Тази година православни и католици отбелязаха Великден заедно, евреите както винаги празнуваха Пасха, в същата седмица от календара се падна и един интересен за мюсюлманите ден – рождението на Али ибн Аби Талиб, зет на Мохамед и фигурата, която стои в основата на първоначалното деление между шиити и сунити.

Насред това струпване от различни религиозни празници, как да не ти хрумне да се завреш точно в онази част на София, която се смята за най-космополитна в етническо и религиозно отношение.

Сещаш се: няколко православни църкви, включително румънската, една католическа, синагога, джамия… Бих доуточнила с характерни софийски названия като Лъвов мост, Мария Луиза, Женския пазар и Централна баня. Но ме е страх да не обидя медиите, които полагат толкова усилия да преименуват района. Там вече е Малкия Бейрут. Много е важно новото название да се повтаря възможно най-често, защото звучи страшно. Звучи като да може да всее паника. Звучи терористично.

Туристи събуват обувките си, преди да влязат в софийската Баня Баши джамия.

Реших и аз да посетя Малкия Бейрут, да видя какво пък му е толкова страшното. Понеже отвсякъде се чува, че особено опасно било „след залез слънце“, реших да го посетя в 23:00 вечерта. Не бях нито ограбена, нито изнасилена. И то без да полагам усилия да изглеждам като жена, която не си заслужава да изнасилиш или ограбиш. Щом пиша това, очевидно не съм била и убита, нито някой ми е отрязал ръцете. Честно да ви кажа, в 23:00 вечерта в Малкия Бейрут нямаше дори кой да ме напсува, дет се вика. Най-екзотичното, което срещнах по Симеон, беше момиче с пиърсинги (българка), което седеше на земята и си ровеше нещо из телефона. Очевидно и тя не смяташе, че някой ще я ограбва и изнасилва. Улицата си изглеждаше като София, миришеше си на София, звучеше си като притихнала уличка в София.

Бяха ми дали номера на Мохамед, председател на Асоциацията на сирийските бежанци. На сутринта му се обадих, представих себе си и идеята, казах му за несполучливия опит. Попитах го как да подходя. Мохамед се засмя: „Ами, там нищо не става през нощта. Само така се говори. Истината е, че и мигрантите избягват да ходят вечер, защото полицаите те спират и проверяват само заради чертите на лицето, без да си извършил някакво нарушение. Притесняват те. Но ти опитай пак през деня!“

Второ посещение на Малкия Бейрут, този път по обяд. Този път има разлики. Мирише на София, но… Не звучи като София. Наистина, през деня ул. Цар Симеон в центъра на столицата създава усещането, което получаваш озовавайки се в чуждоезичен град. Наоколо много хора, и много говорят, но понеже нищо не им разбираш, сякаш речта звучи отдалеч, като приглушена фонова музика. Изглежда ли като София? Не точно. Сградите са в позната стилистика, но магазинчетата в подножията им не са ти типични. Бръснарници, които изглеждат някак различно от тези, на които си свикнал, и са пълни с млади чернокоси мъже. Надписи на арабски, също и на български и английски, разбира се, но някои от тях звучат леко странно. Любимите ми два:

НАРГИЛЕТА, ТАБЛИ,
РОКЛИ ЗА КЮЧЕЦИ

+

SЕX
SHOP

DVD
КАБИНКИ

(Заклевам се, имах огромно желание да проверя и да ви разкажа какво представляват кабинките. Но беше затворено.)

Чувствам се като чужденка, като гост. Българка продавачка пред минимаркета отсреща нарича редовен клиент, също българин, „хабибчо“. Оглеждам се и влизам в най-автентичното на вид магазинче.

Магазинчето е за ориенталски хранителни стоки, мирише чудно на подправки. Звучи източно радио, зад тезгяха се усмихва хубава жена. Не, няма забрадка. Няма и нищо против да си поговори с мен. Казва се Рания, от Палестина. Рания е на 40 и от 21 години живее в България. Първо съпругът ѝ е дошъл, след това е изтеглил и нея. Не носи забрадка, защото и в Палестина никой не я е задължавал да го прави.

Един портрет заема почетно място в света на Рания. Абу Али Мустафа, ръководител на Народния фронт за освобождение на Палестина, убит през 2001 от израелските сили и почитан като светец от тамошните противници на окупацията.

– При нас е по избор и моят избор е да не слагам хиджаб.

