Ислямска държава, ИД, ИДИЛ, ИДИС или Даеш, е войнствена организация в Сирия и Ирак, чиято цел е създаването и разширяването на халифат. Групата излиза наяве в началото на 2000-те, когато Абу Мусаб ал Заркауи започва да тренира бунтовници с екстремистки виждания. Тях Заркауи превръща в основен участник в иракските бунтове по време на американската окупация след 2003 година, възползвайки се от недоволството, избухнало след падането на режима на Саддам Хюсеин и ширещата се несигурност. Заркауи обединява тези бойци първо под името Джамаа ал Таухидуа ал Джихад, а след това се заклева във вярност на Ал Кайда и сменя името на организацията на Ал Кайда в Ирак. Срещайки редица трудности в логистика и разположение на сили, несъгласие сред местните хора с крайните практики и засиленото присъствие на американски и иракски правителствени части, групировката се засилва отново към 2011 година, когато се възползва от избухналия в Сирия бунт, който създава големи пространства без фактическо управление. Именно в този период, през 2013, организацията променя името си на Ислямска държава в Ирак и Сирия. През 2013 и 2014 година, ИД бързо завзема и установява контрол върху територии в Ирак и Сирия. Заедно с офанзивите си, групировката привлича вниманието на чуждестранни бойци от над 80 държави, благодарение на пропагандната си машина, показваща силата и безпощадността на членовете на организацията. На терен, ИД най-вече се сражава срещу сирийските бунтовници, обединени в рамките на Свободната сирийска армия, кюрдски милиции, други радикални групи като Фронт ал Нусра, сирийската армия от 2014 насам, иракските сили за сигурност, про-правителствени иракски милиции и кюрдскитесили пешмерга в Иракски Кюрдистан. През есента на 2014, САЩ започват въздушни удари срещу организацията.

Най-общо, до сегаисторията на ИД може да се раздели на три отделни периода, през които се сменя и името ѝ: създаването на организацията на Заркауи през 1999 до неговата смърт през 2006, когато е известна като Ал Кайда в Ирак, продължава с период на неуспехи, когато има едва 100 бойци, от 2006 до 2011 и завършва с периода от 2012 до днес, когато организацията се разраства и започва офанзиви в Сирия и Ирак, а името си променя на Ислямска държава или Ислямска държава в Ирак и Сирия.

Най-интересен за обществеността е последният период, макар той да е следствие на развитието на ИД през годините след 1999-2000. През 2011 година, след оттеглянето на коалиционните сили, водени от САЩ, се слага край на периодът на неуспехи за АлКайда в Ирак. През 2012 година, организацията среща по-малко съпротива и натиск, а атаките ѝ се увеличават значително. През 2012 и 2013, Абу Бакр ал Багдади, който е вече начело на групировката, повежда две самостоятелни терористични кампании в Ирак: през 2012, т.н. кампания Разрушаване на стените, атакува правителствени институции под управлението на тогавашния иракски премиер Нури ал Малики като един от приоритетите е освобождаването на членове на организацията от иракските затвори. През 2013 година кампанията Военна жътва започва изтласкването на иракските правителствени сили от районите със значение за ИД, а именно сунитските части на Ирак, които през години след 2003 година са свидетел на засилени репресии от Багдад. Атаките срещу армия и полиция са мълчаливо подкрепени от местните хора, които нямат доверие във властите.

Местните политическии социални проблеми, в допълнение към липсата на сигурност, ускоряват завръщането на Ал Кайда в Ирак. През декември 2012 сунитите в Ирак започват протести срещу политиките на Малики в провинция Анбар. Когато иракските сили за сигурност нахлуват в протестните лагери, идва идеален момент за Ал Кайда: атаките върху шиитски квартали зачестяват, а напрежението се вдига. Радикалите са готови да се възползват от недоволството. Тази възможност за укрепване на позициите става по-голяма, след като иракските сили опитват да прогонят демонстранти от лагера им в град Рамади в края на 2013 и предизвикват местен бунт, прогонил полицията и армията.

В същото време, Ал Кайда в Ирак използва положението в Сирия, за да засили експанзията си и да привлече подкрепа. През април 2013 година, Багдади обявява началото на операциите на организацията му в Сирия и променят името ѝ на Ислямска държава в Ирак и Сирия. Той също твърди, че Ал Кайда в Ирак създава Фронт ал Нусра в Сирия и двете групи ще се слеят. И лидерството на Нусра, и лидерът на Ал Кайда, Айманал Зауахири, оспорват това твърдение и Зауахири отправя апел към Багдади да ограничи операциите си до Ирак. На 14 юни същата година, лидерът на ИД публично отхвърля изявлението на Зауахири и продължава дейността си в Сирия. От февруари2014 година насам Ал Кайда и ИД са фактически в идеологическа, политическа и активна война помежду си.

