Началото на 2017-та година отвори тайната пещера със скритите богатства и изсипа върху главата ми истинската благодат да видя Индия за 42 дни. Пътувайки между два международни фестивала за театър и пърформънс, успях да вместя и собствените си мечтани дестинации – мислени, изследвани, обсъждани – повече от две десетилетия. Никой не трябва да забравя откъде идва. А ако говорим за 90-те години в България, когато моята гимназиална мечта за Индия се зароди, то – трябва да си призная, че идеята да можеш да се откъснеш от задачите си в София за месец и половина и да си позволиш да стигнеш, пък и да кръстосаш Индия надлъж и нашир – беше толкова далечна и имагинерна, колкото всъщност бяха и момчешките ни въжделения от 80-те да станем космонавти.

Рикшите, теглени от хора, все повече изчезват в Индия. В Калкута все още ги има.

Това, обаче, че ще се окажа в един и същи дискусионен панел и ще обменям мисли с индийски професор, чийто чичо е нобелов лауреат, или пък, че ще стигна – късно вечер – до най-тъмните кьошета на най-забравените от Бога квартали на Калкута, за да гледам пърформънс на полугол португалски гей на високи токчета и в балетна пачка, и няма да ме откраднат, убият, изнасилят, изядат и продадат – някак си не се вписваше в схемата, а и го нямаше във филмите от поредицата Индиана Джоунс.

“В Индия можеш да намериш всичко, стига да търсиш достатъчно дълго” – ми обясни едно момче, с което още не се познавах  – “Някои казват, че ако търсиш достатъчно дълго, можеш да намериш и Бог.”

Тъкмо бях излязъл от топлите февруарски води на лазурния, кристално чист Индийски океан в Южна Индия, на осем градуса северно от Екватора, когато непознатият ме беше засякъл с въпроса “Къде е…?” нещо, което не знаех къде е. Не разбрах защо беше решил, че щом съм в морето, значи знам повече от него – бял човек, плуващ в Индийския океан, а той – индиец, учещ в Америка. Много странно решение кого да попиташ за вярната посока. Може би всичко това беше просто невероятната способност на индийците да скъсяват дистанцията, да премахват бариерите, а защо не – и да искат да се снимат с теб, защото е на късмет. Бял си.

Индия категорично не е култура на алкохола. Ако човек иска да си купи нещо за пиене, трябва да извърви километри наред, преди да стигне до някой магазин.

“Hey monkey, hey monkey” – това беше може би най-опасният момент в цялото ми пътуване. Бях се замотал в малките, лабиринтообразни сокаци на мюсюлманска Агра. Няма GPS, няма Google Maps, няма никакви ориентири. Къщите стават все по-бедни и неприветливи, хората все повече изглеждат като никога да не са напускали гетото си. Тадж Махал може да е на един километър оттук, обаче ти си брутално загубен и сам, защото си либерален, защото си мислиш, че всички обичат всички, защото си въобразяваш, че навсякъде можеш да ходиш. И ето те тук, сред тия кафяви обитатели, ужасно черни даже, няма канализация, кал и ужас се стичат по улиците – обаче хората знаят къде са, а ти си се загубил – единственият бял си – светиш като фенер направо – и вече някой тича зад теб и ти вика: “Hey monkey, hey monkey!” И ще умреш.

Някогашната колониална архитектура все още свидетелства, че Калкута дълго време е била столица на Британска Индия.

И тогава си казах “Е, това, не е честно просто! Всичко друго може, ама не съм monkey!” И се обърнах лице в лице към заплахата. Три момчета, най-голямото може би на тринайсет, тичаха след мен и ме наричаха “маймуна”, а като ме видяха да се обръщам, се усмихнаха широко, както бях направил и аз. После този, най-големият, дойде при мен и с прости изречения на английски ме попита как се казвам, как се казва баща ми, как се казват братята ми, а също и приятелите ми. Аз отговорих и на четирите въпроса с имена, а те много съсредоточено повториха имената, за да са сигурни, че знаят кой съм. И не ме нарекоха повече “monkey”. После ми показаха пътя към Тадж Махал. Аз го бях разгледал същия ден, но вече спасен, открих един местен ресторант в центъра, с тераса и гледка към Тадж. Освен другото, си поръчах и бира. Имаха. И беше студена, въпреки че на втория етаж, на път за терасата, една от дъщерите на ханждията четеше Корана и удряше обвитата си в черно глава в Книгата.

Улиците не са всъщност толкова опасни. Хората действително не спазват правилата на движението, но всеки гледа какво се случва около него. Още първите дни в града участвах в пърформанс, който включване дълго ходене по средата на един от големите булеварди на града. Бях с гръб към движението и в един момент добих увереност, че тук действително всеки забелязва всичко и няма начин просто да ме прегазят. Всичко е наред.

