисти, за политици – те също измерват всичко в метри, сантиметри и брой гласове. Защо и аз да не си позволя една такава самооценка /смее се – бел.ред./ – тя е положителна за това представление, за което съм благодарен на Бога!

Показва ли обаче този сборен моноспектакъл пътя, който и в личен план извървяхте през тези години – от бурната младост до днес, от „Дон Жуан“ до вглъбения Хайтов?

Точно така е. Точно е казано, защото всеки един моноспектакъл бих могъл да го назова по име – „Дон Жуан“ е точно любовта, земната любов. След това беше „Песен на песните“, който пък е от Библията, което пък е небесната любов. Аз не посмях да използвам текстове от Библията в това представление сега, тъй като съм на друго равнище в душевното си развитие. След това „Дамата с кученцето“ пък е това в какво се превръща земната любов – трагедията и изпитанието, което трябва да изпитат влюбените, минаващи пред трудността да съхранят любовта си. След това дойде „Евангелие по Матея“, от което нямах също сега откъс, тъй като се чувствам недостоен да изговарям словото Божие от Новия Завет.

Така виждам как съм пътувал през земната любов, как съм скачал в копнежа към небесната, после към хаоса на земното. След това минах през „Самият човек“ на Андрей Платонов, който е голям руски писател и описва тоталитаризма по един много особен начин – времената на Сталин, а те са били една моя вътрешна болка, защото съм израснал в такова време. След това Джулиан Барнс, който пък предрича, че новият рай за човечеството ще бъде един МОЛ. За това се разказва „Сънят“ – един моноспектакъл. Докато накрая стигна наистина до Хайтов.

С усмивка към минали години продължаваме, когато песента „Там ти ри рам“, която звучи сега, беше безспорен хит. Загуби ли музиката завинаги присъствието на Мариус Куркински в нея?

Не, не мисля. Тази песен и досега звучи, аз съм я сложил и в спектакъла с нов клип. Имам като че ли желание да продължа занапред с музика – малко като ми просветна последните години живота, но в малко като че ли по-театрален вариант да бъде. Не толкова с това поп-звучене уеднаквено, което не ми е интересно в момента.

На пиано сте свирил като малък?

Да, свирих на пиано от седемгодишен до казармата. Но това беше много особено, защото нашите ми казаха: „Искаш ли пиано?“ и аз казах: „Ами, искам пиано!“. Донесоха нещо огромно, на което започна някаква мъка. Там не ми беше сърцето, но свирех, спявах да свиря, ходех на уроци. Но вече, когато се появи театърът…

„Щурче“, братя Райкови – всичко замина на заден план?

Да, всичко замина на заден план. Но не знам защо като в повтарящ се кошмар до казармата продължавах да ходя на уроци по пиано, знаейки че е излишно всичко това.

Не е било излишно.

–       Сигурно не е било. Аз така си свирех вече Шопен, и сега ако седна…, но от казармата спрях. А това трябва да се поддържа. Все нещо мога да изсвиря за някое представление.

Стигнахме преди музиката до Хайтов. Филмът „Засукан свят“ беше показан в края на миналата година. Приземява ли ни наистина Хайтов – може ли той да ни бъде верен ориентир днес за това кое е добро и кое е зло в света, в който живеем?

Премиерата на филма предстои. С него се откри „Киномания“. Премиерата мисля, че ще бъде в края на март, но не мога да кажа дата, защото всичко е трудно и проблеми има навсякъде.

Дали ни приземява Хайтов?!? Ами не, по-скоро ни възвисява. Най-вече със смисъла на писателската работа. Не се срамувам от тази дума в изкуството – това си е работа, това си е труд.

Вълна ли интересът ви към киното Хайтов и този „Засукан свят“?

Хайтов буквално ме спаси в житейски план от възможността да се взема за артист, да се взема за нещо кой знае какво. Спаси ме от това превъзнасяне в актьорската работа, от това, че видите ли ние сме хора на изкуството и сме нещо по-специално.

Със световните автори, които изпълнявах, бях тръгнал почти вече да си мисля, че имам едва ли не възможност и да летя на крилете на театъра. Макар, че имах и такива моменти наистина. Това е задължително, това е същността на нашата работа. Ти трябва да летиш, иначе публиката ще си тръгне! Звучи наистина като приказка, но наистина ти трябва да отдаваш всичко, за да се случи.

И в един такъв момент дойде Хайтов, който ми каза: „Върни се от тези висоти на световните автори при твоите хора – при баща си, при дядо си!“.  Прочетох един негов разказ и чух как говори дядо ми. Като актьор в тренинг, който се ослушва непрекъснато за гласове и за звуци в пространството, веднага го прибрах при себе си и го изпълних. И наистина той ме върна при моите хора, тези хора, които са ме създали. В „Сътресение“ през 2006 г. това беше гласът на дядо ми Стоян, който е мой кръстник, той ме заведе в църквата да ме кръсти.

След това имах опити по Достоевски …. Съжалявам – много говоря за театър, но пък за какво друго…Има време за други работи, сега е време за театър. Та с Достоевски си казах, чакай пак да се върна. Там наистина човешката бездна е безпощадна – там всички бесове се показват. И аз по този начин подходих към публиката със спектакъла „Сънят на смешния човек“ – без всякакво предупреждение я блъснах в пропаст. И за мое учудване този спектакъл направи към 90 представления. Не смятах, че публиката ще бъде готова да пропада с мене и толкова да си признава ужасите, които носи със себе си.

После пак се опитах с Чехов – „Юбилей“. Поисках да продължа с моноспектаклите, търсих чужди автори, търсих съвременни български автори, но честно казано никой не можа така да ми проговори като Хайтов. И се върнах отново на „Черното пиле“, където пък вече се занимавах с баща ми – с неговия живот, с неговата психофизика, която пресъздавам на сцената. А пък това и съвпадна с тази поука, както казва Хайтов – че докато са живи трябва да се отдаде на близките и на родителите всичко необходимо.

Това е и моят апел и към съвременните деца, доколкото могат да ме чуят – да се грижат много за родителите си! Защото те са в много тежко състояние, объркано и понякога се притесняват, че не могат да им дадат достатъчното. Като че ли децата повече грижа и обич трябва да дадат, отколкото родителите към тях. Това може да прозвучи малко ексцентрично на фона на новините, в които виждаме какво извършват голяма част от подрастващите. Но съм убеден, че в генетичната заложеност на българина тази доброта, това божествено бащинство и синовство не може да бъде отнето. И то ни спасява.

Къде е светлината днес в това трудно време, в този „засукан свят“ – време, в което стойността „да имаш“ вместо „да бъдеш“ е по-голяма, в което ако те няма в някоя социална мрежа, те няма изобщо според някои?

Светлината според мен е, че това не е така. Не е истина, че ако не си в някоя социална мрежа, теб те няма. Светлината най-напред е в твоята душа и в комуникацията с нея. Тогава ти би могъл въобще да се обърнеш към другите. Душата е безсмъртна – това е и нашата вяра, ние сме православна държава, това ни е спасявало и това ни е водило. Ние сме създадени и трябва винаги да помним своето подчинено състояние на Бог. Да се обърнем към Бога и ближния – това са двете най-големи заповеди, по-големи от тях няма – обичай Бога и ближния си!