Пием абсент в галерия Абсент, без да си режем ушите. Някъде по ул. Цар Самуил сме, имамемисия и сме трима. Художници, журналисти и писатели. Бохема. Гъртруд Стайн нилипсва, но си я представяме духом. А всъщност сме бедни егоисти, които искат данарисуват София по всички диагонали. Тази изтерзана клетница и откровенамръсница. София на визуалните изкуства, на галериите и на художниците. Софиявдигнала полите си между ул. Иван Денкоглу, ул. Лавеле, ул. Княз Борис I,ул. Цар Самуил и ул. Бистрица. 

Тези малки асфалтирани линии носят духа наоня град, по който са вървели наистина великите, по който са просели просяци,по който са се целували девственици, но това е една друга тема. Важни саместата, които случват нещата. Местата, които придават пулс, живот и ритъм натоя град. Които го рисуват без излишен напън. Местата, по които вървим, за даси спомним.

УЛ. ИВАН ДЕНКОГЛУ – ГЛУХАТА МУЗА

Преминаваме покичозната Витошка и свиваме директно по Иван Денкоглу. Тази улица етолкова къса, че е напълно възможно, както казва един писател, да се влюбиш иразлюбиш от единия до другия й край. Кофите са директно до минувачите, имациганки и сгради в откровен виенски сецесион. Постройките са ниски, мазилките напукани,а Иван Николаевич Денкоглу или по рождено име Иван Ненов Денков се мръщи някъдеотгоре и цъка с език. Улицата е кръстена на негово име, а той от своя страна е единот най-големите български предприемачи и просветен покровител презВъзраждането. В началото Денкоглу търгува със стоки от турската империя –платове, сирене в тулум, масло, жито, вълна, аби, шаяци и коприна, а след товасе чатва да направи това, което нито един българин преди това не е успял –търговия с твърде скъпите и любими на руската аристокрация сибирски кожи. Иванги продава чак в Москва, като по това време най-търсени са кожите от дивсибирски самур. След самура и отказването от търговията,Денкоглу спомага сдарения за появата на фонд към Московския университет, а хората, които получаватобразованието си благодарение на него са Никола Михайловски – създател напрочутата еленска даскалоливница и баща на автора на химна “Върви, народевъзродени“, Стоян Михайловски, Сава Филаретов, който става и първият учител воснованото от Денкоглу Софийско девическо училище и др. Макар Девическото школода не се е възприемало много по онова време, защото дамите е било по-добре самода могат да предат и шият, Денкоглу  неспира да дарява за училищата и църквите у нас, а след голямото земетресение в София,той изпраща 4000 златни рубли, за да се купи брашно за пострадалите. И въпрекивсичко днес по ул. Иван Денкоглу кожи няма. И сибирски самури също. Училищатаса далече, но има галерии, а своеобразният многоъгълник на този стар софийскиквартал от нашата дестинация е приютил платна от поне три континента. Помаршрута ни между горе-споменатите улици, кокетно са се сгушили Галерия 10,галериите Нюанс, Абсент, Алгара, Астри, Дега, Куклите, Маестро игалерия Париж. Тук въздухът е някак друг, а окото си почива. Има някаквапоетичност в това, че на Денкоглу се подвизава и Съюзът на глухите вБългария. Наред с всички тихи картини в този квартал съжителстват две неща –тихи хора и тихо изкуство. От онова, което не можеш да чуеш, но можеш да видиш.

