Защото това е символ на комуникация за мен. Банкнотите са нещо, което ние разменяме, но ние трябва и да вярваме, че банкнотите имат тази стойност, иначе са обикновени хартийки с мастило върху тях. Това е може би една религиозна вяра, че когато ви дам 100 долара – това са 100 долара. Иначе, вие може да си въобразите, че са 5 долара. Ние трябва да се съгласим в нещо – това е символ на комуникацията.

10 паунда

Зависи какво стои зад икономиката. Зад икономиката на Сомалия стои едно нещо, зад икономиката в САЩ съвсем друго нещо, това обяснява разликата в това, което е доларът. Но реално не мога да ви отговоря, тъй като банките или както е федералният резерв в Щатите, формират курса на долара, така че е доста по-сложно, отколкото аз го обяснявам.

Парите са нещо абстрактно за мен. Изкуството е малко по-конкретно, защото в него има вложени много компоненти, например кой е авторът, как е направена картината, доколко е желана от колекционерите. Аз съм малко по-готов да говоря за изкуство. Докато парите… е, ако някой разполага с пари, може да си позволи, както в случая – Леонардо да Винчи. Но 450 млн. Долара – това е шокираща сума за произведение на изкуството. Аз не мисля, че някое произведение на изкуството в света струва тази сума. Но има хора, които са склонни да я дадат.

Български художник – това е чудесно. Но България е малка страна и аз си дадох сметка, че в България – дори да си най-известният български художник изобщо, просто това нищо не означава отвъд Калотина. И това са факти. И затова единственият шанс е  – по примера на Христо Явашев, и много други, Жул Паскин, Жорж Папазов – ти трябва да отидеш където е световната сцена, там, където да успееш да си наложиш стила и където има колекционери. Това вече е нещо, което хората признават и е по-логично.

България е като една школа. Ако погледнете моите картини, които правя в момента – те са с фолио и с акрилна боя, но те напомнят на източноправославните икони. В тях има много сребро, много злато, и има образ, който е иконичен. Това се съотнася към тази вяра в парите, която за мен е религиозна вяра, доверие, което съществува. Има една връзка с традицията на иконописта, защото тази кавалетна живопис, която навремето се е появила във Византия, (България е много близо до Византия), тя се появява тук преди около 1500 години. Аз мисля, че съм част от тази традиция злато, сребро, но по един съвременен начин в 21-ви век. Това не е 50-те или 60-те години, когато Анди Уорхол работи със сериграфия, аз не използвам сериграфия, например.

Преподаването е базирано на етюд, на някакъв модел, все още е много традиционно образованието в Художествената академия. Основно при мен е желанието ми да работя по-цветно. Защото в Академията има стара тенденция – всичко да бъде едва ли не с кални бои, малко сиви, малко кафяви или нещо такова. И тази ярка живописност не е много толерирана в Академията. При мен махалото отиде малко в другата посока.

Вярно, и PR-ът работи и много други неща, връзки с голяма добра галерия и т.н.  Но трябва да има талант, трябва да има някой, който действително ще произведе работите днес и не само днес, но  и 25 години след това. Не става само с PR. Трябва да имаш вътрешното упорство, или талант или вяра, че това, което правиш – е валидно. И тогава галерията, когато сключи договор с теб, тя може да инвестира средства за промотиране точно на това нещо. Но те трябва да са сигурни, че ти ще го работиш това. Защото ако си изцяло създаден от ситуацията – че ти тогава утре можеш да се хванеш с нещо друго да правиш… Тогава какво става с инвестицията, какво става с твоите колекционери, с всичките каталози, изкуствоведите…

Да уточним, че аз не съм участвал в тази акция, аз съм “жертва” на тази акция. Но това беше очевидно бунт. Вие вероятно си спомняте, но тогава нямаше графити в началото на 90-те години. Имаше само надписи, свързани с футболни отбори например. И такава акция беше шокираща. Защото никой не можеше да повярва, че някой може да отиде да надраска Софийския университет или Първа частна банка, където мутрите са бодигардове отпред. Но моите приятели го направиха.

Първо, XXL беше създадена като съмишленици. Тя не е стройна група от естетически подбуди. Не е минималистична някаква група или свързана с живопис. Ние работим всякакви неща, ние се събираме по-скоро да освободим българското изкуство. И това може да се види в изложбата. Всеки по собствен начин, естествено, ние се променяме във времето. Но в момента част от нас живеем в чужбина, не може да се каже, че съществува група XXL, по-скоро това е едно завръщане към 90-те години, за да се види какви са били процесите.

Например произведението Птица в пространството. Очевидно то копира заглавието на Константин Бранкузи. Бранкузи е много известен художник от румънски произход, който има, мисля че 14 птици в пространството само в мрамор и отделно в метал. Те го мислят за един много одухотворен човек, понеже е с брада, за човек, който е  едва ли не някакъв светец. Но това е изцяло манипулирано мнение. Той е един от най-комерсиалните художници тогава и в света.И в момента, понеже неговите наследници, или който му държи естейта, решава, че трябва да капитализират още повече. И започнаха да изливат късни отливки от неговите птици в пространството и да ги пускат на пазара и почти му развалиха пазара в изкуството. Но точно това искам да кажа, че Константин Бранкузи е точно обратното, което беше XXL. Работата представлява това – дръжката е от меча на Дарт Вейдър, а самото острие е от ятаган, което напомня на сабите, които са използвали турците. Или има снимки навремето с Васил Левски в Първата легия, който е с подобна сабя и т.н. Това е доста концептуална работа и трябва да се види на място.

