Срещаме се в и половина, ако помня правилно. Примерно четири и половина. Някакъв делничен ден, тази есен. Има едно малко ресторантче на ул. Велико Търново, по това време е нито отворено, нито затворено, придърпваме столове около една от масите, поръчваме си кока кола и лед; в този момент си спомням как работехме заедно в една стая преди двайсетина години – аз като любопитен юноша, той като редактор на онова цяло поколение. Че и на следващите. Отваряме кеновете с кока кола, диктофонът е включен, готово.

Константин Вълков: Коя е най-хубавата българска дума?



Ивайло Нойзи Цветков: “Мама”?

КВ: “Мама” ли?


ИНЦ: Не е българска, ясно. Чакай да помисля. “Бъдност”. Ето ти една хубава дума. Старобългарска.

КВ: Защо тя?

ИНЦ: Защото за да вярваме, че има бъдеще, трябва да осмисляме миналото. В България много страдаме от този проблем, това ми е стара тема. Царува култура на липсата на памет за миналото – за големите български умове, които мен специално са ме формирали, покрай големите световни. Липсата на приемственост, ако щеш. И от това страда самата българска съдба. Българската съдба впрочем страда и от куп други неща – като вековете битност под източен вертикален властови модел, но и от това. “Ерозия на паметта” дори е още по̀ в целта, като част от пълзящото автаркийно родно схващане на днешния дигитализиран човек за себе си – част от онова, което наричам “културата на лесното”, а тя на свой ред премазва “културата на усилието” и като ланголиер изяжда безмилостно тъкмо бъдещето на тази страна. Това не е просвещенското “его” в развитие, а “его”-то в стазис, самоманифестиращо себе си като изначално всеразбиращо, с отказ от усилие за самонадмогване. В този смисъл хаосът на 90-те у нас, който – както в древногръцкия рудиментарен мит – трябваше да породи вид нов божествен ред, не го произведе.

КВ: Тогава да те върна към твоето минало. Ако случващото се в България през последните 25 години се заснеме и се излъчи като ням филм, можеш ли да напишеш титрите? Твоите титри. Какво ще пише на тях? Какво си правил ти тези 25 години?

ИНЦ: Накратко, борих се за модерност. Дано не прозвучи драматично, но се борих поне малко да наваксаме пропуснатите епохи от европейското развитие. И, разбира се, загубих с нула на шест. Както си личи от всичко, което ни се случва в социокултурен и политически план.

КВ: На полувремето какъв анализ направи за загубата?

ИНЦ: Мислех си, че влияем на цели културни процеси, че едва ли не “връщаме” поне 30-те, че ще намеря примерно новия Йовков и ще го публикувам. Имах големи надежди, въпреки че минавам за умен (смях). След това – ясно…

КВ: Дали заради твои недостатъци? Те какви са, впрочем?

ИНЦ: Не са един и два. Елитизъм. Персонализъм. Недостатъчна целеустременост. Но аз си оставам философ, съзерцателно дете по природа, и не се възмущавам или възхищавам – аз съм свободен, по Лайбниц. Може би малко повече мислител, отколкото трябва. Но обещавам да се поправя (смях).

КВ: Да не си бил в постоянна засада, така ми звучиш на моменти.


ИНЦ: Да. Прекарах цялото първо десетилетие на този век в засада. Малко като Пипо Индзаги, роден в засада, както сър Алекс Фъргюсън веднъж сполучливо се пошегува с него (смее се). Исках и искам да градя културни мисловни модели, както подобава на “интелектуалец” и “културен антрополог”. Модели, които да помогнат за по-добра българска “бъдност”. Хората биха предположили, че това е вид идеализъм. Напротив, аз съм киник и скептик по начало, но действително смятам, че мога да принеса с политическа експертиза. Не смея да се нарека “политик”, защото – извън трагичното равнище на политиците у нас – мисля, че това е крайно задължаващ “титул”.



Маринела Величкова: Не разбрах кога свърши първото полувреме и отидохме във второто.