През януари 2014 ИД завзема големи територии, когато побеждава иракските сили и поема контрола върху град Фалуджа. През март същата година завзема Мосул – град с над милион цивилни до този момент, най-големият град под контрола на групировката. Средствата, иззети по време на офанзивите, съчетани с приходите от чуждестранни донори и престъпни дейности като контрабанда и изнудване, дават на ИД около 2 милиарда долара, с които се финансират по-нататъшните операции. През септември 2014 експерти оценяват приходите на ИД от завзетите вече петролни полета в Ирак и Сирия на 2 милиона долара на ден.

На 29 юни 2014, след значителни териториални успехи, организацията отново променя името си, този път на Ислямска държава (ИД), обявява халифат и нарича своя лидер Абу Бакр ал Багдади халиф. Той призовава всички мюсюлмани да се закълнат във вярност и да извършат т.н. хиджра – преселване към земите на халифата.

В края на септември2014 САЩ заявяват, че започват извършването на въздушни удари срещу групировката. Щатите също така стартират кампания за доставки на хуманитарни помощи по въздух за язидите – религиозно малцинство в Северен Ирак, което попада под ударите на ИД и е блокирано в планината Синджар. Към края на октомври 2014, иракската армия, подкрепена от местни шиитски милиции и въздушни удари от САЩ, започват опитите да върнат провинция Анбар – най-голямата иракска провинция – попаднала изцяло под контрола на джихадистите. През ноември същата година, кюрдските сили пешмерга, отиват в Сирия на помощ на кюрдските части там, за да изтласкат ИД от град Кобане (носещ и името Айн ал Араб).

От ноември 2014 териториалните успехи на организацията се забавят. Местното население все повече се противопоставя на ИД, а други групировки дават отпор на офанзивите. Племена в Ирак и Сирия започват местни бунтове, които макар и потушени заради липса на помощ отвън, дават сигнал, че властта на ИД не е категорично установена. Водената от САЩ коалиция започва удари по рафинерии, които ИДк онтролира, за да намали приходите от тях, което налага на организацията да приложи нов подход с т.н. подвижни рафинерии, които могат да се разглобяват и прибират при опасност от въздушен удар. През май 2015 ИД успява да завземе главния град на провинция Анбар, Рамади. В този период редица радикални групи от цял свят започват да се заклеват във вярност на ИД, а някои, като Боко Харам в Нигерия, изпращат и бойци.

През 2015 година,организацията консолидира силите си в Либия, възползвайки се от нестабилността и враждата между двете неофициални правителства в страната, базирани в Триполи и Тобрук. През януари 2015 ИД напада луксозен хотел в Триполи, 8 души са убити. Месец по-късно организацията пуска видеоклип, показващ обезглавяването на 21души. Въпреки въздушните удари на египетските и американски сили, броят на бойците на ИД в Либия се повишава на 5000. В момента, ИД контролира бреговата ивица около град Сирт и заплашва петролните резерви на Либия. През Либия, ИД има лесен достъп и до съседни държави като Египет и Тунис.

През 2015 и 2016 ИД започва терористични атаки извън Ирак, Либия и Сирия. На 31 октомври 2015, руски самолет е свален над Синайския полуостров, убивайки всички 224 души на борда. Тази атака дава аргумент на Москва да увеличи броя на силите си в Сирия от 3000 на 6000 души през март 2016, когато Владимир Путин обяви „частично оттегляне“, но остави значителни сили на терен, включително и нова база в Палмира. На 13 ноември 2015 11 членове на ИД и 130 цивилни загиват при координирани атаки в Париж. Следват атаки и в Брюксел.

След парижките атентати, водената от САЩ коалиция увеличава броя на атаките си срещу позиции на ИД. От ноември 2015 до януари 2016 коалицията убива 6400 бойци на ИД, включително видни лидери като Абд ал Рахман Мустафа ал Кадули и Абу Омар ал Шишани. С атаките по въздух, започват и офанзивите срещу ИД на терен – отначалото на 2016 иракските сили организират офанзиви към провинция Анбар, а кюрдските и арабски сили, обединени под името Сирийски демократически сили, атакуват Ар Ракка, де факто „столица“ на ИД.