– Продължават да искат да направят от Индия еднонационална индуистка държава! – ми каза почти уплашено двайсетина дни по-късно Кърти Джейн на обед в петзвезден хотел в един от най-богатите индийски щати, Керала. Кърти Джейн е била дългогодишен ректор на Театралната академия в Делхи и учител на поколения наред индийски театрали. Когато човек я види, си казва – ето така е изглеждала Вилендорфската Венера на живо. Тоест – обратно – това е Великата Богиня-Майка, по която са направени всички последващи статуетки. Въпреки това, в сегашния си живот, тя явно съзнаваше, че живее в несъвършена държава.

-Ама какви протести, какъв политически театър? – ме изгледа косо на вечеря после тя. – Ако направите нещо, с което правителството не е съгласно, организират масови безредици пред театъра. Уж хората от улиците започнали да бият театралите. За да не ги бие директно полицията. И после униформените се намесват, за да “въдворят ред” – но кого арестуват? – театралите, разбира се.

Споделих й, че те са явно по-напред от нас: от почти три десетилетия ние никога нищо толкова интересно не правим в театъра, което да впечатли чак правителството или полицията.

Тя се усмихна тъжно, като си мислеше, че пускам светски шеги.

Хотел Всичко е наред в стария квартал Пахаргандж на Делхи.

Всъщност темата за това къде е Индия спрямо другите е значим проблем на местната интелигенция. С над милиард и триста милиона население, и с новата политика по раждаемостта в Китай, само след няколко години Индия ще стане най-голямата държава в света. И е една от най-старите. Божествено огромнееща цивилизация, не просто някаква страна. Имах късмета да попадна в един дискусионен панел заедно с професор Шив Вишванатан, един от ярките съвременни интелектуалци на Индия, преподавал социални науки на много места, но също и в Stanford и Maastricht University. Неговият семеен герой е Ганди, а най-любимият му цитат е знаменитият отговор на журналистическия въпрос “Какво мислите за западната цивилизация”, на което Ганди казва: “Мисля, че това би било добра идея.” Шив Вишванатан не напомни тоя разговор отпреди повече от 70 години самоцелно. Той го вмести в контекста на големия въпрос: къде отиде куражът на Индия да води, къде отиде самочувствието на тая хилядолетна култура, че може да е контрапункт на Запада, защо нейните мислители сега само копират и следват, и почти никога не дават насоки и не създават тенденции? Професор Вишванатан изобщо не си задава тия въпроси случайно – чичо му, Субраманиян Чандрасекар, е носител на Нобелова награда по физика от 1983 г. и за него професорът разказа, че е бил толкова сигурен, че ще получи наградата, че си е купил билет за Стокхолм половин година преди официалното обявяване на новите носители. “Къде, обаче, отиде тази увереност на индийските интелектуалци сега?” – това е големият въпрос, който занимава професор Вишванатан.

Майсторите на идоли. Творбите им предизвикват интерес, дори преди да са боядисани.

Аз пък бях попаднал на един друг интересен въпрос седмица по-рано: “Защо убих Ганди?” като заглавие на книга, която нямаше как да не си купя – пред една спирка на метрото в Делхи. Цели двадесет години издаването на подобно съдържание в Индия е било забранено. Книгата е написана от малкия брат на Натурам Годсе, убиецът на Ганди. В нея се представят мотивите за деянието, а те всъщност систематизират онова, за което много хора в Индия все още ги боли. Разделянето с Пакистан през 1947 г.

Радж Гат, където е кремирано тялото на Махатма Ганди през 1948 г.

На мемориалното място на Радж Гат, където е изгорено тялото на Махатма Ганди, разговарях за това с един млад журналист от Делхи. И според него също Ганди съвсем не е недвусмислена и безспорна фигура за Индия.  Каза ми: “Ганди можеше да предотврати Разделянето”. Можел ли е наистина? И нямаше ли това да е огромна, нескончаема гражданска война? Нямам представа.

От всичките мисли на Ганди, на мемориала му само една е изсечена на камък: “Спомни си лицето на най-бедния и най-безпомощния човек, когото си виждал, и се запитай дали стъпката, която обмисляш да предприемеш, ще е от някаква полза за него. Ще му помогне ли да вземе отново в ръце собствения си живот и съдба? С други думи – ще доведе ли до сварадж – възможността сами да направляват живота си – за най-гладните, но също и за духовно зажаднелите милиони наши съграждани? И тогава ще видиш, че съмненията ти и, а и твоето собствено “аз”, ще се стопят.