А какво ще кажеш за при нас? Случвало ли ти се е да се държат зле с теб, защото си чужденка?

Не, абсолютно. Никога никой тук не ни е казал лошо. Българите са много добри. Или поне с нас е така, не мога да говоря за отношението към всички. Честно казано, от афганистанците и мен ме е страх. Те се събират по-надолу по улицата, пият, вдигат скандали и аз въобще не ходя натам. Иначе сирийците повечето са добри.

Магазинчето на Рания и съпруга ѝ се казва Дженин. На изпроводяк питам какво означава това. „Моят град в Палестина“ – отговаря стопанката.

В следващото дюкянче, което привлича вниманието ми, се продават основно наргилета, но покрай тях и козметични и хранителни продукти. Казва се Диял“. „Моят град в Ирак“ – обяснява ми енергичният и също изключително любезен собственик.

Чувствам се като чужденка, като гост.

Собственикът на Дияла се казва Мустафа. Готин е. И той не се противи да говори с мен, нищо че ще публикувам думите му. Разказва ми, че е напуснал Ирак през 2007 г. Обиколил е Европа: Германия, Холандия, Швейцария, Норвегия, Гърция.

Само че:

През цялото време знаех, че искам да дойда тук. Из Европа продавах дюнер и изкарвах много пари. Много. Но не бях спокоен. Хората там са студени. Никъде не издържах повече от половин, най-много една година. Само тук е по-добре. По-добре от Ирак, по-добре от на Запад… Не съм си имал неприятности. Когато искаш проблем, има много проблеми. Ако не искаш, те не идват сами при теб.

В магазинчето влизат двама младежи. Разпалено си говорят с Мустафа на техния си език, но докато се правя на фотограф в стъкларски магазин неколкократно се блъскам в тях и те ми се извиняват съвсем учтиво на отличен български. Тръгвам си, за да се срещна с още един млад имигрант.

Мустафа казва, че българите проявяват голям интерес както към храните в магазина му, така и към наргилетата. „Винаги предупреждавам, че всички тези неща наоколо не са добри. Едно наргиле е равно на една кутия цигари.“

Алаа, накратко Али, прави впечатление с хубавия си костюм. Нещо във вида и поведението му ми напомня за Обама, само че в по-млад и близкоизточен вариант. По принцип Али няма време да кръстосва Симеон, но една приятелка ме свърза с него и той идва специално, за да ми разкаже историята си. Али говори добър български, намирал си е многократно работа чрез jobs.bg, в момента работи в три фирми, едната от които е за изучаване на чужди езици. Изкарва си над 2 500 лв. месечно. Познайте откога е в България? Постигнал е всичко това само за четири години.

Али тръгва нелегално от Сирия през 2013 г. В Tурция се запознава със суданец „каналджия“, който му казва, че срещу 700 лв. още същата вечер ще го прекара в България. Каналджиите знаят как стават тези неща, къде има дупки по границата. Въпреки това Али и останалите бежанци, с които пътува, са заловени на наша територия. Той прекарва три дни в ареста, след това още 45 в бежански лагер. Не издържа и тръгва към София. Първата му година тук е кошмарна. Няма къде да спи, какво да яде. Постепенно обаче си стъпва на краката, защото не го мързи да работи. Жени се за българка. Малко след това се развеждат, но Али вече е научил доста добре езика и нормите на поведение.

Наблюдавам хората, за да се науча как да живея в България. Вече имам приятели във всякакви сфери. Ходил съм на всякакви конференции, дори да не са ми по специалността. По едно време цяла седмица ходих на конференции на ГЕРБ, не защото ме интересува самата партия, а защото ми е интересно как хората аплодират, как се обръщат към дамите и господата. От нула се превърнах в човек с пълно уважение от другите. Българите изобщо не са расисти или националисти. Тук се чувствам по-спокойно, по-сигурно, по-свободно, отколкото в Сирия – дори преди войната. Усещам повече уважение от хората, отколкото съм усещал в моята страна. Тук искам да остана.

Тежко и трудно е, но проблемът не е в страната. Човек трябва да приеме, че зависи от него.

Все пак не можем да кажем, че всички мигранти са като теб.

