Само една негова фотография е достатъчна, за да ви грабне темата за “изоставените места”. Когато пък разберете, че Хенк всъщност е пилот на Боинг 787 и снима само в свободното си време, “грабването” става още по-силно.

Намираме Хенк в един тих следобед и си говорим надълго и нашироко за всичко. Ето части от нашия разговор, както и много части от книгата му с изоставени места. Книгата, впрочем, е шеста поред.

Хенк е роден в Белгия през 1968 година. В сайта му има едно изречение, което точно описва това, което прави – докато екипажа си почива край басейна след дълъг полет, той обикаля поредната дестинация в търсене на изоставена сграда.

Константин Вълков: Когато натиснете копчето на апарата, знаете ли мигновено, че сте направили добра снимка?

Хенк ван Ренсберген: Това е добър въпрос (смее се). Знам кога съм направил добра фотография, но в същото време и понякога се заблуждавам, когато видя снимката, веднага след като съм я направил. Винаги има една надежда преди да видиш снимката.

Знаете ли, днес снимаме с дигиталните апарати и може веднага да видим каква точно е снимката на малкия екран на камерата. Преди работих само с аналогови апарати и сега пак се върнах към тях. Така се получава една времева пауза от момента на снимане и момента на виждане на самата снимка. Този период е много интересен – през главата минават мисли на очакване, след това виждаш снимката – мозъкът ти трябва да се адаптира от очакванията за снимката до това, което реално виждаш. И след това разбираш колко е хубаво да има определено време преди да видиш снимката. Това е важно за твоята оценка за снимката. Това време е необходимо.

Дори когато снимам с дигитален апарат, обичам да снимам и след това да оставя снимките да отлежат няколко дни преди да ги видя, дори седмици.

И има причина за това. Когато човек снима, той попада в едно приключение, живее в това приключение. Когато някой друг види снимката, той няма представа за това, което е усетил и преживял фотографа. Така че фотографията трябва да бъде обективно интересна без допълнително знание за конкретното преживяване, което само фотографа е преживял.

КВ: Когато разглеждам снимките ви, оставам с впечатлението, че са някак много лични. Усеща се така сякаш сте винаги сам по време на снимките. Така ли е?

ХР: Да, винаги отивам сам и да, всичко това е много лично. Когато изследвам изоставени сгради, понякога е и опасно. Или поне има една несигурност.

Винаги е по-добре да отидеш с някого, но в същото време това разсейва. Затова предпочитам да посещавам тези места сам. Така се концентрирам и работя по-добре.

КВ: Детството ви е минало в Антверпен, казвате, че от малък сте търсили изоставени сгради. Разкажете за онези години.

ХР: Като дете рисувах много добре. Обичах да рисувам сгради и всякакви неща, свързани с архитектурата. Фабриките ме впечатляваха, индустрията, големите машини, големите сгради, комините и всички подобни неща. И все исках да ги видя отблизо, да ги посетя. Но това беше почти невъзможно.

Трудно беше да видя фабрика, която работи. Но пък имаше изоставени фабрики около мястото, където живеех. В един момент реших просто да отида там и да направя снимки. Така всъщност започна всичко. По-късно започнах да посещавам дори изоставени болници. Също така замъци, училища, каквото и да е, всякакви сгради.

(очаквайте част 2 от разговора ни)

***

„Следващите 25“ е поредица на Дарик радио и VIVACOM. Слушайте интервютата по Дарик, като подкаст на darikradio.bg. Четете на egoist.bg

25 години Дарик радио. 25 идеи и разговори за годините напред. СЛЕДВАЩИТЕ 25 ХОРА и ИДЕИ идват скоростно при вас благодарение на 4G мрежата на VIVACOM. За повече информация посетете www.vivacom.bg