Накратко – картините ви говорят, пеят, шегуват се. Представете си, че всяко произведение на изкуството, което имате на стената, има свой музикален саундтрак. При това звукът идва от самата картина, не от Hi-fi система с пет говорителя, чиито кабели опасват стаята. И звукът пак е изключителен, и кабелите ги няма, а освен да виждате артистите и техните работи, вече ги чувате. Да, правилно предположихте – говорителите са скрити зад картината, която виси на видно място на стената в стаята. И да – точно тази картина, озвучава цялата дневна. Гостите ще бъдат шокирани. Гарантирано.

Това е Soundwall, интригуващ микс от звук и визия, който може да бъде още днес във вашия хол, офис, спалня, детска стая, конферентна зала, където си пожелаете. Една платформа, която обединява изкуство и музика по неподражаем начин. Зад всяка картина са крие безжичен говорител от много добро качество, който може да се свърже така, че да свири музика, която вие пожелаете.

Концепцията Soundwall беше представена миналата година в Кристи’с, където на платна бяха представени фотографии на гръцкия принц Николаос. Принцът показа пет свои работи, отпечатани на специална алуминиева плака, а музикалната селекция, която звучи от говорителя, е индивидуално курирана.

Първият българин, чиято работа става част от американската компания Soundwall, е Иван Кюранов. “Pen-Up” е лимитирано издание, представено за първи път в английското списание GQ. Работата е с размери 94.23 см x 152.4 см и е базирана на кинетично изображение от контейнера на химикалка, което при движение довежда до последователно разголване или обличане на женската фигура. Списание GQ пише за проекта: “Подобни изображения навлизат нелегално през периода на социализма в България благодарение на редките западни образци на химикалки, холографски картички и др. Те са много ценени в кръга на масовата култура и се превръщат в част от популярния “градски фолклор”. От тук произлиза и рефлексията им върху езика на сериозното изкуство, което използва този “визуален диалект” в един нов контекст.”

Звукът, който представя всеки Soundwall, е базиран на технологията DML (Distributed Mode Loading), позволяваща цялата повърхност на творбата да резонира и създава чист, отлично артикулиран и естествен звук. Музиката на “Pen-Up” е избрана от Иван Кюранов и е достъпна чрез приложението на Soundwall за iOS и Android. Освен това, чрез Soundwall може да слушате любимата си музика от Spotify, Apple Music и други.

Иван Кюранов беше преди няколко дни в главните квартири на egoist.bg, за да си поговорим за старите аналогови химикалки и интерактивното ново изкуство. Беше хубав следобед.

Мога ли да те представя като фотограф?

– Ами всъщност не точно. Макар от малък страшно да харесвам фотографията. Моят баща беше журналист и снимаше. Пътуваше много в различни страни, главно в третия свят. За мен беше огромно удоволствие да разглеждам снимки, когато се връщаше. В онези години това не беше лесно достъпно за всеки. Винаги съм обичал фотографията. Като техника и като медия. Но също така от малък рисувах много. В рода има доста художници. Знаех, че ще стана художник. Когато завърших живопис в Художествената академия, се отвори една възможност да замина за Италия за четири месеца със стипендия. Попадайки там исках да правя нещо, което е различно, което го няма тук, в нашата академия.

И какво избра?

– Избрах едно ателие, на един професор, който вече е пенсионер. Казва се Диего Еспозито. Той беше доцент в катедрата по живопис. Занимаваше се със съвременно изкуство, което включваше всички негови форми – като се започне от концептуално изкуство, видео арт, пърформанси, фотография, по-рядко живопис. Говоря за 1994 година. Тогава тенденцията, свързана с интерактивното изкуство и технологиите не се беше появила, поне не в Италия. Малко по-късно това се случи. Когато за втори път специализирах вече имаше много интересни изложби в Милано, които включваха интерактивно съвременно изкуство. И тогава в ателието на Диего трябваше много бързо да се трансформирам, тъй като нашето обучение, което беше добро – аз завърших с една серия абстрактна живопис, но когато я показах в Италия ми споделиха, че правя неща, които са много добри мои реплики и интерпретации на абстрактно изкуство от началото на 20 век.