Седемдесет години по-късно Индия поставя пиеси, пише книги и обговаря непрекъснато това Разделение, наложено още от Британската империя. Конфликтът в Кашмир, започнал веднага след това, дава постоянен материал за новинарските агенции, а също и за някои творци от различни изкуства, които не се страхуват да го зачекнат като тема. (Техните картини, например, не се помещават непременно в най-известните галерии на Индия.)  Естествено, от полицейщината и военщината най-много страдат обикновените хора. Членове на техните семейства умират, осакатяват, биват арестувани или влизат в затвора по неясни причини.

Разбира се, ние имаме привилегията да живеем в свят, където за насилствената смърт и на един само наш сънародник се говори по телевизията дни наред и се организират протести, но е хубаво да осъзнаем, че това не е даденост. Лесно бихме могли да го загубим, ако не го ценим. Много хора от Европа отиват и разглеждат архитектурни шедьоври като Червената крепост, Хумаюнската гробница или Тадж Махал без да си дават сметка за тревогите и страданията, които започват буквално веднага след оградата на паметниците на Юнеско.

Терасата на кафенето с изглед към Тадж Махал. Тадж е все така красив и на живо и нищо, дори огромният туристически поток, не може да развали удоволствието от видяното, обаче Тадж е застрашен. Спадащото ниво на река Ямуна кара варовиковата скала, на която е построен, да изсъхва, камъкът става чуплив и ронлив, като в един момент може да не издържи огромната тежест на мавзолея. Иначе, ако отидете съвсем рано, смогът е толкова гъст, че няма да видите Тадж отдалече, а чак, когато застанете на тази порта.

 

Портата “Уау”. Всъщност Шах Джахан, който построява монумента, е влизал винаги оттук, когато е идвал да поседи тук, да погледа и да се отдаде на спомени за любимата си жена.

 

Ако пък имате наистина повече средства, можете да отидете в Индия и почти да не забележите бедността и мизерията – има достатъчно хотели със златни кранчета в баните, а също и достатъчно коли с високи, черни стъкла. Мислех си за тези различия, докато обикалях родната къща на Рабиндранат Тагор в Калкута.

Стаята, в която е починал Тагор, отново забранена снимка.

Калкута е град като нищо на света. Толкова е изтощителна, толкова е шумна, толкова е прашна, претъпкана и нетуристическа, че не ти оставя и минута покой. Няма никакъв шанс да ходиш навън из града и да си мислиш за нещо друго, освен за това, че ходиш из града. С една финландска пърформърка си говорихме за това. Тя казваше – “Във Финландия мога да вървя по улиците и да обмислям на ум новата си лекция в университета. Тук не.” Калкута е упражнение по перформативни изкуства сама по себе си, упражнение по тук и сега. Автобуси, трамваи, коли, таксита, триколесните безврати тук-тук – всичко се придвижва с натискане на клаксона. Може би само кравите не натискат клаксони, но и това не е сигурно. Цели семейства спят по тротоарите: вървейки по улиците просто влизаш – без да искаш – в нечий хол, после – в нечия кухня, по-нататък е и нечия баня или тоалетна. Всеки продава всичко навсякъде. Тротоарите всъщност не са направени за вървене – те са пазари. Но най-ужасното се оказва, че и хората, които те посрещат там, местните калкутци, са свикнали, че животът се случва навън, на улицата и когато искат да си поговорят с теб надълго и нашироко – ти купуват чай и самоси – пак от улицата –  и оставате там, прави, да обсъждате часове наред политика, изкуство, развлекателна индустрия и какво ли още не, дълго след полунощ, а неистовият грохот и врява на града така навлизат в европейските ти тъпанчета, та в един момент няма как да не попиташ: “Ама вие нямате ли нещо като кафенета тука?” Имат, разбира се, те са ужасно скъпи и отвътре изглеждат като нашите McDonald’s. Съответно никой уважаващ себе си левичар-брамин от Калкута няма да те заведе там. Всичките са завършили Академията по изкуствата и знаят къде се сяда – отвън, пред Академията, на тротоара, до най-шумния булевард, между една градска тоалетна и едни кофи за боклук. Това е шик мястото за уважаващи себе си интелектуалци от низините. Другото е пред книжарницата Worldview Bookstore на Университета Джадавпур, където действително е по-тихо и по-уютно, но пък комарите не зачитат никакви предпазни мерки, които си взел. И така – си казах – ако искаш да говориш на важни теми и изобщо да мислиш в Калкута, трябва да надмогнеш себе си, трябва да успееш да минеш отвъд физическото. Трябва да си полу-Шива. Страхотен урок.

