Ливан наистина е „няма такава държава“. Арабската страна, в която първият магазин, който виждаш на летището, е този за алкохол!

Размерът на Ливан е приблизително колкото София + Софийска област. Или 11 пъти по-малка от България, но с население почти колкото България.

Ливан е арабската държава с най-разнообразно население спрямо религията, където мюсюлманите са 54%: 27% шиити, 27% сунити, 5% друзи.

Християните са 40%: 21% католици, 8% православни християни, 5% мелкити, 1% протестанти и други. А ние самите нощувахме на арменската улица, където между другото се намираха най-добрите барове и заведения.

Управлението им е уникално, разпределено по квоти между отделните общности: Президентът трябва да е християнин католик, министър председателят – сунит, заместникът му – православен християнин, председателят на парламента – шиит.

Въпреки, че са преживели 15 годишна гражданска война, след това още няколко кръвопролитни конфликта, ливанците са изключително дружелюбни, общителни, приятелски настроени, усмихнати без никакво значение от религията или произхода.

Надъхан сядаш да играеш табла със случаен човек на улицата, размазва те, разделяте се като стари приятели.

Обслужването в заведения и магазини е феноменално. Спираш за пет секунди пред магазин за сладки, на входа цъфва управителят с локум и кафе в ръка. Тръгваш си с едно кило сладки и още поне 300 грама, които си изял докато разглеждаш.

Всички млади хора знаят английски, а повечето и френски. Стандартът е много висок, цените са по-високи от Гърция: салата с риба тон – 30 лева, малка бира в бар – 10 лева.

Може да са само 6 милиона, но в цял свят са известни със своя търговски усет. Хапваме фалафел, получаваме още по 3 бр. безплатно+люти чушки+салата. „От къде сте“ „От България“ „Ооо супер, мисля да отворя магазин в София“. Не знам дали съм ял някога по-вкусен фалафел. Мимас и Алибаба треперят.

Преди гражданската война Бейрут е бил наричан Париж на близкия изток. Останки от тази слава все още личат – из центъра са разпръснати прекрасни стари сгради. Повечето -естествено – са в окаяно състояние, като твърдят, че имат програма за възстановяване. Но корупцията успешно се справя с проблема и старият Бейрут постепенно изчезва. И те си имат фондации. Една фондация ги възстановява, друга фондация ги разрушава.

Solidere e лошата фондация

Но може само да мечтаем за това, което са свършили през последните 25 години в почти сринатата със земята централна част на града. Дизайнът и качеството на новите обществени пространства е перфектно – елегантни тротоари, улици, стилно улично осветление. Усещането определено не е за арабски свят.

Да напомня само, че ние получаваме стотици милиони от европейски програми и не сме преживели война, а в центъра на София за успех се смята пренареждане на паветата, равен тротоар и стълбове за осветление като от околовръстен път.

Имат огромни критики към разрушаването на старите сгради, но от друга страна за новите небостъргачи и инфраструктура ползват предимно световно признати архитекти, като Заха Хадид например.

Пътищата са перфектни, широки, без дупки и вечно задръстени. Естествено не са и чували за велоалеи, а градския транспорт се изразява в разнебитени маршрутки, в които няма проблем да пушиш. За съжаление нямат нито един парк и в целият град се носи тежък аромат на изгорели газове, но пък отсреща е средиземно море.

И за финал – Ливан е държавата с най-много бежанци спрямо размера. При население от 6 милиона души, те имат 2 000 000 бежанци от Сирия и още 500 000 бежанци от Палестина. Не чух нито веднъж да се оплакват от проблема, но се запознах с местния Динко – улично куче е.

В България бежанците през септември 2017-та са били 2200 души.

 

Най-новият филм по сценарий на Георги Иванов – Дъвка за балончета – можеш да гледаш от 8 декември в кината.