Кои са лидерите в „Ислямска държава“?

По данни на иракски официални лица, под командването на лидера си, иракския джихадист Абу Бакр ал Багдади, висшето лидерство на групировката е доминирано от бивши офицери от разузнаването на Саддам Хюсеин. Опитът, който те носят, е основната причина за победите на групировката и за вземането на големи територии в Ирак и Сирия. Офицерите вкарват дисциплина в организацията, нужна за интегрирането на джихадистките бойци, събрани от целия свят. Именно офицерите вкарват тактиката на комбинирани атаки от атентатори самоубийци и военни операции. Висшето лидерство отговаря за събирането на разузнавателна информация, шпиониране на иракските правителствени сили, както и поддържането и обновяването на оръжията, включително опити за разработки на химически оръжия.

Патрик Скинър, бивш агент на ЦРУ, който служил в Ирак, заявява пред AP, че военните и разузнавачите от ерата на Саддам Хюсеин са били “необходимата съставка” за зашеметяващите бойни успехи на Ислямска държава от 2014 година, които позволяват на организацията да се превърне от групировка в прото държава. Техните успехи са военни, не терористични.

Как офицерите от основно светския режим на Саддам успяха да се влеят в една от най-радикалните ислямистки екстремистки групи в света, се обяснява с развитието на събитията от последните 20 години, програмата на иракското правителство от епохата на Саддам, която толерира ислямистки хардлайнери през 1990-те, гневът на сунитските офицери от решението на САЩ да бъде разпусната армията през 2003 година, както и с еволюцията на сунитския бунт, който последва.

По данни на разузнаването в Багдад, вторият по ранг в групировката, заместникът на ал Багдади, е бившият майор от армията на Ирак, Сауд Мохсин Хасан, известен с псевдонимите Абу Мутаз и Абу Муслим ал Туркмани. Хасан е използвал и фалшивото име Фадел ал Хаяли, с което се измъква при падането на Саддам.

През 2000 година Хасан е хвърлен в администрирания от САЩ затвор Бука, в който се държат  главно членове на сунитския бунт. Там е държан и ал Багдади. Самият затвор е важна бръмка в историята на Ислямска държава – именно тук Багдади се свързвас офицерите на Саддам Хюсеин от Републиканската гвардия, елитните специални части и паравоенните сили, федаини. В Бука Хасан се очертава като ефективен организатор, предвождащ протести на затворниците срещу американците.

Бивши затворници в Бука също са днес в рамките на лидерството на ИД. Сред тях е и Абу Алаа ал Афари, ветеран от иракската армия, който се присъединява към Ал Кайда, а сега отговаря за бейт ал мал на ИД,  т.е. наглежда хазната на групировката.

По данни на иракското разузнаване, Ал Багдади държи тези хора още по-близко до себе си след като е ранен тежко при въздушен удар по-рано тази година. Според данните лидерът на групировката е избрал определен брой от тях да съставят военен съвет от 7  до 9души, като най-малко 4 от тях са бивши офицери от ерата на Саддам. Бивши военни са и “управители” на 7 от 12 “провинции” в териториите под контрола на Ислямска държава.

Иракските служители по сигурността отбелязват неведнъж, че идентифицирането на лидерството на ИД е несигурна задача. Освен самият ал Багдади, групировката почти никога не прави публични изявления, като се крият дори псевдонимите на онези по високите етажи на йерархията. Когато някой от тях е убит, той често остава неизвестен, а някой друг заема мястото му – често един и същи човек е обявяван за мъртъв няколко пъти, а след това е забелязван жив.

Оценките сочат, че броят на офицерите от ерата на Саддам, които в момента участват в редиците на Ислямска държава е между 100 и 160, предимно в средните и висши нива в йерархията. Според бригаден генерал Абдул Уахаб ал Саади, те са обикновено от области със сунитско население, разузнавачи най-вече от провинция Анбар, апо-голямата част от офицерите от северния град Мосул са членове на службите за сигурност (т.нар. мухабарат) и от клана на Саддам в родния му град Тикрит.

Така например,бившият генерал от специалните части при Саддам, Асем Мохаммад Насер, известен също като Наджахи Баракат, сам води смело нападение през 2014 година срещу град Хадита в провинция Анбар, убивайки близо 25 служители на реда и превзема за кратко сградата на местната управа.

