Семейната вечеря на Азис е най-мащабният проект, правен от списание EVA, а мисля, че дори като цяло от списание в България. Логистиката беше кошмар. Толкова хора заедно в родната къща на Азис… Освен хората в кадър имахме няколко екипа за грим, коса и стайлинг. Множество фотографски асистенти. На практика целият екип на списанието беше на терен, воден от арт директорите Биляна Савова и Георги Манов. Имаше много истории около този снимачен ден, като например загубилия се камион с роднини от Враца и изчезналите 20 лева.

За да бъде една фотография добра – тя трябва да въздейства на зрителя. Без значение какъв е жанрът или сюжетът. Ако снимката не въздейства емоционално значи, че е недовършена, нещо липсва.

Трудно ми е да обобщавам за цялата българска фотография в момента, нито се чувствам толкова компетентен. Мога да спомена само това което ми прави впечатление в областите, в които аз работя – реклами и снимки на хора.

Има някаква мода лицата на хората да се правят светли, измити, плоски. Все едно са „нарисувани“. Това се вижда като почнеш от кориците на списанията и свършиш с предизборните плакати по улиците.

И много често тези хора гледат сковано и скучно. Позите не са естествени. Имаш чувството, че някой ги е заставил насила да се снимат. И така липсва онази емоция, за която говорех по-горе.

Тъй като и аз съм част от тази действителност със сигурност и аз имам такива снимки.

Когато фотографът снима в този един момент, които е интересен, различен и неповторим. Като намери ъгъл или гледна точка, различна от тази на всеки зрител. Когато отдели важното от общото. И когато съдържанието на кадъра предава онова настроение, заради което искаш да гледаш снимката отново и отново.

В настоящата изложба Съвременна българска фотография, участвам с триптих портрети на три български актриси, доказали своя професионализъм и своето присъствие. Три момичета, три характера, три съдби – привидно еднакви и в същото време много различни.

Триптихът няма история – просто трябваше да се направи постер за пиесата, в която те играеха преди три години и това бяха базисните кадри. Сесиите се реализираха в различно време, но поради факта, че визиите трябваше да бъдат събрани в крайния продукт, представяйки ги в постера като три различни по характер сестри, прецених, че индивидуалните портрети ще бъдат най-добрата илюстрация за техните героини. Отделните портрети бяха замислени и реализирани да бъдат едно цяло – и съдържателно и композиционно. Интересното в случая беше, че в крайна сметка, трите портрета „отказаха“ да станат „групов“ (извън временния постер) и останаха в моя архив под формата на триптих – разделени в цялото.

Какво се разбира под добра фотография? Ако имаме отговор, можем да пристъпим към нейното охарактеризиране, но уви, трябва да приемем факта, че такъв отговор не може да има и че никой не ни е упълномощил да даваме оценка.

Ако се абстрахирам от гореказаното, от академична гледна точка, на въпроса „кои са характеристиките на „добрата фотография“, отговорът ми ще бъде: „Всяко произведение трябва да се съобразява със своеобразен „закон” за състава на качествените показатели на фотоизображението – N=A1+A2+U+A+T, където N се явява номенклатурата на качествените показатели, които са сбор от: (Address – A1 = адресираност); (Attraction – A2 = привлекателност); (Utility – U = полезност); (Art – A = художественост); (Technique – T = техничност).“; от артистична гледна точка – всяка фотография, създадена с душа и бидейки плод на осмислена концепция и с ясно послание, е добра, ще достигне до своя зрител и, най-важното, ще бъде разбрана. Вижте, във фотографията няма черно и бяло, защото в природата те не съществуват като понятие. Във фотографията има проценти сиво – (приблизително) 99% сиво и 0,1% сиво… така е и в живота – няма добро и лошо, няма красиво и грозно, има прието (признато) и неприето (отхвърлено), така че на този въпрос не мога или, по-скоро, не се наемам, да отговоря. Фотографията е изключително субективно изкуство – както в създаването, така и във възприятието й. Именно това я прави изключително трудна за критика.