Напрегнаха те малко, така ли?

– Честно казано бях доста стресиран в началото, но хубавото беше, че попаднах в много интересна и качествена среда. Освен ателието на Диего, където имаше студенти и художници от цял свят, най-малко десетина националности, в едно друго ателие – на художничка, участвала същата година във венецианското биенале, Грация Тори – тя водеше ателие по артистична анатомия. Там беше много интересно, такова нещо не се преподаваше, това всъщност е анализ на творби съвременно изкуство. С нея, буквално след първата седмица от престоя ми, посетихме една колекция съвременно изкуство на граф Панза ди Биумо. Тази колекция просто ме шокира и аз тогава разбрах, че трябва да направя много рязка, коренна промяна в своите творчески възгледи.

Защо?

– Разбрах, че това, което правя, е доста старомодно. Истината е, че още от Художествената гимназия бях стопиран от учители, които например не ми даваха да рисувам с много интензивни цветове. Не може, всичко трябва да бъде в гама, в кафеникаво, в сивкаво, сложно. Това бяха едни установени във времето критерии или в някои случаи бяха критерии просто на самите преподаватели. Лични техни възгледи, да кажем, но се налагаха като цялостната линия на социалистическия реализъм и формите на изкуство в тези години.

Така първите творби, които направих бяха една серия рисунки от Милано, завръщайки се в България. И моментално след това се връщам към въпроса ви за фотографията, тъй като за тези месеци аз снимах и видях – това беше много важно за мен като млад завършил студент – видях, че фотографията стои наравно с другите изкуства в изложбените зали, музеи и галерии. Нещо, което не беше така в нашата страна. Тук имаше едни форми на художествена фотография, които бяха изцяло отделени от художествените среди и живееха свой собствен живот.

С каква камера снимаше тогава? Спомняш ли си?

– Да, разбира се. Аз всъщност снимам някъде от 1980 година. Първо снимах с фотоапарата на моя баща, един Zorki-3C. После си купих Zenith, той не ми хареса. Поръчах си един Canon и реално в Художествената академия преди да замина на Италия се занимавах с репродуциране на произведения на изкуството, бях станал доста добър. Правих диапозитиви, негативи с Canon, с Pentacon Six, най-достъпните за времето фотоапарати. И тъй като съм педант, маниак на техниката, смятам, че за времето, с това което разполагах, се справях доста добре.

Веднага след престоя си в Италия започнах да използвам фотографията като средство, като медия, за представяне на съвременно изкуство, замествайки живопистта. Нещата, които коментирах тогава с колеги, ми помогнаха да се дооформя, да определя новите си възгледи в изкуството. Тогава си говорихме, че живопистта е твърде дълго време експлоатирана от времето като техника, затова тя е мъртва.

Ти как реагира на това?

– Честно казано това не ми хареса. Неслучайно аз и по-голяма част от художниците в нашата група, която след това създадохме през 1995 година XXL, реално още в края на 90-те ние се върнахме и започнахме да използваме и живопис като техника. Така направих и първата си концептуална работа, направих една фотография на табелата на флорентинската художествена академия, която беше надраскана с всякакви графити, включително знака на анархистите, пречупен кръст, петолъчка, текстове и т.н. Заснех я и след това направих една работа, която кръстих “Войната продължава”. Увеличих фотографията и по този начин представих един документален обект, ламинирах я върху една много дебела и тежка ламарина. Показах я в изложбата “Пластическият образ на 90-те години” в НДК, която беше курирана от Руен Руенов и Свилен Стефанов. В случая използвах документалната фотография, за да създам един концептуализиран обект, който да представя някакви социални идеи.

