След като вече сме имали баща на нацията, а и като се видя коя е майката, то спокойно можем да кажем, че генетиката е точна наука. Тоя виц се роди веднага след дългоочакваната номинация на ГЕРБ за президент. В неделя, вяло, без желание и някак между другото премиерът и лидер на партията Бойко Борисов оповести, че Цецка Цачева е кандидатът на формацията му.

В социалните мрежи настана голяма обида от номинацията. Веднага като контрапункт на вицовете от огорчение, пък медии готови винаги да излъскат нечий имидж се заеха като по команда да обясняват, че видите ли Цачева е най-подходящата, най-забавната, най-отговорната и като цяло с най-оправданото членство в БКП от всички членове на БКП.

Привет. Да преливаш от пусто в празно е загубена работа, но именно тази злощастна съдба я превръща във велик труд.

Всъщност кандидатурата на Цачева си е съвсем на място за ГЕРБ. Тя е еманацията на тази партия и няма как да бъде по-различна, защото формацията като всеки жив организъм не търпи чужди тела, а само такива, които с готовност приемат удобната и необходима форма. И ако погледнем по издълбоко проблемът на Цачева не е, че на две питиета пяла „Цъфнал ГЕРБ“. Проблемът е ценностен – защото в цялата си политическа кариера тя е била безгласен изпълнител и проводник на Борисов. Като президент тя няма да бъде нещо различно, защото никога не е искала да бъде нещо различно.

Впрочем, останалите възможни номинации на ГЕРБ – като Йорданка Фандъкова, Димитър Николов и Томислав Дончев с нищо не са по-различни от Цачева, освен че изглеждат малко по-приемливи, но като опаковка, а не като сърцевина. Защото и Фандъкова, и Николов и Дончев са част от същата пихтиеста, размита партийна маса, чийто единствен ангажимент е да прокарват волята на „бащицата“. В тоя ред на мисли и тримата и можеха да минат за майки на нацията, на мястото на Цачева. Защото според разбиранията на Борисов ролята на президента ще бъде да крепи …властта на премиера.

Проблемът обаче не е в парламентарната шефка. В крайна сметка всяка партия може да си издига когото пожелае, крайното решение е на избирателя. Проблемът е, че т.нар. избирател няма измежду кого да избира. Т.е. няма алтернатива.

Разбира се, различните политагитки веднага ще наскачат и ще обяснят, че техният фаворит е единственият гарант за просперитет на България. ГЕРБ ще казват, че всичко е в името на стабилността, БСП (освен че ще искат да напускаме ЕС и НАТО) ще продават разказа как само те са опозиция на Борисов (което би било чудесно, ако е вярно, но фактите говорят, че когато той е имал нужда от техните услуги, както със съдебната реформа например – винаги с готовност са се отзовавали). Реформаторският блок ще обясни, че всички кандидати освен техния са леви, което е вярно, но частично. Защото пък именно техният кандидат бе министър на Борисов и до ден днешен не е обяснил в прав текст уволнението си. На този мълчалив фон впечатлението, което се опитва да остави дясната коалиция у избирателите си е, че Трайков е бил голям опозиционер. Подобна тишина обаче, уви, не говори за опозиционност. Националистите от друга страна ще обясняват клети думи, за клета майка България, но в крайна сметка те са универсалният играч, винаги готов да подкрепи статуквото. Дали ще става дума за БСП и ДПС (Сидеров и златния му пръст) или ще Борисов (настоящата управляваща коалиция) няма никакво значение. По сходен начин изглежда и ролята на АБВ, които от левица, някак незабележимо се превърнаха в удобен партньор на управлението, а после  преди изборите го напуснаха, за да могат след тях вероятно отново да се загрижат за „стабилността“.

Беглият поглед върху кандидатите рисува плашеща обща картина. А тя е, че изборът е заключен между официалния кандидат на Борисов и … неофициалните кандидати на Борисов. Борисов, който с дребна „корупция“ (в смисъл на жестове, влияние, договорки и дребни услуги към всички политически лидери на терена) успява да привлече на своя страна различните субекти, независимо дали те се водят част от мнозинството или от опозицията.

И тъй като българският политически живот ни е предоставял изобилие от случаи, в които произнесените думи нямат никакво значение, за да не полудее от безалтернативност, избирателят може да си изработи скала за оценка на кандидат-президентите.

А в тази скала е добре да влизат конкретни действия и ангажименти. Добре е да чуем какво би направил всеки кандидат-президент в ситуацията, която бе поставен настоящият държавен глава Росен Плевнелиев при избора на главен прокурор. Би ли подписал указ за назначаването на Сотир Цацаров, в условията на предизвестеност на избора и „наказателния му уклон като съдия“, възвестен от Цветанов? Или поне – би ли го подписал безропотно? Би ли използвал най-силния инструмент на президента, а именно общественото му влияние, за да предизвика (или поне да настоява за) проверка на онзи запис с „Ти си го избра“? Какво е отношението му към скритото сътрудничество между Борисов и Пеевски, за което се шушука под сурдинка, а Цветан Василев заговори в прав текст?

И един бонус ориентир за стойността на всеки кандидат. Предизборната кампания е кална игра, в която поради ред особености ориентацията е трудна. Лакмус за антисистемността на всеки номиниран, в смисъла на противостоене на статуквото, ще бъде отношението към него на онези медии, които преливат от любов към Борисов или Пеевски. До момента дори видните опозиционери не са нападани в тях.