Снимки от района, където Майка Тереза е установила седалището на благотворителната организация Мисионери на милосърдието. Въпреки че е сравнително централен, все пак той-продължава да е от по-бедните места на града. В сравнение със снимките от 50-те години на XX век, когато Майка Тереза се заселва трайно в Калкута, напредъкът обаче е огромен. През 50-те години местните хора по улиците на Калкута изглеждат като ходещи скелети, все едно току-що пуснати от Аушвиц. Всъщност Калкута е била далеч по-тягостно място от Аушвиц. През 1943 г. тук Британската империя изнася продоволствия за войниците си и оставя хората да умрат от глад и болести. Събитието се нарича Бенгалският глад. Смята се че 2.1 милиона хора са умрели, защото не са имали какво да ядат.

И тогава влизаш в огромната колониална къща на Рабиндранат Тагор, около която има голям външен парк, спиращ глъчката на града. Сградата също така има и поне три вътрешни двора – толкова  е голяма.

Къщата на Тагор в Калкута

Там за първи път чух тишина в Калкута – след десет дни. И си казваш: “Да, тук човек, ако не се е родил писател, със сигурност ще стане. Няма да излизам от къщи, дайте ми перо! Ще пиша, и, ако трябва – ще рисувам! Даже мога да се науча и на пиано да свиря.”

Къщата на Тагор в Калкута

Рабиндранат Тагор се е родил и е починал в тази къща. Сега помещенията, свързани с тези събития, са нещо като олтари на спомена за него. В интерес на достоверността трябва да се отбележи, че той е роден преди изобретяването на клаксона. Но не доживява много след това.

Като оставим шегите настрана – Калкута ме срещна с някои реалности, които отварят очите. Немалка част от времето ми в тоя град мина в превозни средства, защото фестивалът беше избрал за места на пърформансите си най-различни точки от града. С един шофьор на такси, мъж на около 40, с добър английски, обсъждахме колко работи. Той каза, че най-малко 14 часа на ден. Понякога по 16. Каза, че няма почивни дни. “Имам четири деца и жена. Ако не работя по толкова, не мога да ги издържам.” Калкута може и да има някои скришни фантастични места, но улиците не са от тях. Да успееш да прекараш 16 часа на ден в шофиране по тия умопомрачителни, прашни, безумно топли пътища, без да викаш и да псуваш всичко около теб, което наруши правилата за движение, за мен е съизмеримо единствено с търпението и благостта на най-големите светии в историята. Иначе пожелавам на всички недоволни шоьфори в София да прекарат един-единствен ден там.

Стаята на Майка Тереза, в която тя живее в Калкута почти 50 години. Забранена снимка. Гробът й е също тук, в мисията, и той се е превърнал в място на поклонение. Често при него идват местни индийци да изкажат благодарност, да се помолят и да помълчат и това като че ли най-добре говори имало ли е смисъл от дейността на Майка Тереза в Калкута или не. Всъщност, в сравнение с историите от нейния живот, грамотата на Нобеловата награда, която се пази в музея на мисията, стои просто като едно късче хартия.

Няма да забравя и едно момче, вероятно на около 15, което работеше в заведение за хранене в стария централен, предимно мохамедански район на града, Бег Баган. Правеше плоските питки, които съпътстват всяко ястие. Бяхме поканени на домашно парти наблизо, стояхме навън на терасата, на прохлада, под палмите и големите черни кани (които първоначално мислех за орли): разговаряхме за европейски театър, за самоубиващи се индийски земеделци, които не могат да си изкарат прехраната поради ниските изкупни цени, за уговорените от родителите сватби в Индия, гледахме едрите звезди на Калкута, а беше доста след полунощ и решихме, че искаме да вземем нещо за хапване. Мугалска храна. Беше прозвучало толкова притегателно.

А момчето в кухнята на заведението наблизо вероятно работеше от ранни зори и се беше механизирал до такава степен, че беше загубил всяка човешка емоция по лицето си. Ръцете му чупваха винаги точно еднакво топче от тестото, разточваше го и го слагаше на горещия сферичен камък на пещта, където за по-малко от минута то ставаше на хляб. През това време вече ново топче беше разточено и го заместваше на момента. Въпреки късния час, в заведението имаше много хора и младият хлебар вероятно щеше да продължи още дълго да прави същото. Без да питам нищо, само като го гледах, знаех, че той също няма почивен ден. Вероятно освен потника, който беше на гърба му, притежаваше още само няколко неща, които може да събере в една бохча и да я метне на рамо. “Вероятно взима под 5000 рупии на месец” – ми прошушна Ума Бенарджи, с която бяхме дошли да напазарувахме. Тя беше разпознала въпроса на лицето ми без да го задавам. Момчето продължаваше да работи и в цялата му стойка и излъчване имаше някаква непречупваема патриархална устойчивост. Не можеш да го съжалиш, той се бори, не проси, силен е, устоява, може би – един ден – ще се пребори. Пожелавам му го. В такива случаи човек се сеща за най-трудните си работни периоди, когато е имал най-малко свободно време и най-много неприятности в работа си (в Европа!) и си казваш едно голямо: “Благодаря”.