1995 година. За какво говореха хората тогава, от какво се вълнуваха? Какво помниш?

– Този период беше много важен за съвременното българско изкуство, защото тогава се формира поколението на втората вълна на българския авангард. Тук искам да поясня, че този термин беше въведен до голяма степен от медиите, тъй като реално той не е адекватен. След изложбата N-форми през 1994 година, която направи една ретроспекция на българското неконвенциално изкуство, професионалната гилдия започна да нарича всички такива изяви като “съвременно българско изкуство”. Медиите го наричаха “авангард”. И всъщност аз може би съм второто поколение, би трябвало да е така. Специално ние се отделихме, събрахме се като група, като една от причините беше, че искахме да се разграничим от групите и възгледите за съвременно изкуство, които датираха още от 80-те години. Смятахме, че това изкуство е прекалено декоративно, там се залага на игрови характер, на пърформанс, на хепънинг, на случки, на акции, с които не бяхме съгласни. Искахме да дадем начало за създаване на едно ново съвременно българско изкуство, което да бъде адекватно на световните тенденции и да бъде конвертируемо в света. 

Следва 1998 година и онази изложба в централната поща.

– Периодът до 1998 година беше много важен. Хората тогава, обществото като цяло много се интересуваше от това изкуство. Спомням си, че галерията “Райко Алексиев” беше пълна. Всички последвали изложби, след N-форми, които бяха организирани от центъра за изкуства “Сорос” или други фондации, които присъстваха тогава, имаха много голям интерес. Включително и нашите изложби в галерия XXL също бяха посещавани, особено, когато имаше някакво международно участие. Аз лично курирах една изложба, която се казваше “Месеци на европейското съвременно изкуство.” Програмата беше съпътствана и от лекции. Имаше много сериозен интерес. Художниците работеха с огромно желание, въпреки че пазар нямаше. То и доскоро нямаше. Сега леко се отваря последните четири-пет години. Частично работите ни бяха финансирани, но под формата единствено на материали. В много от случаите художниците сами финансираха своите произведения и за жалост много голяма част от тях вече не съществуват, тъй като бяха съхранявани в мазета и тавани.

Харесва ми как определяш като “проява на много лош вкус” онези тираджийски химикалки, които са част от твоята работа, повод да се видим.

– В своите работи обичам да работя с документи, с обекти, със стари снимки, с различни неща, но принципно тази химикалка беше семейно притежание на моя дядо и аз от малък си играех с нея. По време на социализма беше признак на много лош вкус, ако притежаваш такъв обект. Когато кураторът Камен Балкански покани художниците от група XXL да осъществят изложба, аз реших да направя тази фотография на химикалката. Преди това бях работил с други “ready-made” фигурки от шоколадови яйца, които синът ми беше открил. Забавлявах се, променях смисъла, опитвах се да отправям някакви социални послания, които в някои случаи не бяха много конкретни и точни. По-скоро се стараех да провокирам обществото и да направя творби, които могат да бъдат съизмерими, да могат да бъдат показвани навсякъде по света.

Как реагираха посетителите на изложбата в София?

– Пощата беше пълна с хора на самото откриване, даже имам и видеофилм. На самото откриване хората много се забавляваха, имаше страшно интересни работи на самата изложба. Ако сега бъде показана такава работа ще има проблеми. Тогава хората не бяха фокусирани върху тези неща толкова. Да се покаже нещо на публично място нямаше необходимост от някакво разрешение. Единствено от телефонната палата бяха позволили да покажем изложбата, но те реално не знаеха какво ще бъде нейното съдържание. Имаше протест от един възрастен жител на столицата, който написа писмо до директора на центъра “Сорос” – как е възможно този художник да показва гола жена, той няма ли майка и от този тип коментари.

