Константин Вълков: От началото на тази година кой е най-трудният ви случай?

Иво Петров: Най-трудният ми случай беше днес. Слава Богу, мина. Става въпрос за 27-годишно момиче със специфично генетично заболяване – тромбофилия – с множествени тромбози в белодробната артерия, във вените. Тоест, една множествена съдова патология, предизвикана от тази тромбофилия, която се изразява в повишена склонност към тромбообразуване. И, тъй като процесът е отдавнашен, беше доста трудно да възстановим всички тези запушвания. Ние успяхме да направим цялата тази процедура ендоваскуларно или, както казват бабите – безкръвно. Успяхме, слава Богу, и се получи много добре, така че съм горд. Продължи около 4 часа и беше изключително трудно. Аз се ангажирам с всички пациенти, но, когато става въпрос за такъв млад човек, естествено целият екип се ангажира и емоционално, той гори. Беше пробвано няколко пъти и колегите не бяха успели да направят нещо, но ние успяхме.

КВ: А има ли случай, който е крайъгълен камък в кариерата ви?

ИП: Има. Това обикновено е случай, когато имаме безнадеждна ситуация, но благодарение на усилията на екип или конкретен лекар се получава. Това най-често е много стимулиращо и бих казал, че такъв случай може да се нарече крайъгълен камък, но той може да окаже и много негативно въздействие, ако е неуспешен. Аз познавам такива колеги, които са се захващали по методология, която сега вече е абсолютно утвърдена, но не им се получи с първите два или три случая и прекратиха програмата. Тоест, това също може да е крайъгълен камък.

КВ: Как звучи за лекарите клишето „човек се учи от грешките си”?

ИП: Звучи цинично. Разбира се, учим се от грешките си, но в медицината има един принцип, който казва “Primum non nocere” – първо не вреди! Не можеш като стратегия да си позволиш да допускаш низ от грешки и да се учиш от тях, това не трябва да се допуска. Неслучайно на конгресите за ендоваскуларнитае терапии и инвазивната кардиология, най-голяма е посещаемостта на сесиите за усложнения, тоест – там научаваме най-много. И, когато виждаме усложненията, разбираме как не трябва да се правят нещата. По-добре е да се учим от грешките на другите, отколкото да се учим от нашите собствени грешки. Това трябва да е принцип – да правим така, че всичко да бъде максимално щадящо и най-сигурно за пациента, тоест да не крие риск.

КВ: Как слагате на везните две качества – смелост и много опит?

ИП: Аз смятам, че нещата са много свързани и в медицината има право да бъде смел този с многото опит. Този, който няма много опит, няма право да бъде смел, тъй като най-често е вреден и опасен за пациента. Така че, безразсъдната смелост без опит не е обоснована в медицината. В същото време, в течение на професионалния си живот човек донякъде узрява и малко се намалява напрежението, с което работи – първо, защото става по-разумен и мъдър и второ, защото многото опит дава по-голяма сигурност и по-голям стабилитет. И, смятам, че комбинацията от двете е добра.

КВ: Питаме политиците дали ги е страх от личен провал. Някъде четох, че най-умните и смели политически решения не се взимат от страх. Вас от какво ви е страх? Страх ли ви е от личен провал?

ИП: Разбира се. Един от най-големите страхове на един начинаещ медик, колкото и да звучи парадоксално, е страхът от пациента. Всъщност, когато започвах, мен ме беше страх от пациента. Не от пациента като персона, а от това, че няма да мога да му помогна, че ще се проваля. Един от най-големите страхове от провал е провалът да не можеш да помогнеш. Защото мисията на един лекар е да помага. И, ако не можеш да помогнеш, значи не си си изпълнил мисията. Всъщност, това е страхът от провал. Когато не можеш да помогнеш в здравословното състояние на един нуждаещ се човек, това е провалът, от който всички ние се страхуваме.

КВ: Ако можехте да промените едно нещо за изминалите 25 години, какво ще е то?

