Готвите нов моноспектакъл (премиера: есен 2017). Има ли си име?
– Не! Често пъти заглавието изниква от определен монолог, от определен израз или дума на някой от героите. Например първият моноспектакъл, който направих през 1990 година, се казваше Свидетел по дело № 1, защото тогава вървеше делото срещу Тодор Живков. Вторият спектакъл беше Разбираш ли ме правилно?!, защото един от героите употребяваше този израз. Става дума за един кмет, който казваше често – „Виж там това“, без да посочва какво конкретно и след това добавя – „Разбираш ли ме правилно?!“. За заглавие на новия моноспектакъл още не сме мислили.  Вече имаме два-три почти готови монолога, които се надявам да подготвя ляотот, за да мога след това да импровизирам върху този материал.

Педантичен сте, макар че за зрителите е забавно, когато понякога текстът чезне у актьора и импровизацията се оказва по-завладяваща…
– Не трябва да разчитаме на това, че импровизацията винаги се получава. Понякога се случва просто гаф, който не може да мине за импровизация. Просто гаф.

Сещате ли се за такъв?
– Разбира се, и то неведнъж. Един колега си забрави текста по средата на думата – класика в жанра. Той трябва да каже: „И отгоре на всичко уискито му е много кофти” – от американска пиеса, те говорят по-свободно. И той каза: „И отгоре на всичко уискито му е много ко… “. Обикновено гафовете стават заради закъснение на някой актьор, който трябва да е на сцената, а го няма и настъпват напрежение и паника. Има случай с друг колега, който излезе точно, когато на сцената са други двама актьори, които говорят против него. Колегата се появи на сцената и понеже му доскуча – отиде при тях. Те го гледат, обаче трябва да си довършат текста и се отдалечиха малко от него, за да продължат. Той пак отиде при тях, докато накрая единият не издържа и му каза: „Мръдни малко да си кажем текста, какво си се залепил за нас“.

Наскоро в пиесата Аз плащам на камерна сцена в Народния театър, колегата с когото играем, си забрави последната дума. Например: “Семейно положение” – аз казвам “Ерген”, той трябва да отговори – “Вдовец”, обаче млъкна и се наложи да му подсказвам. Просто се получат такива неща, не сме автомати. И компютрите засичат, а ние понякога сме уморени.

Сякаш не се уморявате да се усмихвате?
– Дано да е така с всички хора – да не се уморяват да се усмихват. Усмивката е нещо много красиво, знак за благоразположение на човека към всички останали. Това е сигнал, че бих искал със своята усмивка да придам това настроение на останалите.

Веднъж случаен минувач ви срещнал и не сте били усмихнат…
– Това беше на площад Славейков. И аз нещо се бях замислил и вървя бавно, нещо имах някакъв проблем. И някакъв господин казва: „Мамалев, щом ти си тъжен, значи не е хубава работата“. Аз съм казвал и друг път, че ми е много приятно като вървя по улиците и хората ме поглежда и се усмихнат. Това е знак, че за тях самите нося някаква положителна енергия и емоция.

Сигурно си имате своите тъжни моменти, моменти на усмивка през сълзи?
– Естествено, разбира се. Не съм застрахован от всички тези преживявания. И терзанията, и страховете, задаване на въпроси от сорта на: „Накъде върви държавата, дори светът?”, “Какво правят близките ми, добре ли са?”, “Защо този не се чувства добре; другият ще пътува – дано всичко да е наред; трети ще ходи на изпит – дано да го вземе.” Това са нормални човешки преживявания, през които минавам и аз. И това, което ме отличава е тогава, когато съм на сцената.

Кадър от филма Оркестър без име

Видели сте различни Българии във времето – сегашната как ви се струва, притеснява ли ви? Единият ви син остана тук, другият е в Съединените щати.
– Те и двамата са тука. Големият се върна. Той завърши там и работи шест години. Но не пожела да бъде емигрант и се прибра у нас. Сега работи в хубава, голяма компютърна фирма, ожени се, имаме внучка. Малкият ми син пък е столичен адвокат и прави магистратура Европейско право в Манстрихт. Семейството ми е тук. Каквото и да е България, дали е тази или онази, това за мен е моята България, любимата България. За това и много се ядосвам като хората говорят: „Ех, тази държава“. Хора, запомнете – това е нашата България, не тази държава. Хубаво ли е, ако на жена си кажеш – тази жена.