ИНЦ: Когато чалгата и прилежащата към нея култура на лесното, от една забавна простотия, която ни разсмиваше през 90-те, се превърна в индустрия и вид културен климат. То не е един-единствен момент, то е процес. Но ми се струва, че това е едно добро обяснение.

КВ: Какъв беше личният ти интерес да се бориш за модерност?



ИНЦ: Личният ми “интерес” винаги е бил един и същ – да произвеждам смисъл. И се стремя да го правя. В съвсем личен план – да произведа и нов живот. Благодаря на Бог и на жена си, че поне второто се случи (първото всъщност е непрестанен процес). Идвам от дивата прозападност, проанглофилство, проанглосаксонство и т.н., в късния соц, когато съм расъл чрез тих бунт, когато съм се формирал чрез музика, книги и въобще поп- или висока култура; впоследствие дори съм живял в Англия. Но това, разбира се, не е за сметка на други култури, ползвам още четири езика, без мъртвите, развих се (смее се). И съм убеден, че списание егоист от 1997-а до 2003-а успяваше да пренесе у нас донякъде тази “западност” и модерност. Разбира се, трябва да се отчита и спецификата на епохата. Намирахме се на ръба на дигиталната революция. В днешно време илюзиите са разбити – интернет, фейсбук и пр. също са част от културата на лесното. И веднага ще дам пример с Google. На мен ми се налагаше да знам. Сега не се налага, през телефона си можеш да провериш там каквото те интересува.

Да не говорим пък как изведнъж всички станаха “журналисти” и се възцари култ към “личното мнение” на всякакви простаци, което страшно ме разсмива. Публиката се качи на сцената и започна да си мисли, че е част от актьорската трупа. Това е нечовешка културна абоминация – никой глупак, според мен, не бива да има достъп до медия. И понеже стана дума за егоист (то даже тва, че още го пишете с малка буква, е мое “иронично” хрумване), мисля, че част от успехът му навремето се дължеше точно на факта, че се роди на ръба на дигиталната революция.

МВ: Само че културата на лесното не включва ли и това, че хората станаха егоисти?

ИНЦ: Има два начина да отговоря. Първия ще го взаимствам от Шопенхауер, който припомня, че още от древността познанието за нравствеността е било съпоставяно с проблема за “другия”, следователно разбирането за “аз и само аз”, най-общо, не помага на развитието. Вторият е, че егоизмът е порив, заложен по природа във всеки един човек. И дори къкри на ниво инстинкт за самосъхранение. Но колкото повече се изкачваме нагоре по етажите на една човешка личност, ще видим, че на най-горния етаж би трябвало да стои емпатията, тоест обратното на егоизма. Способността да съпреживяваш с останалите и някак да разбираш, че и те имат равни права с твоите. Или поне така би трябвало да бъде в едно мечтано обществено устройство. Не говоря за икономическо равенство, а за равни права пред закона и върховенство на закона.

КВ: Какво пишеш в графата “професия” на един формуляр?

ИНЦ: Не знам (смее се). Много съм се чудил по този въпрос. Според мен “културен антрополог” е най-близо до истината.

КВ: С какво се съобразяваш? Даваш вид, че не се съобразяваш.

ИНЦ: Само с Кант, как иначе. Тоест, само с нравствения закон вътре в мен. В бита, разбира се, се съобразявам с хиляди други неща. Но не съм страхлив човек, презирам почти всяка власт и авторитет, никога в живота си не съм бил служител или подчинен, затова и много-много не се съобразявам с конвенциите, с установеното, със статуквото най-вече. Статуквото даже жестоко ми бърка в костния мозък. Особено сегашното.

КВ: Дефинирай какво е “млад елит”.