По пътя обратно към къщата с партито се сетих да попитам Ума:

– А ти за кого взе това говеждо?

– Едното е за мен – каза тя и ми се усмихна.

– За теб ли? Бенарджи не е ли браминска фамилия?

– Точно така. Аз съм от браминско индуистко семейство. Това с телешкото е един от малките ми начини да протестирам.

– Да – усмихнах се и я погледнах. Тя също така беше и с много леви убеждения, твърде рядко срещано за хора с произход от висшите касти. А на всичкото отгоре не се поддаваше на желанието на семейството й да я омъжи. За това се иска доста кураж в Индия. Тук хората не живеят сами. Те винаги са с другите: с многобройни близки и роднини и е изключително трудно да се противиш на онова, което те мислят, че ще е за твое добро.

Варанаси

Тук претеглят дървата за кладите. Не всеки може да си го позволи.

Началото на Ганга Аарти – всекидневната церемония по благодарене на река Ганг. Всъщност тази година, в края на март, съдът в Индия реши да даде на реките Ганг и Ямуна същия статут и права като на човешки същества. Това действие има много последствия в дългосрочна перспектива, но едно от по-скорошните му проявления е, че да замърсяваш Ганг и Ямуна вече е ревно на това да причиняваш телесна повреда на човек. Така казано – перспективите се сменят.

  

Всъщност, когато идваш от една все пак еманципирана европейска култура, която в някои отношения е по-напред дори и от западните си приятели, (заради комунистическото минало, в което всички жени без изключение са работели наравно с мъжете), та тогава ти е трудно веднага да осъзнаеш колко невероятно различно е положението на мъжете и жените в отделни части на света. Отношенията са други. Няма да забравя как в метрото в Делхи един полицай наду свирката и почна да размахва ръце, като се беше насочил към мен. Аз се обърнах назад да видя дали все пак не е за някого другиго – но не – за мен беше. Без да зная, се бях озовал на перона, където пристига първият вагон на мотрисата. Този първи вагон е отреден само за дами и там мъже нямат право да се качват. Пишеше си го, разбира се – не бях видял. Това е така, за да могат по-свенливите госпожици и госпожи да пътуват сигурни, че никой няма да ги пощипва или да се отърква о тях (което разбира се не означава, че достопочтени дами не се качват и в другите части на мотрисите, нито пък че единствената работа на мъжете в метрото е да пощипват жените).

Това не е Кристо. В неделя Варанаси се къпе, мие и пере. Също така се и простира.

Всъщност сексуалните отношения в Индия се ръководят от един смешно остарял, привнесен отвън, викториански закон, останал още от 1860 г., в който изрично се казва, че всяко друго плътско сношение, различно от това, което води до раждане на деца, е криминално престъпление и води след себе си доживотна присъда. Очевидно е, че законът изхвърля от нормата всички хомосексуални хора, но може би по-изненадващото е, че според него всъщност почти всички възрастни в Индия са престъпници, ако дори веднъж са си позволили да разберат какво са това орални ласки. Разбира се, женените хора не отиват да се предадат в полицията веднага след като излязат от леглото, но пък законът, понеже не е отменен, може да бъде използван от всички, които ви имат зъб и по някакъв начин са успели да надникнат – или дори да твърдят, че са надникнали – през прозореца. Това може да са бивши любовници, измамени съпрузи и съпруги, дори съседи, с които просто не се разбирате. Вероятно няма да отидете зад решетките, ще ви се наложи да дадете солидни подкупи и ще минете през хиляди неприятности. Единствените, за които аз обаче успях да науча, че действително са били хвърлени в затвора според този закон са били двойки гей момчета и мъже. В един от случаите момчетата са били съвсем млади, вероятно не са имали достатъчно средства да се откупят, нито влиятелни роднини да помогнат, та са били арестувани, а полицаите, които са ги задържали, преди да ги предадат на съда, сами са ги изнасилили.