ИП: Много неща бих променил, изключително много. В същото време обаче смятам, че още има шанс за правилна промяна и от сега нататък. В областта на здравеопазването много неща можеха да бъдат по-добре, но пък и много неща се случиха много добре. Специално в областта на сърдечносъдовите заболявания България напредна изключително много. Тоест, когато се случиха промените, въпреки че бяхме една от авангардните страни в соцлагера, когато разбрахме колко сме назад, всички ние се потресохме. Пропастта между нас и белия свят беше гигантска, докато сега не е толкова голяма. В обществен план, например – една странична забележка. Моята съпруга беше бременна с дъщеря ни, когато скачахме на първия митинг на демокрацията пред храм-паметника „Св. Александър Невски.” Не бих казал, че нещата се случиха така, както ние си представяхме. Нещата отидоха в посоката на един вълчи безогледен капитализъм с мачкане на всичко поголовно и разрушаване на един куп неща, които в предишните 50 години България беше постигнала. Те не бяха за загърбване и за зачеркване, просто трябваше да бъдат оптимизирани. Но, най-много ме боли, че такива примери имаме – Полша, Чехия, Словения успяха да направят така, че доброто от старото време да бъде запазено и да бъде развито. А ние, за съжаление, разрушихме всичко до нулата. Виждам неща в обществения и икономическия живот неща, които можеха да се случат по-добре. И, може би една от причините за сегашната демографска катастрофа, са неизползваните възможности от страна на обществото. Нашето поколение беше отговорно, но, мисля, че се провалихме. Концентрирани в нашето собствено оцеляване, не успяхме да създадем условия за развитие на тези, които идват след нас – не им осигурихме бъдеще. Поради тази причина сега се гордеем как нашите деца са на Запад в някой университет, как са във висшите ешелони на управлението на международни структури, но не и в България, за съжаление. Аз по силата на професионалните ангажименти се срещам с хиляди, хиляди хора и с много голяма болка наблюдавам небългарски черти по лицата на много пациенти, които са българи. И е повече от ясно, че България като едно вълшебно място на тази земя, няма да остане празна, но няма да е населена от българи. Това е тенденцията и това ме гнети много.

Маринела Величкова: Каква е диагнозата на България?

ИП: Аз смятам, че ние не сме социални животни. За съжаление ние не сме научени да работим заедно в една и съща посока и сме прекалено големи индивидуалисти. Например, страни с много тежки условия като Холандия са били с катастрофални последици след двете световни войни. Благодарение на общите усилия и на задружността обаче са постигнали много. Такива са примерите и на азиатските народи, те работят заедно. Ние, за съжаление, не можем да работим заедно, нито да се радваме на успеха на ближния. Има много вицове в тази посока – Нане и Вуте се срещат и Вуте пита Нане как е. Нане му отговаря, че е много добре. Следва отговор – „Я, да те вземат дяволите!” Та, смятам, че може би все още има известен шанс, но трябва да се получи кардинална промяна в много отношения. Трябва да се създадат условия за връщане и за перспектива на младото поколение, и то – във всички сфери. За моя голяма изненада огромно приятно впечатление ми направи кое смятате? Минск, Беларус! Никога не съм предполагал, те са „нашего брата”, излизат от социализма преди години, а днес е изключително подредено, чисто, сигурно… Минахме през няколко селца между летището и столицата – подредени и спретнати. А у нас, като се излезе извън София, Пловдив, Варна и Бургас – катастрофа! Най-много се паля от нещата, които са в моя професионален живот. Слава Богу, дори се опитваме да пренасяме високи стандарти, да връщаме колеги обратно към България. Тоест, това, което искам да се случи в държавата, ние до голяма степен успяваме да го направим. Успяваме да върнем в нашата страна колеги, които са смятали, че трябва да се реализират в чужбина. Значи, има как!

КВ: Какво ще си говорим във вашата сфера след 25 години?

ИП: Много интересен въпрос. Има един афоризъм в медицината, че, който се опитва да задържи ниво – изостава, защото другите тичат покрай него. Специално в областта на сърдечносъдовите заболявания нещата се развиват много добре и в правилна посока – към по-голяма ефикасност и по-малка болка. Това значително удължава продължителността на живота и слава Богу е характерно вече и за България. Тоест, това компенсиране на огромния вакуум, който имаше между нас и белите страни, започна да се наваксва. В нашата област след 25 години най-вероятно отново ще се говори за регенеративна медицина, за много високи технологии… Всеки момент колегите в Хюстън ще имат сърце, което ще може да замести изцяло нашето сърце. Това ще бъде революция. Тя няма да бъде достъпна за всички сега и веднага, но в тази посока се върви. И въпреки че все повече започваме да приличаме на роботизирани индивиди, това би могло да бъде в услуга на пациента и здравето. Така че, всичко трябва да бъде сведено до услуга на медицинския хуманизъм.

(Цялото интервю слушайте като podcast на www.darikradio.bg)
***

Интервюто е част от поредицата “Размяна на вратовръзки”. Проект на Дарик радио и egoist.bg

В “Размяна на вратовръзки” участват 25 мъже. За добро или лошо те оставиха следа през изминалите 25 години. Това са 25 мъже, които белязаха работата, идеите, действията ни през последните 25 години. Те са политици (президенти и премиери), актьори, художници, музиканти, лекари, спортисти, учени. Това са само част от мъжете, които оставиха следа в българския обществено-политически и културен живот.

“Размяна на вратовръзки” със съдействието на Мтел, Audi, Dundee Precious, Andrews.