Перспективата е необходима. В противен случай всичко съществува само в две измерения. Собствената ти кожа е като карта, като диаграма на безсилието, пресечена от тесни пътеки, които не водят до никъде. В противен случай живееш в момента. А това не е мястото, където искам да бъда.

През 80-те години канадската писателка Маргарет Атууд пътува из няколко от държавите, покрити от Желязната завеса. Когато се установява временно в Западен Берлин, започва да систематизира записките си върху роман, който първоначално е наречен Offred и е вдъхновен от разсъжденията на писателката върху видяното последните години в комбинация с нарастващия политически консерватизъм в Северна Америка. Въпреки първоночалното нежелание на Атууд да даде глас на въображението си и на онова, което то е на път да роди, The Handmaid’s Tale – една от най-важните нтиутопии – се ражда върху клавишите на немска пишеща машина, докато Съветският съюз все още е сравнително стабилен, а Берлинската стена започва да се рони.

За написания през 1949 година роман 1984 може да се каже, че има няколко важни морални разклонения. Едно от тях е романът на Атууд, който излиза през 1985 година и оттогава насам е една от най-популярните и продавани антиутопии. Очевидно инкубационният период на подобна история е приблизително 30 години. Въпреки че пълнометражен филм (сценарист на който е Харолд Пинтър) и опера по книгата се появяват още пред 90-те, най-новият сериал на Hulu успя да се превърне в най-обсъжданата адаптация на The Handmaid’s Tale.

Първите три епизода излязоха на 26 април. Очакват се още 7, базирани на едноименния роман. След края на сезона обаче следва евентуално продължение, на което Маргарет Атууд ще продължи да бъде консултант. The Handmaid’s Tale не е феминитска история. Всеки може да я тълкува според собствения си контекст и възможности, но на финалната права правилният извод е следният:

Всяко човешко същество се ражда свободно и има правото да запази или прецака живота си както намери за добре.

Да, сериалът е страхотното събитие, което ще задържи зрителското око известно време. Но романът е онова, за което ще се говори повече. Или поне онова, за което аз ще говоря повече.

Къде си:

На един плъх в лабиринт е позволено да иде където пожелае, стига да стои в лабиринта.

В света на The Handmaid’s Tale нещата в САЩ са излезли тотално извън контрол. Държавата е превзета от фанатизирани поклонници на Стария завет, които извършват преврат и налагат теокрация. Настава времето на Република Гилиед. Жените са оставени без никакви права и са разделени на касти според функционалността си. Тъй като преобладаващата част от тях са загубили репродуктивните си възможности, защото светът се пръска по шевовете от болести, замърсяване и гнус, онези, които все още ги притежават, са задължени да ги използват под контрола на Републиката. Те са възпитавани и култивирани в прислужничество, като крайната им цел е да бъдат изпратени в богат дом на важно семейство. Там те биват оплодени от патриарха на дома в присъствието на съпругата му (да живее Стария завет!), а веднага след раждането предоставят детето си на домакинството, като не след дълго са пренасочени към следващата си мисия от размножителен характер.

С кого:

Но хората са способни на всичко, само и само да не признаят, че животът им няма значение.

The Handmaid’s Tale е историята на млада жена, която се опитва да премине границата към Канада заедно със съпруга и детето си. Неуспешно. Тъй като жената има репродруктивен потенциал, който може да бъде употребен, тя е изпратена да се обучава за прислужница. Не след дълго службата й я отвежда в дома на Командир Фред. Така тя получава името Офред (Of-Fred, също така и препратка към offered – предложен).

Офред е умна жена.

Тя умее да мълчи в правилните моменти, но и да наблюдава и да се възползва от ситуацията в правилните. Командирът забелязва, че у нея има нещо повече от здраво тяло и обръща внимание и на духа й. Как? По един доста извратен начин – със скрабъл и списания.

Междувременно Офглен – партньорката за пазаруване на Офред – тайнично й споменава, че е част от съпротивата, наричана Мейдей. Но за съжаление не остава време да сподели много повече, защото е елегантно хваната и отстранена от картинката. Мейдей сам ще намери Офред. Спирам дотук с неуспешното кратко синтезиране на сюжета, защото приемам, че така или иначе сте гледали или ще гледате сериала. Какво се случва след това може да разберете и сами.

Контекст:
Мислехме си, че имаме големи проблеми. Как можехме да знаем, че сме щастливи?

Предполагам, че в основата на добрата антиутопия стои именно усещането, че това, което четеш, блъска по вратата на реалността с калните си кожени ботуши и е на път да я изкърти. Маргарет Атууд е родена пред 1939 година и ранните й спомени са свързани с Втората световна война. Тя е човек, който е наясно, че политическата власт е нещо, което може да бъде сринато за една нощ. Че смазващите промени се случват с мигване на окото. И че често това мигване не е доброволно, а насилствено затваряне на окото с помощта на твърда синина, която го затваря за известно време.