Ман Рей е казал: „рисувам това, което не мога да заснема“. За себе си бих перифразирал тези думи така – снимам, защото не ми остана време да усъвършенствам рисуването. Фотографията е едно от малкото средства за изказ, в които се чувствам сигурен. Освен това, съм любопитен, харесва ми да надничам зад видимото, да изваждам същността от мимолетното.

Навремето моят професор Румен Георгиев ни казваше, че „фотографията не е истината – тя е мнение“. Ако го имаш, можеш да го облечеш във всякаква форма – думи, фотос, картина, музика.  Най-трудното е да имаш мнение, позиция.

Спецификата не е отнесена към изкуството. В България е имало, има и ще има фотографи, някои от които на завидно ниво. Спецификата, за съжаление, е в липсата на възпитана фотографска публика и на критика. Към това можем да прибавим и липсата на адекватно фотографско потребление – второто е следствие на първото. И не на последно място – комерсиализацията, наложена от псевдоредактори и псевдо PR-и, изживяващи се винаги като последна инстанция, когато стане дума за фотография, футбол и политика.

Фотографията не „запечатва“ истината. Не е възможно нещо, пречупено през леща, чувство, съзнание и интелект, да бъде определено като истина. Самата философия на фотографията го отхвърля. За фотографията винаги се говори в минало време, а в миналото винаги има определена доза условност. В световните фотографски среди това е стара тема за диспут, но не е тук времето и мястото да се спираме на нея.

През 1900г. Алфонс Диван  и Морис Буке  предлагат следната формулировка за това що е то фотография: „Под общото обозначение фотография разбираме всички способи, които позволяват да постигнем чрез видими или невидими за окото лъчи съзнателно получен и траен образ на реален предмет.“

Нека отделим курсива „съзнателно получен“ и към него прибавим познатия ни анализ върху наименованието на изкуството „фотография“ „рисуване/писане/вписване със светлина“. От една страна имаме „рисуване“, „изписване“ на образ, но като прибавим „съзнателно“, ние вече трябва да търсим и онова, което стои зад образа – послание, история или изявена мисъл, която да предизвика (без значение на посоката) емоция – т.е. вече можем спокойно да говорим за фотографията като за изкуство. А изкуството винаги е необикновено.

Васил Германов – фотограф в областта на модата и рекламата.

В изложбата Съвременна българска фотография във VivacomArtHall участвам с два кадъра на модела Таня Илиева – единия от календара на модна агенция Визаж, а втория от едиториъл от списание Едно. Толкова са стари, че нямам спомен за работата ми по тях, но са едни от кадрите, които харесвам и досега.

Кои са характеристиките на една добра фотография според вашата лична философия?

Да изглежда без време

Кое е най-трудното във фотографията? Търпението.

Кое е най-важното в работата ви като фотограф?

Вече това да се опитам да не правя компромис с нея.

Снимките са направени по поръчка на архитектите. По-конкретно от Янко Апостолов – архитект на Национален музеен комплекс в последствие наречен Националната галерия, Квадрат 500. Идеята на снимката показана в изложбата беше филтриращия фасетен покрив на току-що завършеното северно крило и връзката му със сградата на НГЧИ, както и вътрешния двор на галерията. Тоест в един кадър да се разкаже замисъла и основните моменти в проекта на сградата. Естествено за целта се крепя със статива си на ръба на покрива на отсрещната страна на сградата. Това е една от основните снимки представящи архитектите на проекта в конкурса Сграда на годината 2014 както и номинацията за Приз Мис Ван Дер Рое

Останалите фотографии са поръчани от I/O архитекти. Една от къщите – Sideslope House беше номинирана в европейския приз за архитектура Мис Ван Дер Рое. Интересното в случая, е че в изложбата ще видите кадър показващ фасада, зад която се крие една дълга къща.

