И преди съм виждал български художници. През 2005 г. имахме изложба на Кирил Прашков, от когото имаме работи в колекцията си. Виждал съм български художници на панаири и биеналета. Като дойдох в България не знаех обаче какво да очаквам. Посетих много галерии и изложби и ми харесаха. Например, изложбата в Националната художествена галерия, посветена на 25-годишнината на Института за съвременното изкуство. В Москва, подобно на София, съвременните процеси ставаха постепенно. Нашият музей за съвременно изкуство е създаден през декември 1999 г. като първият държавен музей, който събира и показва съвременно изкуство. Колекцията му започва от началото на 2000-та година, вече 20 години. Всеки музей трябва да показва съвременно изкуство. Това е езикът, който отразява реалността, случваща се днес в обществото, в света, в културата и особено във всяка нация. Действителното изкуство подчертава онези социални или други ниши, които са много важни за едно общество. Художникът може да вижда това, което не може един политик или обикновен гражданин.

Доказано е, че ако не се събира съвременното изкуство, тогава просто се пропуска огромен слой от историята на дадена страна и световната култура като цяло. То е като въздуха. Днешното изкуство трябва да бъде в колекции, да бъде в музеи и да бъде показвано, особено с други истории от 50-те, 60-те, 70-те години. То трябва да е в диалог с предишното, с различните епохи. Така е и в нашата колекция. По съветско време е имало ъндърграунд изкуство, социализъм, различни посоки, които предизвикват диалог и нови идеи помежду си. Важно е тези идеи да се събират, изучават, показват. През последните 20 години се появиха много центрове за съвременно изкуство, музеи и колекции, както в Москва и Санкт Петербург, така и в цяла Русия. Това не може да не ни радва.

Ние сме градска институция. Финансираме се от департамента по културата към кметството, но в същото време сме много активни в показването на колекцията и в диалога с регионалните институции. Миналата година имахме изложби в Магадан, Южно Сахалинск, Красноярск и др. Обменът е много важен и за 20 години се направи много извън Москва. Също толкова важно е да се работи с младото поколение. В тази връзка наскоро се проведе „Триеналето за съвременно изкуство“ в Музея за съвременно изкуство „ГАРАЖ“. В него участват много художници от регионите. Откакто отвориха Центровете за съвременното изкуство в Нижни Новгород и Красноярск виждаме плодовете на тяхната работа. Както и в други градове, където има подобни центрове или музеи. Те работят не само с руски проекти, но и международни. Ние също. Важно е да има диалог и обмен – това въздейства благоприятно за цялостното развитието.

Наскоро в Москва се срещнах с Яра Бубнова и обсъждахме да докараме изложбата „25 години ИСИ“, която сега се намира в Националната художествена галерия, и да я покажем на руската публика, а след някакво време да покажем тази изложба и в Тбилиси, в Музея за съвременно изкуство там. Той е частен, не е държавен музей, но работи много за сцената. Там сме показвали много изложби, включително и такава, посветена на диалога между грузинските художници с българските им колеги, а неин куратор бе Стефан Стоянов.

Да се копира или заимства в изкуството е нещо нормално. Всеки художник в диалог с традициите и историята намира пресечни точки. Но ако вземем китайските художници, те абсолютно се отличават от американските или руските. Всеки художник поставя своя посока, създава своя реалност, използвайки различните медии, които най-добре пресъздават неговото състояние на душата.

Преди време във френския музей „Помпиду“ бе предадена огромна колекция от Олга Свиблова – директорът на Московския мултимедиен музей на изкуството (МАММ). По този начин те се насочват към колекциониране на изкуство от източноевропейския регион. Сигурно там ще се появи скоро българско и друго изкуство.

Много е важно да има някакво световно пространство, което е единно и събирателно. Затова тези институции, които мислят и действат глобално, а не само локално като „Помпиду“ и „TATE Modern” се грижат да имат колекция не само на художници от една държава или стил, а искат да имат пълна представа за културата. Ние също работим извън Русия. Например, в рамките на проекта на Венецианското биенале, където бях четири години комисар, освен основните, сме правили проекти със самия музей, където се стремят да покажат именно руското изкуство. Стараем се да разширяваме диалога зад граница. За съжаление по финансови причини не винаги е възможно. Ако в редица западни страни си имат културните институти, които помагат и правят много за изнасянето на култура си, то ние, за съжаление, нямаме такава възможност, тъй като нямаме аналогични организации.