Въпреки че книгата е антиутопия, Атууд си обещава, че няма да вкара в нея събития, които вече не са се случили някога в историята, независимо колко назад трябва да се върнем, за да ти ги открием. The Handmaid’s Tale не е предсказание за бъдещето. Самото й съществуване е достатъчно добра предпоставка за предотвратяването на подобен развой на настоящето. Вместо това историята показва каква е крайната точка на това жените да бъдат поставяни в рамки и свободата на избора им да бъде тотално отнет. По времето, когато Атууд пише романа си, в САЩ върлува антифеминитсктата и активистката срещу равните права на жените и мъжете Филис Шлафай. Тя е и върл противник на абортите и убеден консерватор. The Handmaid’s Tale е дом, който определено би й подхождал.

Първоначално, работното заглавие на романа е Офред. След това то преминава в The Handmaid’s Tale (Приказката на слугинята) отчасти като реверанс към Чосър и неговите Кентърбърийски разкази и отчасти заради митологичното звучене на историята, нейната приказност и алегоричност. The Handmaid’s Tale е разказана от Oфред, която очевидно я е преживяла. Но в същото време последната глава на романа подлага на съмнение истинността на разказа. Възможно ли е, като всяка една приказка, и приказката на слугинята да е всъщност алегория, а не реално случило се събитие?

Да си зададем този въпрос отново след 100 години.

В момента изглежда, че все повече права на жените в различни точки от света се отнемат или поне се поставят под въпрос. Омразата към различни групи хора се изостря с всеки следващ дъх, а крайните й проявления са все по-чести. Пише ли в момента някой антиутопията, за която аз ще пиша след 30 години? Междувременно The Handmaid’s Tale далеч не е единствената антиутопия, която също засягат темата за свят, белязан от война и бедствие, в който ролята на жените се променя.

Такава например е и Завинаги само твоя на Луис О`Нийл. В нея жените са стерилно отглеждани и разпределяни в категории, определяни от характеристиките и възможностите им за употреба. Тук също попадаме на игра с имената – всяко име се изписва с малка буква, за разлика от доста други неща, което е достатъчно показателно. The Passions of New Eve е роман на Анджела Картър, написан през 1977 година, в който сюжетът е разгърнат също на фона на претърпелите радикални промени Съединени Американски щати, в които е избухнала гражданска война на расово, полово и политическо ниво.

Още контекст:

Първият роман на Маргарет Атуут се нарича The Edible Women (1969). Основната тема в него е конструкцията на женската същност, в частност идеята за тялото и връзката на жената с начина, по който се храни и изглежда на фона на свръхконсуматорското общество (обърни внимание отново, че това е роман, писан преди 50 години). След тази история следват Surfacing (1972) и Lady Oracle (1976) – и двата определяни за едни от най-важните романи, засягащи проблеми на жените. Отчуждаването на жената от тялото, липсата на комфорт в собствената кожа, предизвикана от обществени и криви културни възприятия еволюира в произведенията, които Атууд създава. Възможността за самосиндикално избрана промяна и контрол над личността са водещи идеали в книгите на канадката.

Какво виждаш, но не виждаш:

·         Нито една сцена от сериала не е заснета в САЩ. Всичко, което виждаш е снимано на канадска земя.

·         Сценарият на сериала е писан по време на президентските избори в САЩ и много критици правят паралел между отношението на Тръмп към жените и това в The Handmaid’s Tale.

·         В романа всички чернокожи жители на Гилиед са депортирани отвъд границите на републиката. След дълга консултация с Атууд продуцентът решава да промени този елемент от историята и да избере някои от персонажите да бъдат цветнокожи, за да избегне риска от обвинения в расизъм.

·         Елизабет Мос приема ролята, защото вярва, че The Handmaid’s Tale илюстрира едно съвсем възможно бъдеще.

·         Червеният цвят на униформите на прислужниците олицетворява не само кръвта и утробата. Той е свързван с Мария-Магдалена. Освен това се забелязва най-лесно, ако онзи, който го носи, реши да избяга.

·         Мястото, в което се разгръща сюжетът, е Кеймбридж, щата Масачузетц, някогашен дом на Университета Харвард, превърнал се в Пуританска теологична семинария в романа.

·         Тайните служби на Гилиед се помещават в бившата библиотека Уидърър.

·         Истинското име на Офред не се споменава в романа, макар много да смятат, че е Джун. Атууд отрича героинята й да се казва така, макар да разбира защо това е масово схващане.

Докато се чудиш как да намериш романа на български език, бързо ще те разочаровам, като ти кажа, че засега го няма.

Засега. Но нали знаеш – инкубационният период на антиутопиите е 30 години.

Дотогава – светът е голям и Amazon доставя навсякъде.