За разлика от странния чуждестранен закон от по-миналия век, и за разлика от отношението на гражданите-полицаи, не видях обикновените хора в Индия да се смущават от различната, дори от показно различната сексуалност. Най-яркият ми пример е с португалския пърформър, който за място на пърформанса си беше избрал най-тъмното място на Тъмна Индия, под един полуразпадащ се колониален купол на гат до реката Ганг. Публиката там беше от местни рибари, бездомници – притежатели само на по една рогозка, а също и черноработници от близкия пазар, които живееха в стаички, високи не повече от един метър, разположени директно под магазините-работилнички. Беше късно и сценичното осветление се осъществяваше с помощта на фенерчетата на пет iPhone-а. Облечен в балетна пачка и на високи токчета, португалецът пееше “The Man I love…” и търсеше от публиката някой, който да го хване за ръка и да излезе с него навън изпод купола, да погледат заедно звездите на Калкута. Местните индийци го гледаха с такива блажени усмивки на уста, та си казваш – не може тези лица да крият зад себе си мозъци с предубеждения. Разбира се – сред рибарите се намери мъж, който да хване – с усмивка – ръката на португалица в балетната рокличка. После излязоха, гледаха звездите, пяха и се усмихваха.

И тече реката Ганг

без портокали и маслини

…

Ах ти, любов,
отиде си, та се не върна!

Но това беше само изкуство.

Във Варанаси, най-свещеният град на индуистите, едно момче-гробар ми сподели, отново – само пет минути след като ме беше заговорил: “О, аз имам петима мъже любовници тук.” Нямам представа дали това е привилегия само на гробарите или те най-вече имат нужда от подобна разтуха, за да се справят с ежедневието на смъртта.

Казват, че огньовете на кладите във Варанаси не са загасвали в последните 3000 години. Телата на мъртъвците се горят на гатовете, които представляват малки площадчета, преди да почнат стълбите, водещи директно в реката Ганг. Някои хора имат сериозен проблем да се приближат до тези места. Моят хотел беше, напротив – специално подбран да е в сърцето на Стария град, на 50 метра от най-святия храм за индуистите, Вишванат, още известен и като Златния храм, а също и на не повече от 100 метра от Маникарника гат, основният гат за кремации. Учудих се, колко бързо приех нормалността на всичко, което се случваше тук. Идвайки от Калкута, където целият живот е на показ, навън на улиците – беше някак си напълно естествено човек да очаква, че и смъртта няма да бъде скрита, и тя ще е тук – на площада, като естествена част от вечния кръговрат на живота във Вселената. Даваш си сметка, че ако идваш от Европа, си представител на една цивилизация, която, особено през последните няколкостотин години, се опитва да смете смъртта под килима, да се държи така като че ли тя не съществува, създавайки цели поколения, които просто не знаят какво да правят, когато се изправят лице в лице с реалността на края. Тук напротив, хората идват да погледат смъртта в очите и то е наистина като част от свещенодействие. Около горящите клади не са само гробарите и близките на починалите. Има туристи, но те са малко, снимането е забранено. Има индийци, които идват тук просто да седнат, да погледат, или тихо да пообсъдят нещо с познати и приятели. Има няколко скрити “щандчета” откъдето можеш да си купиш чай, кафе и Кока Кола. Отгоре са така наречените “умиралници” – нещо като последен подслон за онези, които са много възрастни или болни и чакат да умрат, за да са едни от следващите, които ще бъдат свалени и кремирани долу. Някои от тези хора, ако още могат да ходят, понякога също излизат от умиралниците, сядат и гледат света и смъртта заедно с всички други, като обсъждат нещо тихичко. Крави лежат, кучетата се грижат за току-що роденото потомство, момчета пускат хврълчила. Това обаче не е едно чисто и спокойно наблюдение на света, както от върха на висока планина – напротив, тук, въпреки че всички са тихи и кротки, и никой не извършва нищо със забързани движения, едно скрито дълбинно напрежение трепти във въздуха заедно с огъня на Шива, който никога не гасне.