Даже и политиците. Ама какво ги давам за пример, сред тях има доста големи тъпчовци.Те казват: “Тази държава”. Ти не си в тази държава политик, а в нашата държава. Звучи някак по-далечко, встрани. Ами просто излез от управлението на държавата и иди с нещо друго да се занимаваш. Няма идеален строй. Всеки строй си има и хубавите и лошите неща. Демокрацията определено е по-добрият строй – може да има много кусури, но просто по-добър не е измислен. Иначе тоталитарната държава създава много ограничения. И в крайна сметка най-изразените комунистически държави са много бедни.

Сега като говорим се тревожа, размишлявам – какво ще се случи в ЕС. Едно разпадане неминуемо ще доведе до напрежение между отделни държави, а пък нас на Балканите и без това ни наричат барутен погреб на Европа – не се знае какво може да стане. Няма да отидат на добре нещата. Тревожа се и за тези емигранти, това е много голяма проблем. За войната в Близкия изток – там навярно скоро няма да спрат тези войни. За ислямския фундаментализъм и тероризъм. Не мога да не се замислям за тези неща.

Аз имах предвид като споменах децата ви, онова, което се случи в Слънчев бряг. Докато си край морето можеш да станеш свидетел на престрелка уж за паркомясто…
-Въпросът е, че това са натрупани проблеми с престъпността. Една сериозна държава, ако реши да се справи с даден проблем нищо не може да я спре.Дали този проблем ще бъдат имигранти, дали ще бъдат мутри, дали ще бъде пенсионната реформа, или пък ще е армията. Ако държавата реши да го прави, няма по-силно нещо от нея. Тя държи всичко – цялата власт.

Защо не го прави?Как да си отговорим на този въпрос? Може би чрез образа на един от вашите герои в моноспектакъла Какво става?! – преяждащият герой на нашето време?!
– Преяждащият човек преяжда с всичко – и с храна, и по коктейли. В политиката е – бил е и управляващ, бил е и в опозиция, ходи по симпозиуми в чужбина, но не знае защо е там. Навсякъде лапане, тъпчене. Но той не е мутра. Не е престъпник – един обществен, политически плазмодий. Той е този, който позволява на мутрата да безчинства!Защото, нали ви казах, ако държавата реши да се справи с мутренската престъпност – ще се справи отвсякъде. Дали това се дължи на толерантност, аз не зная.

Държавата трябва да се изгражда на правила, които да спазват всички. Това, че някой страшно обича катеричките, да е жив и здрав, те на мен не ми пречат, но ако трябва цялото общество да се грижи за катеричките, а не за развитието на държавата или за детската смъртност, или за детските заболявания. Ако това им се струва по-маловажно, отколкото живота на катеричките, аз не бих приел това, както и сексуалната свобода. Това, че има хора с друга сексуална ориентация – да, познавам такива хора, работя с такива хора, в чудесни отношение съм с такива хора и не съм против това. Аз го приемам. Не харесвам прекаленото показване – не харесвам ужасяващите паради, които никому не са нужни. Както се шегуваме ние хетеросексуалните – да излезем да направим парад пък ние какво имаме! В смисъл, има си правила, които не трябва да се прекрачват, защото иначе започва хаос.Държавата има силна ръка, а в тази ръка има тояга и когато някой кривне, руши държавата, пречи на гражданите с поведението си, той трябва да получи удар от тояга, т.е. от правосъдието. Но когато правосъдието не работи добре – гледа да забогатее, тогава беззаконието е чудесно, чудесно се развива.

Говорихме за мутрите, аз считам, че е мутреско всяко неспазване на законите. Това определено руши държавата и тогава идва носталгията по времето на социализма, комунизма, на силната власт, на диктатурата. Тогава всичко беше стегнато, обхванато от страх, нямаше такава престъпност, но нямаше много други неща. Не можеше да кажеш виц или пък да се засмееш на някоя глупост, която изтърси вождът и учителят. Да завърша с това – няма идеално общество. Силно общество е онова, което спазва законите, които е създал. Или както казва Томас Мор, създателят на законите в Обединеното кралство,  “законът е онази пътека, по която гражданинът, ако върви без да се отклонява, трябва да се чувства в безопасност”. 

