„Защо човек се решава да участва във Венецианското биенале?“ Лазар Лютаков ми връща въпроса с нещо, напомнящо недоумение. Вероятно с право. Отговорът изглежда очевиден. През 2017 г., на Венецианското биенале, един от най-мащабните международни форуми за съвременно изкуство са представени осемдесет и шест страни и повече от сто художника. 57-то издание с куратор Кристин Масел, главен уредник на Центъра Помпиду в Париж, привлича и над 650 000 посетителя, с близо 20% повече от 2015 г., което го прави и най-посещаваното в историята на Биеналето. За 58-то издание, чието официално откриване е насрочено за 11 май, прогнозите също изглеждат много добри. Темата, зададена от тазгодишния куратор, американеца Ралф Ругоф, отваря възможност за множество различни погледи върху противоречията обхванали света в последните години. За разлика от „Viva Arte Viva”, което през 2017 честваше съществуването на художници и изкуство, „Да живееш в интересни времена“ разглежда една особено важна връзка, тази между зрителя, изкуството и живота. „Една изложба трябва да отваря очите към игнорирани по-рано начини да съществуваш в света и така да промени погледа ни към този свят.“ заключва Ругоф в официалното прессъобщение.

На пръв поглед „Как живеем“, заглавието на проекта на художниците Лазар Лютаков и Рада Букова, и кураторът Вера Млечевска, спечелил конкурса за българския павилион, изглежда в директна връзка с размишленията на Ругоф. И въпреки, че съществуването на такава не може да бъде отречено, за Лазар Лютаков нещата тръгват от малко по-различна посока. „Идеята и замисълът на нашите произведения и на идеята за тази изложба се родиха в една голяма степен и от контекста на Венеция, и на Биеналето само по себе. Чак след това спрямо конкретната тема. Тя не беше първата тухла. Разсъждавахме върху факта, че Биеналето се провежда във Венеция и общо за Венеция като това, което е – един жив музей, който се разпада, но някак постоянно бива дозалепян и дооправян. Затова, че тези огромни кораби го рушат, за вековните традиции не само в занаятите, но и в търговията и банковото дело. Този трансфер на стоки и на стойностите, свързани с тях, са нещо, което по принцип ме интересува. Така че за мен Венеция винаги е била интересна сцена. От там нататък, разбира се, може дълго да се разсъждава за Биеналето, и за това изобщо как функционира съвременният свят и този на изкуството.“

Функционирането на изкуството в света и на света в изкуството е тема, която занимава родения в Пазарджик художник от дълго време. През 2016 г, той представя в родния си град  творбата „Аа“ – инсталация, почти сливащата се с градската среда, изградена от голям мраморен къс и пластмасово чемширово храстче. Два материала, с които модерният кич не спира да злоупотребява в различните си стремежи. Друг от неговите проекти, „Flying forward” (2014), пък представя колекция от оригинални чифтове обувки на емблематичната китайската марка Feiyue, заедно с техни имитации. А от 2008 г. насам художникът не спира да създава и скулптури, „използващи“ формата на лампи с модернистичен дизайн. Статутът им на произведение на изкуството, въпреки евтините материали от всекидневието използвани от художника, изменя стойността им, правейки ги по-скъпи от дизайнерските, които имитират.

Лазар Лютаков, Lamp series, 2008 – , Non Objectif Sud, Tulette, 2017

„Един материал, още преди да започне да бъде обработван, идва при нас с някакво свое значение,  в някаква форма и като продукт на определен тип дизайнерско мислене. А то може да бъде съотнесено към определен тип култура и хора, за които е направено с идеята да проговори, за да може те като потребители да го закупят. За мен дизайнът е интересен именно от тази гледна точка. Той по някакъв начин винаги е свързан с определена социална група, която трябва да говори на неговия език. А пък част от дизайна съответно е и неговата материалност. Особено в днешно време, когато има толкова много и различни материали, които постоянно се доизмислят с идеята да станат все по-добри, все по-гъвкави, все по-леки, все по-добре изолиращи, все по-здрави, все по-евтини. Живеем в един свят, в който материалното се  умножава с такава скорост, че няма как да не стигнем и до този сериозен, глобален въпрос за екологията и за бъдещето на планетата и цивилизацията.“