Аз исках да представя тази химикалка, за която имах спомена, че беше нещо забранено и грозно, да й дам една нова естетическа визия, да я превърна в един концептуален обект с нов смисъл. И мисля, че успях, защото точно тогава хора, на които много държа, включително и художници в България, които не бяха от нашата група, ме поздравиха и казаха, че това е най-доброто ми попадение. След това показах работата и в чужбина.

Химикалката е някакъв еротичен кич, така ли я определяш?

– Всъщност това е еротичен кич, химикалките са датско производство. Съдейки по изображенията се появяват 50-те години на миналия век. След това се сдобих и с такива от 70-те и 80-те години, личи се по стила на банските костюми. За да бъде обърнато сериозно внимание на тази творба трябваше да минат 16-17 години. Макар идеята ми още при излагането беше да се провокира обществото и затова я направих толкова голяма. Оригиналът беше 140 x 280 сантиметра.

Това е било също изненадващо, нали, този голям размер?

– Да. Нямаше друг автор, който да прави толкова голяма форматна фотография. Аз, разбира се, бях повлиян от това, което бях видял на Запад. И осъществих мечтата си да мога да използвам фотографията за създаване на съвременно изкуство. Винаги съм се чудил защо у нас фотографията не се приема на сериозно. Не се изучаваше в гимназията, в академията. Трябва да кажа, че преди пет години направихме една магистърска програма “Фотография” в Художествената академия, която е към катедрата по изкуствознание.

Каква музика звучи в главата ти, докато гледаш химикалката?

– Навява ми на музика от 40-те, 50-те години, на суинг. Другите химикалки, които са по-нови, звучат по-различно като музика. Би могло да се свържат с музиката, защото самите химикалки са много забавни. И едно такова увеличение представя по друг начин самия обект. Получава се една естетика, която на мен много ми харесва.

Така сякаш естествено се стига до проекта със Soundwall?

– Всичко стана много скоро, преди седмица-две, не мога да осъзная точно какво се случи. Първата реализирана такава работа, която направих като диптих по оригиналните негативи от 1998 година, влезе в една колекция за съвременно изкуство, сега е изложена във фоайето на хотел Радисън. Тогава беше 2012 година, декември. Изпълнението беше изключително качествено и професионално, направихме го в Германия, тъй като тук все още няма как да направим толкова голям размер като краен продукт. Собственикът на колекцията, който е и бизнесмен, явно е решил, че тя е много подходяща да бъде принтвана на този съвсем нов технологично-интерактивен продукт, който е нещо много интересно.

Очаквам с нетърпение как ще се развие Soundwall, не толкова, защото самата химикалка взема участие в развитието на тази технология, просто ми е много интересно как ще се наложи Soundwall при този бум на технологии.

Soundwall е на: www.soundwall.com

***

Творбата на Иван Кюранов представлява диптих, при който прогресията на случващата се промяна е заснета в 13+13 стоп-кадъра. Монументализацията на композицията, самостойната ценност на отделните модули и високопрофесионалното фотографско изпълнение концептуализират тривиалността на първичния образ и го превръщат в актуално произведение на съвременното изкуство. Специфичната избледняла цветност допълва програмния ретро-ефект и включва образа в исторически контекст. Резултатът е естетизиране на баналното във формите на нов концептуален обект.

Работата е създадена през 1998 г. и е представена на петата годишна изложба на Център за изкуства „Сорос” – София със заглавие “Формално/Неформално”. Показвана е единствено в залата на Централна поща в София, ноември – декември 1998-ма година. Оригиналът от изложбата е собственост на художника. През 2012 година творбата е преиздадена в Германия в тираж от три броя с размери 2 x 125/240 см. Едно едно от тези копия е част от колекция на международно съвременно изкуство, изложено постоянно във фоайето на Radisson Blu Grand Hotel, София. През 2013 Кюранов създава нова версия на творбата. Произведения на Иван Кюранов са включени в колекции в България, Германия, Великобритания, САЩ, Швейцария и Италия.