Въпреки това имаме интересни проекти. Например, V-A-C Foundation сега завършват новата си сграда в Москва, която се строи от италианския архитект Ренцо Пиано и се намира на „Крансый октябрь“ – бившата електро станция, която ще бъде преобразувана в нов културен образователно-изложбен център. Там ще се показват различни движения от изкуството, културата, музиката и др. С тях имахме интересен проект в колаборация с нашата колекция и тази на френската Kadist Foundation. Темата беше относно връзката между световното изкуство с акцент върху диалога през различните му етапи. Именно тази интеграция на смисъл ни движи напред. Моята задача е в това, колекцията на нашия музей да не свършва само с руското или близко до него изкуство, както беше преди, а именно да се разширява и към други региони.

Във всяка страна е по различен начин. Не винаги Музеят за съвременно изкуство е отделна институция. Случва се и към държавните институции да има отделна сграда или департамент, които да се занимават с това. Въпрос на управление. Всяка държава сама решава как да построи своя механизъм. В Русия, например, ние сме градски музей и като такъв сме единственият, който работи в тази посока. Има още, разбира се, и Мултимедийния арт музей, които се занимава съответно с мултимедийни колекции и ние с тях си взаимодействаме. Също така Третяковската галерия, където подобно на Националната галерия в София има колекция, която започва от икони до съвременно изкуство и която непрекъснато се попълва с дарения от различни колекционери. Когато колекционерите разберат важността на тези дарения, ние формираме и създаваме музей. Но музеите също така много често се появяват и като частни инициативи. Не винаги е държавата, която протяга първа ръка. В нашия случай Московският музей за съвременно изкуство е създаден от моя дядо Зураб Церетели, който придобива сградата на ул. „Петровка“. Като колекционер той има творби от стари майстори до съвременни и ъндърграунд художници. Зураб дарява 2000 работи на Москва, а в последствие им предлага да създаде музей. След като има сградата и колекцията, те се съгласяват и му отпускат финансиране, необходимо за функционирането на един музей. Така започнаха и откупите, появиха се дарения и се превърнахме в една от най-важните институции към днешна дата. Занимаваме се с образование, наука, формиране на колекции и множество други неща като реставрация, изучаване на картини и др. Сега поставяме и голям акцент на запознаването с изкуството за деца и хората с увреждания.

Василий Церетели и Зураб Церетели; Архив ММОМА

От една страна смятам, че е добре да има съвременна част вътре във всяка институция, но от друга, Музей за съвременно изкуство трябва да има, защото той показва гледната точка от културата и обществото на днешния ден. Както е важно не само да има колекция, но и събиране на архиви. При нас това прави Музеят за съвременно изкуство „ГАРАЖ“. Хубаво е да има различни експерти, които да анализират изкуството от времето и дистанцията, за да разберем къде се намираме днес и какви важни съобщения то ни носи.

Винаги е проблем закупуването на работи, средствата за това никога не стигат. „Помпиду“, например, нищо не купува. На тях им даряват. Това е важен въпрос, който е нужно да се развива и да образова т.нар. „национални герои-колекционери“, или институции като банки, които да се грижат и разбират важността от подобно меценатство, насочено не само към поддръжката на спорта или други програми, но също така и към формирането на колекция за съвременно изкуство, както и поддържането на музеите като цяло.

Безусловно културата трябва да е приоритет. Това, което показа Русия, и по специално Москва, е че нито един бюджет в тази сфера не бе орязан, нито една институция не пострада, а обратното – направиха всичко, за да оставят финансирането на това ниво, на което бяха и преди кризата, показвайки по този начин колко е важна поддръжката на талантливите хора, работещи за културата.

Също така наскоро бе основана Асоциацията на галериите. Инициатор бе София Троценко, директор на Центъра за съвременно изкуство „Винзавод“. Пандемията показа, че държавните и градски институции все пак не са толкова уязвими, колкото частните галерии и независими художници. Поддържка към тях нямаше, за разлика от Германия или САЩ, например. Затова тази асоциация е много важна. Културата, музиката, театъра, киното и изкуството като цяло – това е генетичният код на всяка нация. Това е тази независимост, визуален език на всеки народ. Дълбоко съм убеден, че без съвременната култура е невъзможен какъвто и да е било прогрес. Ако нямаш развита култура, то никога няма да си успешен, в която и да е индустрия. Всяка банка има някаква колекция за съвременно изкуство. Това е важно да се разбира. Не всяка държава стига до това обаче, но вярвам, че с времето това ще се промени. И тук трябва да се гледат възможностите. Сега сме в криза. В нашия музей се стараем да не отлагаме проекти. Наскоро у нас се проведе Биеналето за младо изкуство, което организирахме с подкрепата на Московския департамента по култура. Това е един от най-важните ни международни проекти и градът бе направил всичко възможно да не го отмени. Според мен все пак това зависи от хората, които управляват една или друга институция. Особено важно е тези специалисти да са с международен опит и признание – това може да разкрие нови възможности за интернационали проекти.