Много от служителитеот времето на Саддам имат близки племенни връзки или са синове на племенни лидери в техните региони, които осигуряват жизнено важна поддръжка и набиранетона новобранци. Тези връзки се смятат, че ако не изцяло, то частично са спомогнали за срива на иракските сили за сигурност, когато е превзет главният град на провинция Анбар, Рамади.

Ислямска държава извършва класически убийства, зависещи от разузнавателната дейност. Вълната от убийства през 2013 година бяха насочени към иракската полиция, армия, враждебно настроени племенни лидери и членове на проправителствените сунитски милиции, известни като Сахуа. Тези атентати нямаше как да са извършени без вътрешна информация – именно тук става дума за споменатата мрежа от контакти, на която разчитат офицерите в ИД.

За приобщаването на офицерите от армията има вина и правителствена програма в Ирак в средата на 1990-те години, когато Саддам Хюсеин се отклонява от строгите светски принципи на управляващата партия Баас и стартира Кампания на вярата, спонсорирана от държавата програма за въвеждане на религията по-дълбоко в иракското общество. Службите за сигурност започват да толерират “религиозното благочестие” и дори радикалните възгледи сред военнослужещите, въпреки че се следят изкъсо да няма“залитане”, което да доведе до неочаквани последствия. Тази програма се разглежда като циничен опит да се укрепи политическата подкрепа сред религиозните след унизителния разгром на Ирак през 1991 година и кюрдските и шиитски въстания, които последват.

В навечерието на водената от САЩ инвазия пред 2003 година Саддам публично кани чуждестранни муджахедини да дойдат в Ирак, за да се противопоставят на нашествениците. Според данните на призива се отзовават хиляди, а службите ги показват на медиите като обучени иракски инструктори в армията. Много от тях остават и се присъединяват в крайна сметка към бунта срещу американските окупационни войски и техните иракски съюзници.

След падането на режима на Саддам, стотици служители от иракската армия, вбесени от решението на САЩ да разпусне армията, намират път за отмъщение през тогавашния сунитски бунт. В началото много бунтовнически групировки са изцяло светски, но ислямистите се засилват, особено с появата на Ал Кайда в Ирак и успехите й срещу американците. Някои сунити са разочаровани от предоставянето на пълна власт на шиитското население и усещат първите практики на дискриминация срещу тях. Това спомага за развитието на мрежите на крайни групировки.

Първоначално Ал Кайдав Ирак е водена от йорданеца Абу Мусаб ал Заркауи и има силно чуждестранно присъствие в редиците й. След смъртта му през 2006 година, когато е убит от американски въздушен удар, неговият наследник Абу Омар ал Багдади започва да въвежда повече иракчани в организацията, особено бивши офицери.

Първите двама заместници на ал Багдади, изиграли важна роля в новата организация, придобила размах в Сирия и Ирак, са  служители от ерата на Саддам – Самир ал Халифауи, полковник от военновъздушните сили на Ирак, убит в Сирия през 2014 и Абдула ал Билауи, офицер от разузнаването, убит в Мосул също през 2014 година преди градът да падне в ръцете на групировката. Ал Билауи е заменен от Сауд Мохсен Хасан.

Колко бойци има Ислямска държава до 2016 г.?

2005: 1 000+

2006: 1 000+

2011: 1 000 – 2000

2014: 6 000 – 10000

2014: Около 11 000 (6000 в Ирак и между 3 000 – 5 000 в Сирия)

2015: 20 000 – 31 500

2016: 30 000

Къде имат клонове Ислямска държава?

Към 2016 около 40 организации са заявили подкрепа към ИД или са се заклели във вярност на Абу Бакр ал Багдади. По-важното е, обаче, в кои държави ИД са обявили уалия,области, управлявани от уали – управител. Трябва да се уточни, че административното деление в териториите на ИД не съвпадат с официалните.

Така например (в скоби са официалните области):

Либия се дели на 3 провинции – Киренайка( Източна Либия), Феззан (Южна Либия) и Тарабулус (Западна Либия), обединени подобщото название Уалия Барка. В Либия организацията разполага с над 5000 бойци, а по някои данни – с близо 7000.

Ирак се дели на 7 провинции –Багдад, Ал Анбар, Дияла, Киркук, Салах ад Дин, Нинауа и Бабил. По-късно са обявени провинциите Фалуджа, Дижла и Ал Джазийра, обединени под наименованието Ал Фурат (името на река Ефрат).