Варанаси

Реших да дойда късно една вечер, след полунощ, за да видя мястото абсолютно без маска, когато няма да има никакви туристи и дори никакви местни зяпачи, а тук ще са само гробарите. Десет клади горяха едновременно, телата на десет човека си отиваха от тоя свят, а странно весела музичка идваше от храма на Шива над тях. Това е всъщност един тъмночервен, опушен от вечните огньове, източен нагоре към звездите купол, под който е централния “олтар” на бога. Четирите врати, от четирите посоки на света, бяха отворени, няколко индуси се бяха събрали в кръг около Шива Лингам, осветени от трепкащите пламъци на малък огън, подаваха си един на друг огромен масур с марихуана, и пееха и дрънкаха на инструмент, подобен на дайре, като отвреме-навреме удряха и малка камбанка в един от ъглите на храма. Всичко това приличаше повече на пиянско хипи парти, което в Европа можете да видите например вечер около огъня на някой див плаж. Тук обаче то беше богослужение. Имаше нещо много демократично в това свещенодействие в тоя точно момент. Ситуацията беше такава, че всеки можеше да влезе и да се присъедини към песните и марихуаната им. Нямаше отделна каста от “жреци” или някаква група специално привилегировани да са в храма или други – които да не са. Във всеки случай – беше кристално ясно – че всичко което се случва не е по сценарий, няма требник или предписания, а всеки служи на бога по начина, по който може и иска в момента. Беше очевидно, че това са просто хора като всички нас и, че очевидно са натрупали напрежение след цял ден работа със смъртта. Цигарата им и веселото им песнопение имаше за цел да освободи това напрежение. Индийците вярват, че Маникарника гат е врата към рая. Тези, който биват изгаряни тук –  получават “мокша” – освобождаване от вечния цикъл на раждането и смъртта. Онези, които са все още живи обаче, ще трябва да се върнат в света на самсара, в който вероятно после ще почукат на вратата на един от петте си любовника.

Всъщност Индия и специално Варанаси имат такава притегателна сила върху въображението на много хора от Запада, именно вероятно заради тази духовност и религиозност, която не е срамно да изложиш на показ пред всички, а напротив – част от културата е, вписва се добре. За разлика от юдео-християнската традиция, доминираща в Европа, религията тук не изглежда като да те съди или обвинява в греховност, а и – по правило – не те изключва, само защото идваш от различна традиция. Чувствах се добре дошъл във всички храмове, чиито праг престъпвах в Индия: будистки, християнски, мюсюлмански, хиндуистки, джайнискти, сикски, бахайски.

Всъщност на моменти целият град Варанаси изглежда като едно голямо неспирно богослужение. Всичко започва рано сутринта, още преди изгрев слънце, с ритуалното умиване в Ганг и не престава чак до красивия ритуал Ганга Аарти – вечерно време, когато, облечени в прекрасни роби, жреци въздават благодарност към Великата река с благовония, огън, песни, цветя и музика. През целия ден в многобройните храмове и външни олтари на града някой нещо кади, някакви молитви се казват или някой удря камбаната някъде. Тук са и “светите мъже”, облечени в оранжеви роби, които имат само по една торба и в нея са всичките им притежания. Имат и по едно канче, в което минувачите могат да им сложат нещо за хапване. Ако получат подаяние – се хранят, ако ли не – не. Но не са просяци. Има нещо много достолепно, не само в лицата и осанката им, а в това че приемат живота като възможност за развитие и израстване, като категорично са загърбили удобната му, материална страна. Това до такава степен липсва в Европа, където властва (често циничният) материализъм, че за мен няма никаква изненада защо толкова много хора идват в Индия да се опитат да усетят и съпреживеят един друг възможен поглед върху света и реалността.

Улици в Агра, преди изваждането на фотоапарата да стане съмнително и нежелано.

Оазиси на мир и хармония – това са оставили след себе си големите люде на Индия. Някак си чисто физически човек може да усети наследството им дори само по това. Насред хаоса и шумната неразбория на ежедневието, човек влиза в парка Сарнат, където Буда е започнал да проповядва, или пък в парка около дървото в Бодх Гая, където той е получил просветление и няма как да не разпознае, че пространството е от друг порядък. Истински подарък за духа и вероятно най-ценното, което можеш да получиш в такава жива, пъстра и буйна цивилизация като индийската – малко тишина и покой. Същото, в по-малка степен, е валидно и за манастира, създаден от Майка Тереза в Калкута; подобна хармония има и в родния дом на светеца Кабир от Варанаси, който е всъщност светец без религия – почитат го както мюсюлмани, така и сикхи, а и християни.

Театър в Джунглата. Трисур, Керала.

