Константин Вълков: На вас кога ви е най-топло?

Христо Пимпирев: Най-топло ми е в Антарктида. Тогава душата ми пее. Затова отивам всяка година. Там е едно лято, което се равнява на тукашната зима. Все пак нашата база се намира в най-топлата част на Антарктида, това са Южните Шетлански острови. На мен ми е топло, че си отивам вкъщи, че сме направили базата с нашите ръце и, че можем да се гордеем с това, което България притежава. Топло ми е, че управляваме 1/10 част от нашата планета с общо 28 държави. Иначе, нито ми е много горещо, нито ми е много студено. Това е въпрос на организъм. Бил съм много и по тропиците, живял съм една година и в Колумбия, бил съм в джунглите на Виетнам за търсене на злато, така че познавам и горещите места.

КВ: Къде тогава не бихте се върнали?

ХП: Да си призная, където съм ходил, навсякъде ми е било приятно. Първо бях в Непал  в една научно-спортна експедиция, по време, на която качвахме планината Амадаблан. И, тъй като обичам да се връщам на местата, отидох още веднъж, когато маоистите искаха да направят преврат и да свалят краля. Беше доста неприятно, демонстрации, едни с едно такси стреляха… Но, да си призная, въпреки че тази страна беше доста засегната от земетресение, бих се върнал в Непал пак. В Колумбия също, с най-голямо удоволствие. Там, когато нарковойната беше в разгара си, бях в едно село за едни геоложки проучвания. Развали ни се джипът. Тогава ни посрещна кметът, който като разбра, че съм от България, като първи приятел ми предложи дори най-хубавата девойка от селото. Много бях учуден защо, а той ми обясни, че го прави, защото при нас е социализъм. Беше 1990 година. След това четох във вестниците, че след това там са влезли партизаните и са взели много заложници. Винаги съм играл на ръба на бръснача в много части от земното кълбо. Сърцето ми обаче е в Антарктида, там ми е най-топло. Студът е относително понятие. Винаги можеш да се облечеш и да не ти е студено.

Маринела Величкова: А как стана тази история с Антарктида? Откъде-накъде пък България на Антарктида? Откъде-накъде на Антарктида ще има обект с български имена?

ХП: Направихме Антарктида, защото е трябвало да го направим. Аз съм убеден, че в живота на всеки човек има някаква предопределеност или съдба, да го наречем. Моята съдба е тази да направя така, че България да бъде на Антарктида. Това е низ от случайности, които така се напасват, че накрая успяваш. Има спадове, когато мислиш, че всичко е свършило, но изведнъж пак се издигаш като Феникс и работата тръгва напред. Аз бях един съвсем млад асистент в Софийския университет. Бях геолог, ходех по планините, имах много познати алпинисти. Тогава в средата на 80-те години на миналия век България живееше с еуфорията от изкачването на Еверест. През 1988 година, чествахме 100 години на университета. И, тъй като всяко едно честване беше съпроводено с някакви по-специални мероприятия, си казах – качихме Еверест, ама на Антарктида не сме ходили, защо да не отидем? Съвсем лаишки си го помислих, въобще не ми беше ясно, нямаше и интернет… И, тъй като бях геолог си казах, че като отидем на Антарктида, трябва да вършим нещо. Така избрах един район, в който скалите са близки по състав до българските, и реших да отидем. Това е един остров Александър, който е кръстен на руския цар Александър Първи от първата експедиция на руснаците през 1821 година, когато откриват континента. И, пак късмет, че заместник-ректор беше моят научен ръководител проф. Тодор Николов. Аз му казах, че искаме да ознаменуваме 100-годишнината с една експедиция до Антарктида. Той ми каза – много хубаво, действайте, ние ще ви подкрепяме! Тръгнах аз, събрах съмишленици, писах писма до геолози… Тогава бившият ректор Иван Илчев, който е мой приятел, беше в университет в Охайо, САЩ, където работеше и един от много известните американски геолози.

Изпратих писмо до него, а геологът ни насочи да се обърнем към д-р Майкъл Томпсън от Британската антарктическа служба, който работи в същия район, в който и ние искахме. Писахме пак писмо, този път до Томпсън, предложих и да го поканим в България.