Сирия се дели на 9 провинции – Ал Барака (Хасаке), Ал Хайр (Дейр ез Зор), Ар Ракка, Хомс, Халаб (Алепо), Идлиб, Хама, Дамаск и Ладикия (Латакия).

Египет е една провинция – Уалия Синай. В Египет ИД най-вероятно разполага с около 1500 бойци, разположени най-вече на полуостров Синай. Лидер на Уалия Синай е Абу Осама ал Масри и се разчита най-вече на помощта и съюзничеството на местната група Ансар Байт ал Макдис. Обявяването на Уалия Синай е на 13 ноември 2014.

Саудитска Арабия се дели на две провинции – Нажд и Хеджаз. Операциите на ИД в кралството сеуправляват най-вече от Ирак с помощта на вътрешни клетки. От 2015 насам атентатите зачестяват, като през юли 2015 саудитските власти започват антитерористична операция, арестувайки над 400 души за връзки с ИД. За джихадистите Саудитска Арабия е противник и на идеологически ниво. Без да се контролират свещените градове Мека и Медина, един халифат не би бил възможен съгласно идеите на ИД. Джихадистите също така обвиняват Рияд, че подобно на Турция са „съюзници на кръстоносците“.

Йемен е една провинция – Ал Йемен. Около 300 бойци са на разположение на ИД в Йемен, като тук по-силни остават Ал Кайда на Арабския полуостров. Лидер на Ал Йемен е Абу Билал ал Харби.

Алжир е една провинция – Ал Джазайр. В Алжир ИД разполага с по-малко от 100 бойци, но със сериозна мрежа от шпиони и поддръжници, най-вече благодарение на съюзниците си от Джунд ал Халифафи Ард ал Джазайр (Войници на халифата в Алжир). Уалия Ал Джазайр е обявена на14 септември 2014 година, а лидер беше Гури Абделмалек.

Афганистан и Пакистан са обединени в една провинция – Хурасан. В Афганистан талибаните продължават да са значително по-силни от ИД, но въпреки това организацията продължава да се разраства. Към началото на 2016 разполага с близо 4000 бойци. Уалия Хурасан е обявена през януари 2015 година, а лидер е Хафиз Саийд Хан.

Нигерия е една провинция –Уалия Гарб Африкия (област Западна Африка). На терен действат най-вече Боко Харам, предимно в северните части на Нигерия. Боко Харам също така изпратиха близо 300 бойци като подкрепление на ИД в Либия. Самите Боко Харам оперират също в Чад, Нигер и Камерун.

Кавказ е обединен в една област –Уалия ал Кауказ. В Кавказ оперират най-вече съюзническите сили на Кавказки емират и техния лидер Рустам Асилдаров. Уалия ал Кауказ е обявена на 23 юни2015.

Палестина все още не е обявена като уалия, но там организацията Шейх Омар Хадид се врече във вярност на ИД. Те действат предимно в Ивицата Газа.

Колко са чуждестранните бойци в ИД?

По данни на държавите и изследователи на ИД, към началото на 2016 ЦРУ изчислява, че около 30 000 от бойците на групировката са от държави извън Сирия и Ирак. Чуждестранните бойци идват най-вече от следните държави:

3 000 – 6000 от Тунис, 2 500 от Саудитска Арабия, 1 700 от Русия, 1 500 от Йордания, 1 500 от Мароко, 1 200 от Франция, 1 000 от Турция, 900 от Ливан, 700 от Германия, 600 от Либия, 600 от Великобритания, 500 от Индонезия, 500 от Узбекистан, 500 от Пакистан, 440 от Белгия, 360 от Туркменистан, 360 от Египет, 350 от Сърбия, 330 от Босна, 300 от Китай, 300 от Косово, 300 от Швеция, 250 от Австралия, 250 от Казахстан, 250 от Нидерландия, 200 – 300 от Азербайджан, 200 от Австрия, 200 от Алжир, 200 от Малайзия, 190 от Таджикистан, 180 от САЩ, 150 от Норвегия, 150 от Дания, 140 от Албания, 133 от Испания, 130 от Канада, 110 от Йемен.

По 100 и по-малко идват Судан, Италия, Палестина, Сомалия, Кувейт, Финландия, Украйна, Израел,Ирландия, Швейцария, Грузия, Аржентина, Индия, Португалия и Филипините.

Докато обикаля Близкия изток в търсене на човешки истории и добър черен чай Руслан блогва за политика и процеси в арабския свят. Между разговори по скайп с Халифа, чете история и фентъзи, и гледа Свръхестествено.