Една от основните характеристики на фотографията е способността й да отваря въображението към някаква история с една дума. Ако има история в една фотография това я прави добра фотография. Тогава има шанс някой да я запомни. Разбира се, овладяването на светлината е от решаващо значение, тя дава персоналност на фотографията. Останалото са технически способи и желание, възможност и способност за боравене с тях.

Първо беше увлечение и магия, сега е повече професия и начин на живот. Всъщност увлечението си остана константа, само магията леко се поизпари. Може би е от липсата на досега с химия.

Да успееш да запечаташ в съзнанието на хората запечатаните от теб фотографии.  Това е изкуство, умение ако щете, а в много случай и шанс.

Много е характерно за съвременната българска фотография е това, че рядко отразява откровенно спецификите на българската среда. Заради умората от натрупания в съзнанието скучен, изкусвено застинал и леко кафяв образ на миналото. Оттам и стремежа от много време насам към – възклицанието – “Супер, все едно не е снимано в България“! Това съм го чувал много пъти, повярвайте ми. Моята лична необходимост е насочена, може би към това да видя малко повече идентичност и съм сигурен, че точно това следва. Предполагам се забелязва вече и в изложбата.

Това става когато въображението е провокирано да дълбае пътечки в съзнанието  на зрителя , когато има Тесла койл ефект в мозъка.

Да е вълнуваща и да разказва история. За съжаление е трудно, трябва да я предизвикаш или да си на точното място, в точния момент. И да имаш апарат.

Като малка много рисувах. После за известно време се изразявах с писане на кратка поезия. Предполагам , че фотографията е отговор на някакъв бърз израз, нещо което ми отговаря напълно.

Днес всеки един човек снима. 6 годишният ми син сигурно е направил повече снимки от колкото аз самата до 20 годишна възраст. Някъде четох статистика колко снимки се правят по света всяка една секунда, не помня колко беше, но беше умопомрачаващо. Най-трудното е да успеем да задържим погледа, да не забравим да гледаме и да виждаме.

Фотографията е изразно средство, също както писането или рисуването, можем да провокираме, да критикуваме, да наблюдаваме, да споделяме, да преживяваме, но не трябва да забравяме за естетиката. Често фотографите пренебрегват това в името да шокират. Не харесвам такъв почерк.

Мога да говоря само от гледна точка на своя опит: моите фотографии винаги са свързани с хора, може би най-трудно е общуването с тях, да ги предразположиш, да им е кеф, да ти е кеф, да се получи взаимност.

Да правя това, което обичам, разбира се, но тъй като във въпроса фигурира думата “работа”, ще се хвана за нея, и ще кажа също, че е много важно хората да си дават сметка, че това е труд, професия, а не хоби, и да се научат да плащат за този труд.

За мен е важно освен чисто документалното присъствие и чисто композиционно да стои добре. Освен първосигнално да те удари и да си кажеш – да, разбирам каквосе случва тук – снимката да е многопластова, на различни планове да се случва нещо, но и визуално да се откроява.

Смисълът да работя за агенция като Ройтерс е, че снимките стигат до хиляди хора по целия свят. Правилата в агенцията са снимките да бъдат тотално безпристрастни. Това е идеята на репортажа – на видеорепортажа или текстовия – да отразява това, което е.

Във фоторепортажа има трудости свръзани с достъпа до събитие. Например, ако работиш на някое по-особено място – трябва да си намериш фиксър тоест, местен журналист, който помага с логистика и връзка на външни екипи. Понякога трудностите произтичат и от това дали властите ще са благосклонно настроенни към медиите.

Тоталната безпристрастност. В това съвремие, в което има такова размиване на професионализма – да има доказани професионалисти, на които обществото да може да се довери. За които отразяването на дадено събитие да е тотално обективно. Да не е възпрепятствано или повлияно от политическо или икономическо влияние.

Снимките, които излизат от България например, от агенция Ройтерс, трябва да представляват интерес извън България. Тръгва се от важността на събитието. И самата снимка трябва да има известна доза артистични качества, така че да я направи конкуретно способна на други снимки.