Пратихме му покана и той след една седмица пристига. Аз по-късно го попитах как така веднага е дошъл, а той ми отговори, че Форин офис (Британското външно министерство) като разбрали, че България се обръща към Англия за помощ за Антарктида, а не към Русия, казали – веднага отивай в България. Ние тук го разведохме по терен, пи ракия… Накрая ректорът ми казва – дай да искаме нещо на този човек, яде и пи тук една седмица. Предложих да вземем с техната експедиция двама души. Те се съгласиха. Записахме се аз като организатор и един по-възрастен мой колега. В това време руснаците разбрали и веднага – къде сте тръгнали с тия англичани, ние не сме знаели, че искате Антарктида, база ще ви направим…

Ние отговаряме, че с англичаните ще правим наука, а руснаците нека ни направят база.  И руснаците решиха веднага да пратим хора на техния ледоразбивач, обещаха да ни построят къщички. Така намерихме още четирима души, ентусиасти, които да тръгнат с руския кораб, за да се направят две малки къщички – нашата база. Фактически, всичко се разви главоломно, ние, без да знаем, се бяхме намесили в една външна политика.

МВ: Великите сили се бият за базата на България в Антарктида.

ХП: Да, именно. Веднага ни поканиха в Ленинград, няма да забравя, че ме чакаше една черна Волга и си казах – какво става? Мен, простия асистент, който дори не е член на партията, ме возят като държавно лице. И тогава взех да осъзнавам, че Антарктида не е проста работа, като една експедиция до Еверест, например. И, действително, Антарктида се оказа много сериозна работа, това не е като да качиш някой връх, това е кауза, това е политика на държавата.

КВ: Колко пъти сте били в Антарктида?

ХП: 25 пъти.

КВ: И имало ли е случай, в който да не ви се ходи?

ХП: Винаги ми се ходи, защото всяка експедиция е различна. Нито една не прилича на друга. Винаги има нещо ново. Ето, за тази, която е 26-ата, се оказа, че нямаме осигурен превоз, тъй като испанският кораб „Есперидес”, с който обикновено се придвижваме, ще закъснее с цял месец. Това ни обърква цялата програма. Затова прибягваме до услугите на една частна платноходка, която ще ни закара до базата. Това си е доста рисковано мероприятие, но пък е голям адреналин и преживяване, което не може да ти се случи друг път в живота.

КВ: За 25 години какво не се промени в Антарктида?

ХП: Отношението между хората. Антарктида е уникален континент, който е може би образец на бъдещото общество на човечеството, защото там хората си помагат. Там завистта е изтласкана на заден план. Някой, ако има лоши помисли, той просто не се вписва в колектива и сам се отстранява. Там всеки зависи от другия. Условията вече не са толкова тежки с напредването на техниката, на телекомуникациите, вече не е като преди 25 години, много бързо стана това развитие. Примерно, преди четвърт век ние се свързвахме с близките си два пъти седмично по радиостанция и то само ако има т.нар. прохождение на радиовълните.

Слушаха ни всички радиолюбители и не можехме да кажем на любимите си, че ги обичаме, защото ще разберат всички. Докато сега вдигаш сателитния телефон и говориш с всяка точка на земното кълбо. В повечето бази работят даже и мобилните телефони. За 25 години има един уникален скок в телекомуникациите, дори обществото се измени. Сега, ако вземем мобилните телефони на младото поколение, то ще бъде в стрес. А, ние как живеехме без мобилни телефони? Толкова векове хората са живели без мобилни телефони и не са правили по-малко шедьоври в изскуството и по-малко постижения в науката.

КВ: Ако я нямаше Антарктида, какво нямаше да откриете за вас лично?

ХП: Благодарение на Антарктида открих себе си. Много е важно човек да открие себе си. Там трябва да знаеш какъв си, дали можеш да живееш с другите хора, дали това е твоето място. Аз разбрах, че това е моето място. Просто, съдбата в моя живот беше благосклонна, че ме прати на това място, където премина четвърт век от моя живот. В началото изкарвах на Антарктида по половин година. Тя променя много хората и ги променя към добро. Познавам много хора, които В България не са от най-контактните, но там егоизмът се забравя, там просто трябва да живееш с другия. Там се връщаме към едни забравени ценности, свирим на китара, пеем, танцуваме, четем книги, нямаме телевизия. Това ни връща към ценности, които действително забравихме, а те са много хубаво нещо.