Не точно изкуството, колкото пазара на изкуство. Изкуството е нещо, което всеки си прави сам или в контекста с групи приятели и т.н..Но изкуството само по себе си няма никаква нужда от освобождаване или от каквото и да е. Но е проблематично това, което си представя за българско изкуство. Трябваше да се разшири този ъгъл на представяне, това какво се прави в България, това какво има в ателиетата на българските художници, това какво смятаме за съвременно изкуство. Това за съжаление не беше представено изобщо никъде в България. Не можеше да се види извън частни пространства или частни колекции на хора. Просто държавните институции предлагаха изкуство, което е и все още предлагат изкуство, което е направено от една определена група хора за определена група хора, като изключват това, което се прави като цяло в България.

Те са малко абстрактни – каква картина ми харесва в момента, какво съм постигнал тази година, какво съм направил. Независимо какво CV имаш, с колко участия и т.н. – ти можеш да бъдеш много неудовлетворен. Защото има много художници, които имат страшни CV-та – предимно от бившите социалистически страни, които изобщо не са приети на пазара на световното изкуство. И аз предполагам, че всяка сутрин като стават, се чудят защо се случва това, защото те са влезли в една конюнктура, която няма нищо общо със свободния пазар.

Съвременното изкуство не е нещо монолитно, няма диктатура. Това, което се продава в Кристис и Сотбис, е различно от това, което се продава в галериите в Ню Йорк или в Берлин. Има много фактори, има много микросветове на изкуството. Но това за което очевидно хората са се съгласили, е това, което има вторичен пазар. Нещо, което струва пари. Изкуството трябва да има ликвидност. Тогава очевидно много хора са се съгласили, че си струва да инвестират в този тип изкуство. От моя гледна точка – това е някакъв съвременен поп арт, но базиран на традицията, на източноевропейската икона, на ортодоксалната икона. То е и нещо в традицията, в която се е движил Анди Уоркхол и много поп артисти, които се занимават с образа. Но то е в границите на западноевропейската традиция и на американската традиция и затова върви, затова се купува най-много.

Видях самолетите, които влезнаха в кулите-близнаци. На живо не е толкова страшно, колкото е на кино или на телевизии. Защото, например звукът го няма. Нашата култура и всички ние сме свързани с тези блокбъстъри или видеоигри. Там всичко е много по-драматично. Докато трагедията, изживяна в реалния живот, изобщо не е толкова шокираща. Но това консолидира до голяма степен Ню Йорк като град, че може да се превъзмогне, и всеки си гледа работата и е нещо обединително реално.

Изкуството на 90-те години, да кажем, беше много цинично, ориентирано към разни глобализми. Докато след 11 септември много хора се ориентираха към този тип ескейпизъм – т.е. трябва да правиш някакви красиви картини, нещо, което успокоява травмата. Затова аз се занимавам и малко с ескейпизъм, т.е. в работите ми  няма голяма провокация или нещо, което е черно, негативно.

Моето изкуство е максимално отворено. Всеки един може да го разбере, всеки един може да бъде консуматор на моето  изкуство. Живея в Ню Йорк. Всекидневно идват много хора в ателието ми. Всякакви. Ексцентричните хора най-много ме впечатляват. Повечето хора са в сферата на финансите, това са колекционерите. Аз примерно познавам Джордж Сорос, ако трябва да спомена някакво име. В разговори с него той например ми каза, че изобщо не харесва съвременното изкуство. Въпреки че той спонсорира съвременното изкуство – той колекционира импресионизъм, много установени неща.

Не мисля, че той е толкова голям сатана, за който го изкарват. Аз мисля, че до голяма степен той иска по-скоро да помогне на хората, отколкото да ги ограби. Не знам какво си представят в България, че е някакъв агент и сатана. Той по-скоро е филантроп. Зависи това дали го приемаш като твоя идеология. Създаването на Сорос центрове за изкуство вероятно е болезнено за някои хора. Например Сорос центровете от 90-те години бяха много, много позитивни за българското изкуство.

Искам да видя повече млади хора, да речем ученици – хора, които да се сблъскват с изкуството в една ранна възраст. Хора, които могат да научат нещо за това изкуство, което правим – да кажат – е, може и по този начин. Да могат да бъдат освободени по някакъв начин, и това да им помогне в личния живот. Щом тези хора могат  да правят подобно изкуство и да го излагат в Националната галерия, то и аз в живота си мога да постигна нещо, без да ми пука.

Работа на Хубен Черкелов базирана на Розоберачка от Феликс Каниц

Предстои ви самостоятелна изложба в България. В Софийски арсенал – през февруари. Какво ще съдържа тя?

Това ще е първата ми самостоятелна изложба на живопис в България от 18 години насам. Ще съдържа произведения вдъхновени от български банкноти. Които пък са базирани на художествени произведения от автори като Иван Мърквичка, Антон Митов, Феликс Каниц, Ярослав Вешин и др.

100 лева. Работа базирана на “Пазар” от Антон Митов

Зависи от размера. Тези, в размер 48 на 60 инча са около $15,000.

100 лева. Работа на Хубен Черкелов базирана на “Плодородие” от Иван Мърквичка