Откъм звук, истинско вълшебство е  да гледаш театър досами джунглата в Трисур, културната столица на Керала. Това беше една от сцените на Театралната академия в града, външна, изградена между палмите, иначе разполагаща със всичката необходима техника. В далечината, само на един хвърлей зад сцената, започва джунглата. Тук, в това приковаващо вниманието място, трябваше да изчакаме още няколко минути да се мръкне преди спектакъла. Бяха пуснали съвсем тих, монотонен, медитативен инструментал от ударни инструменти за влизането на публиката, хората бяха притихнали, а звуците на джунглата на залез са вероятно едно от най-фантастичните и великолепни изживявания на тая планета: целият живот е тук и той жужи, пърха, проскърцва, повява, тропоти, прокапва, свисти, блопва и се готви за падането на нощта. А ние сме цивилизовани бозайници в театър и чакаме да почне представлението. Нямах представа, че ще чуя джунглата в театър, или обратното – че ще видя театъра на джунглата, а още по-малко, че ще срещна артисти, които все още могат да изпълнят сцена, навън под звездите, около която има 800 души публика. После ми казаха, че това дори е малко, минали години някои от външните сцени на фестивала са подслонявали и до 2000 зрители на представление. Артистите, които могат да не се загубят пред толкова много хора, при това навън, бяха само индийци. Само една от чуждестранните продукции се опита да пробва, но раздели пространството на две и всъщност ползваше само едната половина, а и представлението беше музикално-визуално, не драматичен театър. Всъщност Керала, както всичко в Индия, събира противоположностите: тя не е само природа, а е един от големите културни центрове на Индия и разбира се: театрите им не са само в джунглата и не са само на открито. Тук, както в Швейцария, влаковете пристигат навреме, автомобилни задръствания няма, а няма и никакви просяци по улиците. Трисур организира втория най-голям международен театрален фестивал на Индия след Делхи, но от години се твърди, че неговата програма е много по-интересна и специалисти от цяла Азия пътуват хиляди километри, за да видят какво е подбрано тук. Каквото успях да гледам – беше действително впечатляващо, но как да забрави човек онова първо представление под звездите и оня момент, когато страничните прожектори блеснаха да проследят двама от артистите най- в дъното на сцената: заедно с тях светлинните снопове осветиха милиарди комари, мушици и всякаква летяща малка твар зад тях. Страх те хваща за телата на артистите и си казваш: “Бързо идвайте напред, не искам там да ми играете”. А те тъкмо разиграваха една сцена от Махабхарата, която действително се случва в джунглата. Облечени само в някогашните им традиционни препаски. Някак си хем си тук и сега, хем си и там-някога, хем си изместен към нещо, надхвърлящо всичко това. Театър.

Като цяло Индия е подходящо място за вътрешно наместване и центриране, дори без никаква идея човек да ходи в ашрами, при гурута или на семинари, тренинги или каквото и да е подобно. В Индия изведнъж мащабите не егото се намаляват драстично. Усещаш колко реално си малък. В България може да си един от седем милиона, които населяват цяла една прекрасна и – немалка – страна. В Индия седем милиона живеят в няколко квартала на един град: столицата, мастодонтът Делхи, е с 26 милиона жители сега. Тук си благодарен за всичко, което ти се случва, всичко е постижение. Успяваш да си купиш билет за влака – кеф. Успяваш и да се качиш на влака – радост безмерна! Става така, че нещата ти се нареждат и дори слизаш от влака – истински възторг! Нахранваш се и после не умираш от болки в стомаха – колко прекрасно! Купуваш си нещо от някого и той е толкова щастлив и усмихнат, че си избрал именно него. Забравяш си фотоапарата и някой те догонва да ти го върне – каква по-прелестна изненада от това? Точно днес всички таксита например стачкуват и няма как да стигнеш до театъра, но минава непознат мотоциклетист, пита те закъде си, после казва: ”О и аз съм артист!” и моментално те закарва до фестивала – е, как да не грейнеш от щастие? Всяко нещо, което правиш тук, е успех и триумф, нищо не е просто ей така дадено. Това не е цивилизация, която постоянно да ти повтаря по всякакви канали, но и най-вече чрез рекламите “Ти го заслужаваш”, “Ти имаш право на това”, “Защото това ти принадлежи…” – не, нищо подобно: само след един час вече може нищо да не ти принадлежи и затова дори за най-малките неща, които получаваш тук, си безкрайно, дълбоко, истински благодарен. В Индия усмивките са по-често по лицата на хората отколкото в много от най-богатите страни, в които съм бил. Може би защото всичко става чрез взаимодействие с другите, въпрос е на договорка, усмивка, стискане на ръцете, а не на натискане на бутони по машина. Виждаш, че твоето придвижване оттук-дотам ще нахрани нечии деца, виждаш и чии са децата, виждаш радостта в очите, и придвижването ти вече не е просто само придвижване, дори да отиваш до Дървото на Буда, а става пътуване и придобива и още един важен, дълбинен пласт – правиш нещо малко и за другите.

Ходил съм на много места по света, но толкова благодарен не съм бил, а и толкова благодарност от другите не съм срещал никъде другаде. Именно за това Индия остава така интимно, вътрешно твоя, когато си позволиш да я видиш без страх.