О, не! Виж, повечето сирийци са образовани, добре облечени. Но афганистанците, най-вече те, са без култура. Повечето не знаят английски, не могат да четат дори на техния си език, според тях жената е куче. Поне половината имигранти в момента са по икономически причини, там вече им е модерно да бягат в Европа. Идват тук и си мислят, че могат каквото си искат да правят. Каналджиите – много от тях са цигани, има и българи – предлагат в центъра на София квартири по 30 лв. нощувката… Много момчета стоят на улицата по цял ден, нищо не работят, стават крадци, привличат ги в схеми с наркотици и съмнителни неща. Затова трябва да останат само тези, при които има война.

Покрай нас минават две жени със забрадки. Няма какво да се лъжем, все пак и в мен гори искрица от журналистическия копнеж да чопля, докато не чуя нещо скандално. Питам ги дали не са срещали проблеми от страна на българите заради забрадките. Едната от тях, Еми, отговаря: „Не е имало такова нещо! Тук хората са добри и гостоприемни. Те помагат.“

Вече не се чувствам чужденка или гост. Вече се гордея да бъда в ролята на домакиня. Осъзнавам, че всички имигранти от Изтока, с които някога съм говорила и пребивават трайно тук, описват България като рай. Българите – като хора, достойни за рая. Ако искаш да чуеш прекрасни неща за родината си, не питай българите. Отиди в Малкия Бейрут.

За съжаление подобен оптимистичен завършек на разказа няма да е съвсем обективен. Това беше приятната част. След нея видях крайностите.

Районът на някогашния Шарен мост е наистина шарен. И репортажът за него не може да бъде пълен, ако не се споменат и живущите в къщичките около пазара цигани. Опитах да говоря с един от тях. Каза ми, че не обича журналисти, откакто са идвали на пазара от една телевизия и са давали пари на местните кибици, за да правят глупости и да могат да ги заснемат. Майката на Изабел няма такива скрупули: „Можеш да я снимаш, тя иска да стане като Наоми Кембъл!“ Самата Изабел пък изглежда не е гледала рекламата, според която трябва да си раздели бисквитката, преди да я изяде – още едно доказателство на тезата, че човек може да си се справи чудесно с живота и без да ги слуша „тия от телевизора“.

 

Видяхс поменатите стряскащи групички „по-надолу по улицата“. Вярно е, плашещо изглеждат: по шест-седем мургави момчета (не мога да бъда сигурна дали са точно афганистанци), скупчени на тротоара. Няма как на една жена да ѝ е приятно да мине през такова събрание. Друг е въпросът, че неудобството да минавам през групички от мъже, скупчени пред магазинче, не ми е създадено в Малкия Бейрут. Българите безделници в моя си квартал добре са се погрижили по въпроса. Тези на Симеон успяват да не ми подвикват, но може би е случайно. Един от тях непрекъснато плюе, плочките около него са целите в храчки. В следващата групичка някой агресивно се кара. Жестикулира още по-агресивно.

Става ми ясно какво има предвид Радо, който открай време си живее в района на Лъвов мост и казва, че бежанците наистина са голям проблем за местните българи. Жените ги е страх да вървят без придружител по тъмно, много хора обмислят да продадат жилищата си. Случвало се е дори да бъдат изнудвани да продават. „Но като цяло не мога да кажа, че имигрантите реално посягат на българи. По-скоро е неприятно на психологическо ниво, като гледка: пият и оставят след себе си мизерия, хигиената им е под всякаква критика. Ситуацията трябва да се разреши, а никой не прави нищо съществено по въпроса“ – заключва Радо.

Бесилата на бул. Христо Ботев

Има и доста по-крайни мнения. Не ги получих устно, но една баба от квартала ме заведе да видя бесилцата, които от поне година си висят необезпокоявани на Ботев. Да, тази гледка е на самия булевард. В двора отзад се вижда нещо като барака с българското знаме на нея. В уличката отстрани – графити с червени свастики и думите Хитлер беше прав. Мисля, че нямаше нужда да търся устно обяснение какво се има предвид.

Решението? За щастие не съм достатъчно проста, за да си мисля, че то може да бъде просто. Като „Просто трябва да ги запалим на някой стадион“ (Не знам на вас дали ви се случва, но аз притеснително често чувам за идеята със стадиона, изказвана относно различни етнически групи в България.) Или другата крайност: „Просто трябва да приемаме всички, горките, те всички бягат от лошото“. Може би ако повече хора се опитват да гледат по-многопластово на нещата, ще се приближим поне с няколко крачки към някакво адекватно решение.