Връзките между материал, стойност, дизайн и имитация, художникът развива и в проекта за Биеналето. Подобно на този на Рада Букова, идеята тръгва от една вече съществуваща творба, „Пътят на пясъка“ (2018), която Лазар Лютаков вече е представял в две изложби, а днес може да бъде разглеждана и „като ескиз, като първа идея, модул в една поредица. Работата се промени с идеята, че трябва да се мултиплицира и с това модулно мислене, което е изключително типично за съвременността. То (модулното мислене) е едно доразвиване на дизайна и изобщо на продукцията с цел потребление и ангажира все повече потребителя като активна единица, дава все повече възможности той сам да решава как отделните елементи да бъдат сглобени в едно цяло, предлага някаква гъвкавост. Независимо колко са големи стените в жилището или други подобни параметри, всеки може сам да изпълни това, което някой дърводелец например е изпълнявал преди това по поръчка. Този тип улеснение и ефективност, които могат да бъдат разглеждани много критично, идват и с идеята за модулност. Точно тази идея досега я е нямало в работата и това е новото, което всъщност ще доразвие произведението и ще го превърне в друго, малко по-различно.“

Елементите, изграждащи работата на Лазар Лютаков се свеждат до два – стъкло и плексиглас. Няма нужда от повече, за да бъде въвлечен нищо неподозиращият зрител в противоречията на два материала, които се питат кой е излишният, кой е по-добрият, кой има бъдеще. Стъклото идва под формата на грубо изработени чаши, пълни с дребни недостатъци разкриващи не само ръчен труд, но и използването на нискокачествено, рециклирано стъкло. „Има едно място в Азия, където ги изработват ръчно и аз ги взимам от реалността като това, което са. Те имат един универсален дизайн, който е много трудно да се определи от къде идва, т.нар faceted tumbler, и който от кръгла превръща чашата в многоъгълна. Примери за такива чаши могат да бъдат намерени във Франция от 18 век, в Русия, където са вероятно най-известните чаши за пиене на вода, до някой магазин на Ikea. Но пазарът, за който са направени изисква този продукт да е достъпен, да не е твърде скъп, което съответно оказва влияние върху времето, което може да бъде инвестирано за изработка. Това от своя страна води до един момент на случайност и на несъвършенство, който отключва за мен процес на създаване на едно скулптурно усещане за нещата, тъй като те стават уникални по този начин.“

Лазар Лютаков, „Как живеем“, проект за 58-то Венецианско биенале, 2019

До тях, плексигласът изглежда почти съвършен в своята индустриална изработка. От този достъпен и изключително издръжлив материал, който днес замества стъклото в производството на какво ли не, Лазар Лютаков създава „система на дисплей, която е адаптирана от една стратегия на дизайна. Идеята е да се създаде определен тип аура около тези чаши, както брандинга на даден продукт създава тази  аура, която всъщност го остойностява. Това, което в съвременния свят много често определя стойността на даден продукт всъщност е начина, по който той е представен на потребителя т.е тази невидима аура, която идва от марката или пък от нещо, което на хората все още им е непознато. Искам да създам, да започна един такъв процес, който да задвижи тези чаши в система от асоциации. Затова съм измислил и този тип дисплей, който от една страна като форма и конструкция напомня лавици за книги, нещо домашно, но също така и музейна витрина, което от своя страна носи асоциацията за артефакт.“

Асоциации, които посетителите на Биеналето ще могат да допълнят сами за себе си, както спрямо съдбата на вековните традиции на Венеция във време на свръхмасов туризъм, така и спрямо пространството на самото палацо, в което ще се намира българския павилион. „Начинът, по който едно пространство се изживява с тялото и с визията на място е много различен и изключително важен. Аз много обичам да работя с пространството по този начин – като присъствие на човешко тяло в него, а все по-често имам чувството че се случва, че с пространството се работи като някакъв вид фон за снимка в Instagram.“

И ако Венеция днес много често служи именно за това, а „обектите и продуктите придобиват една свръхсила“, проектът „Как живеем“ може би ще накара тези, които го посетят да се замислят за своето собствено модулно мислене.

Снимка: Катя Ангелова, (от ляво на дясно) Катя Ангелова, Рада Букова, Лазар Лютаков, Вера Млечевска, 2019

***

Част I – Рада Букова и съществуването в серии можеш да прочетеш тук .

Венецианското биенале ще се проведе от 11 май до 24 ноември 2019 г.