Преди 10 години Зураб имаше изложба с живопис в Пловдив. А преди две бе поканен да направи скулптура – бюст на Грибоедов в „Алеята на писателите“, „Двора на Кирилицата“ в град Плиска. Зураб е близък с много български художници, с които са участвали в общи изложби. От години работим и с куратора Стефан Стоянов, който чрез неговата галерия Art Agency е представял творби на Зураб в Бахрейн, Мексико, Турция, Лихтенщайн, Женева и други. Със Стефан сме правили много изложби, включително и в Музея за съвременно изкуство в Тбилиси.

Скулптурите на Зураб никога не носят политически характер. На изложбата в София има филм, който показва скулптурите му в публичното пространство, както в Русия, така и на други места по света. Освен видеото виждаме и неговата графика, защото именно от нея се ражда всяка идея за произведение. GrafikArt Gallery, където е изложбата, е посветена именно на графичното изкуство.

Скулптура на З. Церетели в двора на Музея-ателие на Зураба Церетели, ул. Большая Грузинская, Москва; Архив ММОМА

Но ако говорим за публичното изкуство, то той безспорно е един от най-известните художници в тази посока и неговите работи вече над 20 години са по целия свят. Има седем скулптури в Америка, първата от които датира още от 1979 г., посветена на децата от пара-олимпиадата. По версията на „Тime Out“ негова е и работата, влязла в десетката на най-известните скулптури в Ню Йорк – „Доброто побеждава злото“, пресъздаваща как Свети Георги унищожава ракетите във въздуха. Тя е посветена на подписването, на трактата за разоръжаването. Също така срещу Статуята на свободата е негова работа, посветена на трагедията от 9/11 – „Сълзата на мемориала“. Това са проекти, посветени не на политически теми. Самият Зураб е посланик на добра воля. Неговите мисии, когато прави паметници, са за доброто, за мира и винаги носят някакви исторически или обединяващ характер. Така е и в Москва, където има паметна скулптура, посветена на загиналите деца при терористичната атака в Беслан, Северна Осетия, или Петър I, който е посветен на юбилея на руския флот. Като цяло публично изкуство е изкуство в пространство. Докато гледаш изкуство в музей или галерия, то ти взаимодействаш директно с обекта, а тук изкуството взаимодейства с града и неговата среда, с градското пространство. Затова в зависимост от това къде е поставено, то носи със себе си размера и характера.

През 60-те години Зураб Церетели става много известен с мозайките си. Всичко започва от 1964 г., когато във Франция се запознава с Пикасо. Там той разбира, че художникът може да се занимава с различно творчество, а не скулпторът да прави само скулптури. Той може да прави и мозайки, витражи, да създава керамика и работи в други направления.

Зураб никога не е правил политически лидери като Ленин или Сталин. Винаги е правил творби на границата на абстрактното. Творби, които носят социален смисъл.

Често в изложбите си се стараем да показваме такова изкуство вътре, а понякога излизаме и извън границите на музея, като правим временни проекти в града. Разбира се, за нещо постоянно е нужно много време и енергия.

Татяна Назаренко “Бъдещето е в миналото”, 21.02 – 05.04.2020, Гоголевски булевард, 10; Архив ММОМА

Смятам, че не трябва да се бутат паметници. Важно е да се помни историята и всяка част от нея. Във Франция, например, може да видим паметници от различни епохи и това е важно за следващите поколения и тяхната памет. Когато идва съветската власт се премахват абсолютно всички паметници, посветени на царете. И какво от това? Времената се менят, а ако имахме тези паметници сега, това би било само плюс, защото бихме могли да продължим диалога и да създадем нови.

След като вече са стигнали до тук и четат това интервю, значи вече се интересуват от изкуство и култура. Това е много важно. Важно е да се посещават музеите, галериите и по този начин да поддържат целия културен пейзаж в България.