ИНЦ: Аз си представям млад елит, свързан с точните науки. Гледам с известна завист към тях, защото цял живот съм се занимавал с всички видове хуманитаризъм (смее се). Мисля, че бъдещият млад елит би трябвало да е технократичен – за да ни измъкне от сегашното тресавище на “стабилността”, а всъщност на “стазиса”, за който става дума у нас. Културният елит иначе си е налице – даже смятам да поканя мои приятели като Явор Гърдев и Георги Господинов в чисто нов дискусионен Републикански клуб. Но най-вече се надявам на технократичен български елит от хора, които би трябвало, с течение на годините, да се прибират към България и да “оправят” нещата. И говоря за хора, родени предимно през 80-те.



КВ: Първото впечатление, което правиш, знаеш ли кое е?


ИНЦ: Нямам представа. Вероятно на надменен човек.

КВ: Че ти е скучно по-скоро.

ИНЦ: То е приблизително същото.

КВ: От какво не ти скучно?



ИНЦ: От книги. От мислене. Казах ти – задачата на интелектуалците е да създават мисловни модели, чрез които да помагат на безкнижната маса, на несправедливо наречените “дебили”. Сега сякаш не е време за това, но това е излазът.

КВ: Сам си, но не си самотен.

ИНЦ: Оценявам шегата. Всъщност хубава препратка – от Марк Твен до Бон Джоуви (смях). То няма и как – както май стана ясно, в мен живеят десетина човека с различни професии.



МВ: Те карат ли се помежду си?



ИНЦ: Според мен са обединени от едно и също нещо. И то се нарича философия. Философията подрежда света. Без нея би имало има само мисловен хаос. Една от основните задачи на философията е да преодолее мненията на простолюдието и неговия наивен “сетивен реализъм”. Но тя е длъжна поне да се опита да преодолее и още нещо, не по-малко важно – границите на сетивността, да посочи втория и третия план зад действителното, търсейки истината. И да пробва да обоснове, едновременно абстрактно и логически, самото битие.

МВ: Една от целите на този проект е да представим тези 25 мъже и като индивидуалности. Като начин на мислене към себе си. Но и като начин на мислене, насочен към обществото. И един от задължителните въпроси, който задаваме, е: какво бихте променили, едно нещо, за тези 25 години назад?

ИНЦ: Първо шеговито. Бих направил интернет минимум 100 лева на месец. Така ще се решат купища проблеми с посредствеността в България. Но все пак, в рамките на сериозното, бих променил първо съдебната система – не може от главния прокурор да зависи цялата държава. Прочетете програмата на Нова Република – това е сериозен документ, писали сме го само експерти, от който например т. нар. “патриоти” вече крадат идеи. В културен смисъл, ако можех, бих изкоренил ключовата фраза за съвременното българско мислене – “аре бе, може и така”. Но Иван Хаджийски би ми намигнал (смях).

МВ: Но всичко това са процеси. Има конкретни неща, които са се случвали. Ние сме правили конкретни избори, с нас са се случвали съвсем конкретни неща. Кое би махнал от тях?

ИНЦ: Може ли да кажа какво бих оставил? Бих оставил Мавзолея. Веднъж вече, в егоист през 1999-а, предложихме с помощта на самия Жан Нувел и Емилиян Събев какво да стане от Мавзолея, а не да го разрушават. Той можеше да стане много неща, включително и някакъв малък музей на соц-а. А най-вече паметник тип “хора, бдете”, за да напомня за чудовищните престъпления на комунистите. Това е нещо много важно. Защото сами виждаме, че по̀, хм, “интелектуално предизвиканите” хора, с течение на времето започват да потъват в смазваща носталгия към тия времена.

 

(Фрагменти от интервюто слушайте като podcast на www.darikradio.bg)

***

Интервюто е част от поредицата “Размяна на вратовръзки”. Проект на Дарик радио и egoist.bg

В “Размяна на вратовръзки” участват 25 мъже. За добро или лошо те оставиха следа през изминалите 25 години. Това са 25 мъже, които белязаха работата, идеите, действията ни през последните 25 години. Те са политици (президенти и премиери), актьори, художници, музиканти, лекари, спортисти, учени. Това са само част от мъжете, които оставиха следа в българския обществено-политически и културен живот.

“Размяна на вратовръзки” със съдействието на Мтел, Audi, Dundee Precious, Andrews.