Напоследък откривам нова група ревностни фенове – влюбените в La La Land. Те също владеят до съвършенство Погледа. „Умирай бе, ти нищо не разбираш от мюзикъл, кино, изкуство, от живота въобще!“ Този поглед хич не ме кефи. И не искам настоящият текст да се приема като подобен обиден жест към всички, които смятат, че тазгодишният събирач на оскари е супер якото достижение на филмовото изкуство.

Обаче има и едни други, също хора, които заспиваха в киносалоните. Които уважават киното достатъчно много, за да не си носят пуканки на прожекциите, но в случая с тази конкретна прожекция съжаляваха, че поне не са си взели нещо за хапване. Подобно на дълбоко разчувстваните и просълзени почитатели на филма, те също излизаха от салона с танцова стъпка… Само че за да затвърдят подозрението си, че май не танцуват по-зле от Райън Гослинг и Ема Стоун. За тези хора La La Land не е нищо повече от приятно разтоварващо (в най-добрия случай) филмче.

И тези хора никак не са малко. Ако си от тях, значи този текст е предназначен за теб. Редно е някой да те успокои, че имаш място под слънцето и може би не си чак пък толкова лишен от всякакъв вкус. Защото като картинки, като саундтрак филмът на Шазел наистина е красив. Но все пак говорим за ФИЛМ – предполага се към тези неща да са прикачени малко по-изпипани персонажи и сюжет.

Ще предложа и 5 мюзикъла, които в определени отношения могат да ти харесат повече от La La Land. Разбира се, отново всичко опира до вкус.

(Уточнение: Не се чуди защо не виждаш Westside Story и Singin’ in the Rain. Класиките ги оставяме настрана, тук има само филми от настоящия век.)

Moulin Rouge!

Основната критика, която обикновено се отправя към мюзикълите, засяга слабите сюжети за сметка на силната музикалност. La La Land определено не прави изключение. Ще ти дам задача: спомни си най-интересната връзка, която си имал. Всъщност, дори не е нужно да е най-интересната, може да е чак на трето място по емоционалност. Пак ще е по-вълнуваща от любовната история, представена в La La Land. Ако не е така, веднага спри да четеш и отивай да си правиш личния живот по-вълнуващ!

Проблемът не е в това, че филмът поставя амбицията преди любовта. Даже е интересно решение. За много от зрителите и финалът е интересен, сигурно и комбинацията влюбени+пейка+залез им е силно въздействаща. Но нищо не пречеше между тези неща да се вмъкнат и някакви по-страстни сцени. В това отношение Moulin Rouge!, също особено красив филм, е далеч по-изпипан. И там в историята не липсват клишета, но са настръхващо представени. Сцената El tango de Roxanne е сред най-разтърсващите моменти в музикалното кино. Освен това лентата допада и на хора с отношение тип „не ги разбирам мюзикълите, откъде-накъде някакви бягат, полицаи ги гонят, изведнъж всички спират, започват да танцуват заедно ни в клин, ни в ръкав, пък после пак си продължават преследването“. Moulin Rouge! е от мюзикълите, в които пеенето и танците са оправдани с професиите на героите и мястото, на което се развива голяма част от действието (разбирай – сцена).

Chico& Rita

Не е точно мюзикъл, води се музикален филм. При това е анимация, но въобще не е за деца. Има си доста вдъхновяващи интимни сцени. Даже в сравнение с нарисуваните Чико и Рита не само протагонистите в La La Land, но и доста по-сериозни любовчии от киното изглеждат като хванати за ръце начални ученици. Не е обаче това причината да включа заглавието тук.

Като оставим настрана плоския сюжет, най-сериозните критики към La La Land са свързани с недомисленото му отношение към някои расови и полови въпроси. Ясно е, че американците много прекаляват с комплексите по отношение на дискриминацията, търсят я навсякъде, тъпи са и неписаните им правила във всеки филм задължително да присъстват добър негър, също така представител на гей обществото, също така и силна жена. В случая с La La Land обаче критиката си е доста основателна.

Най-големият защитник и спасител на джаза не е някой от чернокожите герои във филма, а персонажът на Райън Гослинг. Знаеш какъв цвят е кожата на Гослинг, нали? Бялото момче, което ревностно защитава черните корени на жанра. Откъдето и да го гледаш, не е логично. При това лентата се отнася изключително негативно към идеята за модернизиране на джаз музиката, докато в реалността някои от най-отдадените ѝмузиканти защитават тъкмо този подход. И хич не им харесва снобският опит на режисьора Шазел да се представя като голям разбирач. Chico & Rita е интересна алтернатива на всичко това, защото и там джазът е в основата на всичко, само че филмът е правен от испанци, които автентично и завладяващо разказват историята на жанра. Минават през Хавана, Ню Йорк, Лас Вегас и Ел Ей. Въобще, много готино филмче!

При все, че е анимационна, главната героиня Рита има далеч по-сложен и интересен характер от Мия от La La Land. За 2 часа и 8 минути тази Мия така и не взе едно важно за живота си решение, без да е ръководена от гаджето си. Уж тя е актрисата, а той – пианист, пък дори се оказа по-голям киноман от нея. И тук недомислици.

Hedwig and the Angry Inch

Стига с този джаз. Ако предпочиташ китари пред пиано и сакс, ето ти нещо интересно. Hedwig and the Angry Inch е американски Off-Broadway мюзикъл, посветен на пънк рока и на историята на Хензел, който мечтае да стане момиче и да избяга от комунизма на Източна Германия. За да се превърне в Хедуиг, се подлага на операция за смяна на пола, но тя не е особено успешна – от мъжките атрибути остава въпросният angry inch, тактично споменат в заглавието.

Няма да спойлвам повече. Само ще ти кажа, че мюзикълът е взет от сцената и превърнат в чудесен филм от Нийл Патрик Харис. Той застава и в облечената с лъскави роклички главна роля. Комичните моменти са си забавни, а драматичните предразполагат към философски размисли, в които няма да потънеш всеки ден.

Sweeney Todd: Бръснарят демон от Флийт Стрийт

Ако си мъж и до момента с нищо не съм те заинтригувала, може пък това вече да свърши работа. Сигурно знаеш горе-долу за какво става въпрос. 19 век, Джони Деп е бръснар, който обаче не бръсне до кожа, а чак до гръбначния стълб. В комбина с Хелена Бонам-Картър, която пък продава пайове с месо в магазинче точно под бръснарницата. Да ти казвам ли кой осигурява месото за пайовете?

Филмът не е лош, но ако по принцип не харесваш нещата на Тим Бъртън с участието на Джони Деп и Хелена, Sweeney Todd също няма да ти стане любим.

Dancer in the Dark

Вървим към финала и ще се върна на темата за La La Land. Трябва да му се признае, че работата с камерата е наистина елегантна. Много сцени са заснети на един тейк, вкарани са и други интересни решения. Ако говорим за артаджийски режисьорски похвати обаче, трябва да се посочи съвсем друго заглавие на спечелил внушителни награди мюзикъл от последните 20 години. Наградите не са оскари, понеже филмът е европейски.

Зад камерата е Ларс фон Триер, пред нея – Бьорк. Можеш да си представиш за какво става въпрос. Драма, меланхолия, изкуство. Заснемане от ръка и с достатъчно лошо качество, за да очарова (или тормози) с документалност. Dancer in the Dark е общо взето обратното на всичко, което е La La Land. Нелепо е да се сравняват, дори не знам защо го правя. И спирам. С уточнението, че това последно предложение със сигрност не е за всеки. Но ти така или иначе ще си наясно, ако Dancer in the Dark e подходящ за твоя вкус филм.