КВ: И след като сте открили себе си през тези 25 години, Вие какъв сте сега? Учен, преподавател, изследовател, какъв сте?

ХП: Първо съм щастлив човек. Щастлив, защото съм изпълнил това, за което съм предопределен и съм мечтал. Работих и работя в Софийския университет непрекъсно с млади хора, които ти дават своята енергия. Преподаването също много ме влече, така че попаднах и тук на мястото си. Освен това съм и мениджър, защото повечето неща за Антарктида минават през моите ръце, мене ме знаят повечето в целия останал антарктически свят. Разбира се, голяма част от нещата ги правя със съмишленици, защото сме един екип. Разбрах, че българинът, може би единствено в Антарктида може да работи като екип. Аз съм забелязал, че българинът в тези 500 години турско робство, когато се е стремял да оцелява поединично, това му е заложено… Иначе, българинът като индивидуалност  е много силен, но като колектив не можем да сработим. Не сме като едни немци, които като Феникс от една разрушена страна направиха райска градина. При нас всеки гледа себе си. И съм щастлив за това, че в Антарктида работим като екип. Там индивидуална личност не може да съществува.

МВ: Кой е любимият Ви обект в Антарктида, носещ име, свързано с България?

КВ: Планината Плиска. Все пак Плиска е първата ни българска столица и да се намира това име и на далечния остров Ливингстън, където е българската база, ме радва. Това е доста впечатляващ планински хребет. Има и стотици други наименования, но Плиска е едно от първите, които сме дали.

МВ: Колко голяма е планината Плиска?

ХП: Около 30 километра на 10 километра.

КВ: Ако можеше да промените едно нещо в Антарктида за тези 25 години, какво щеше да е то?

МВ: Първо, бих променил по-рано мисленето на нашите държавници, които много късно разбраха, че Антарктида действително е една сериозна политика, една кауза, в която участват 29 държави и, че България управлява този континент. Много късно го разбраха и ние близо 15 години се борихме, всичко сме строили с голи ръце, голяма мъка беше, но сме доволни. Строили сме базата, както са строили египетските пирамиди. В същото време съседите ни испанци разполагаха с техника и имат много сериозна база. Нашата обаче е много уютна, всички казват, че има сърце, но някак си късно държавниците разбраха, че Антарктида е важна за нашата страна. Ние сме в света с Антарктида.

КВ: Какво ще представлява Антарктида след 25 години?

ХП: Тя за 25 години се промени изключително много. Първо, тя се насели с много повече бази, апетитите на много други държави да влязат в Антарктида нараснаха. Това правителство на континента все повече се затваря, за щастие обаче България е там още от 1998 година. Нациите, които са близо, имат виждания за този континент, че там ще има градове. Той ще се насели, особено със затоплянето на климата, което е осезателно в западна Антарктида, където е българската база. Условията за живот при нас ще станат прилични, така че няма да се учудя след 25 години да имаме едно по-голямо българско селище там.

МВ: Какво означава затоплянето за Антарктида? Как изглежда то там?

ХП: Антарктида не е само ледове. Тя има и скали. В момента се появиха висши растения като треви. Там има уникален животински свят, пъстър живот цари и въобще не е място, в което човек да се мъчи и да не може да живее. Той просто се радва на това, което вижда. Светлината се разчупва на всякакви нюанси. Глобалното затопляне се усеща най-вече в полярните зони, тъй като тези ледници, които са определящи за ландшафта на този континент, визуално изчезват и се топят.

(Цялото интервю слушайте като podcast на www.darikradio.bg)
***

Интервюто е част от поредицата “Размяна на вратовръзки”. Проект на Дарик радио и egoist.bg

В “Размяна на вратовръзки” участват 25 мъже. За добро или лошо те оставиха следа през изминалите 25 години. Това са 25 мъже, които белязаха работата, идеите, действията ни през последните 25 години. Те са политици (президенти и премиери), актьори, художници, музиканти, лекари, спортисти, учени. Това са само част от мъжете, които оставиха следа в българския обществено-политически и културен живот.

“Размяна на вратовръзки” със съдействието на Мтел, Audi, Dundee Precious, Andrews.