УЛ. ЛАВЕЛЕ И НИЧИИТЕ МОМИЧЕТА

След Денкоглу свиваме и по ул. Лавеле или бившата Девическа и все едно пропадаменякъде другаде. Не сме в централната част на града, а по-скоро в една периферияот 50-те и 60-те. В единия край на Лавеле звънти обръщалото на 5-ицата –най-старият софийски трамвай. Тук зад Съдебната палата е и бившият Музей нареволюционното движение – една чудесна стара къща, която МВР днес използваотново за музей. Напред пък са стари сгради с барокова архитектура, премесенисъс солидни соц постройки. Малки са магазинчетата, тротоарите и хората. Малкае и предпоследната отсечка на Лавеле, която завършва при входа наМинистерството на културата, а преди това – емблематично за родната култура имабаници или по-точно най-вкусната баничарница в централната част на града. Тукнякога банички са яли и госпожиците от девическият френски колеж Saint Joseph,който се е подвизавал тук през 1940 г. Тези момичета обаче са снай-тъжната участ, за която се сещаме. Те са били във възрастта на целувките,на вдигнатите поли зад някое дърво в двора на училището – във възрастта заобичане, но всъщност са останали ничии и за всичко това е виновен най-големиятвраг на сладките 16 – онзи ужасен морал. В близост до девическия колеж е бил имъжкият френски колеж Св. Св. Кирил и Методий, както и сградата, къдетоживеели монаси и калугерки, учители и учителки в двата френски колежа. Тезиелитни мъжки и дамски школа, намиращи се непосредствено едно до друго, реално сабили разделени от висока тухлена ограда и от морала, за който вече виразказахме. С изтерзаните си егоистични души, много ни се иска да ви споделимромантична история за тази тухлена ограда и за младите девици, които са чакалипри нея всяка вечер по залез някой пич от колежа да им донесе цвете, да прескочи,да ги погледа в очите. Такива истории обаче няма. Всъщност високата тухленастена, след бомбардировките през 1944 година е разрушена и между двата колежасе получава общ училищен двор. И тогава обаче, за да не се срещат момчетата имомичетата, междучасията предвидливо са направени по различно време, а за редазорко следели и уредниците на близката Католическа църква, който още тогава сазнаели, че „от кино не се забременява“. Днес най-любовното нещо, което сеслучва на Лавеле са няколко прекрасни графита и тагове по стените й, а Емилдьо Лавеле, на когото е кръстена улицата, макар и белгийски политикономист иедин от основателите на Института по международно право, едва ли би останалочарован от амбианса. Положението тук е нито правно, нито международно. Лавеле е по-скоро, като едно от онези ничии момичета. Не особено красиво, ночаровно…. по френски.

А ТУК МОЖЕШЕ ДА Е ВИЕНА, АКО НА НЯКОЙ МУ ПУКАШЕ

По улица ЦарСамуил, където се отбиваме след Лавеле, освен всички горе изброени галерииима толкова фасади, покриви и балкони на стари сгради, за които ако бяхме Матисили Анри дьо Тулуз-Лотрек бихме убили, а ако бяхме Винсент просто бихме пийналиоще едно. Тази улица освен, че към края си мяза на път в Близкия Изток, зарадиблизостта на онзи международен софийски квартал около Женския пазар и Халите, епълна и с прекрасни образци на стари къщи. Бохемският дух на любимата ни София,може би щеше да се усеща тук, ако поне една от тези постройки бешереставрирана, но тцЪ. Такава няма и въпреки всичко, тази част на столицата,както и улиците Княз Борис I и Бистрица реално още привличат. Експериментатори, баби, продавачи,фотографи, влюбени. С порутените си фасади, с магазинчетата с подправки, совехтелите си зеленчуци по рафтовете, тези диагонали са заключили визуалната паметза Стара София, за която честно да си признаем ни е леко мъчно.

Абсент тук същоотдавна няма, а ние хващаме трамвая и приключваме обиколката. Чакат ни още тримаршрута, а на теб ще подскажем нещо – ако се спуснеш лежерно по тези улици,без очаквания, без стотинки в джоба и без предварителни картини в главата,истинският пейзаж сам ще дойде. Поговори си с дядо Ильо, който продава кошницина края на Самуил или почерпи едно Ишраф, който пие кафето си на Денкоглу вече трийсет години и е обущар, от тези наследствените.Той също смята, че сградите са грозни и овехтели, но ги нарича и „красиви“ погрозен начин, защото никой не се грижи за тях. А според Ишраф за къща трябва дасе грижиш, като за жена – всеки ден, с любов и с малко цвят – дали рокля, далибоя. Майсторът си личи по жената и къщата, ни казва той на тръгване, а ниеснимаме малките балкончета по Княз Борис I и си мислим, че София явно още неси е намерила майстора и въпреки галериите, визуалните изкуства и красивите сималки улички, тя мълчи.

Не рисувана някак си.

Фестивалът София Диша се провежда всяка неделя от месец август в град София. Програмата е тук. 

Хора и улици за egoist.bg се осъществява с любезното съдействие на KAI.