Кадър от филма Пътят към Коста дел Маресме

Има ли сте проблем като сте кандидатствали в театралната академия навремето заради стихотворението с червения флаг?
– То си беше отпечатано в сборник сатирични материали Стихче с флагче на Веселин Ханчев. По-хубаво е да го кажа стихотворението.

Сладичко, изгладено,
с римички встрани,
стихче лимонадено
той си съчини.  

Где е тук идеята? – 
срязаха го вред – 
В стихчето ти нея там 
няма я, поет.  

Няма ли я? Дадено! 
Ей сега! Постой!
Стихче лимонадено 
пак заджарка той.  

Как вълничка кротичка 
край брега шепти, 
как с прибрана котвичка 
корабче лети…  

Но сега на реята 
флаг се вей червен! 
Заедно с идеята 
вей се… прикачен… 

И първият кръг го казах, не осъзнавах, че има проблем. Просто ми хареса стихотворението, но на другите кръгове вече не искаха да го чуят. На последния дойде самият ректор, който чул, че имам интересно стихотворение. Изпълних го с още по-голямо желание, щом ректорът знае. И той ме попита защо съм го избрал. Отговорих, че харесвам Веселин Ханчев. Да де, но той има и много други стихотворения – той има най-различни, но на мен това ми хареса. “Щом ти е харесало това, следващият път си избери друго.” И в крайното класиране ме нямаше.

Но пък интересът към вас е бил голям?
– Харесаха ме режисьори в киното, които са гледали изпитите – Христо Писков и Ирина Акташева. Избраха ме да играя във филма Като песен. Снимах го първата година, когато бях в казармата. Във втората година се снимах в първия филм на Станислав Стратиев, във Видин – Пазачът на крепостта. Не съм подозирал, че ще играя в негови пиеси, нито в такъв филм като Оркестър без име, който си е една класика, то си е някакво чудо. Кандидатствах отново, пак минах всички кръгове, но този път влязох.Вторият път с повече самочувствие…

Да, тогава взех едно партизанско стихотворение, революционно, с някакви ковчези, пръст, зъби, нокти, уши. Комисията ме гледаше като някакъв бригадир от Ангола – екстремист, терорист. Спряха ме по средата, шеф тогава беше Апостол Карамитев, който усети, че силата ми не е в този вид стихотворение и като влязох ме беше яд, че съм учил този текст. Да ви кажа честно, Стихче с флагче на Веселин Ханчев си го спомням до ден днешен, а на другото дори автора не се сещам.

Защо не попадате в Сатирата като завършвате Академията?
–  То не е концерт по желание! Не ставаше така да отидеш там, където искаш. Имах късмет, че петима млади колеги веднага ни насочиха към Народния театър, трябваше да влизат млади хора там. Още преди да завърша играех в една пиеса не много голяма роля с Виолета Гиндева, Кирил Кавадарков, Любомир Кабакчиев, Славка Славова. Бях четвърти курс и вече играех в Народния театър. Никога не съм подозирал, че ще отида там. Това беше немислимо. Нямах никакви връзки. Родителите ми са работници от Ямбол. В нашия род нямахме артисти, писатели, режисьори, за да ми помогнат да остана в София в някакъв театър. Получих покана от пловдивския. Там ми беше вързано, но ни извикаха при ректора петимата и ни казаха отивате в Народния театър. Първите години ми беше много тежко, тогава съм мислил за Сатиричния театър, но беше трудно прехвърлянето. Постепенно заиграх, започнах да се доказвам, участвах в телевизията много. Хората започнаха да ме познават, по-късно се появи и Оркестър без име.
 
Кадър от филма Оркестър без име

Казвате, че това е любимата ви роля, защото играете себе си – Жорето?
– Не мога да кажа дали точно това е любимата ми роля, но тя ме изстреля нагоре, направи ме много популярен. Това е част от моята младост. Навява ми много спомени и тъга, разбира се, защото я няма младостта. Но какво да се прави?! Сега вече внучка, деди, роли… Сега Молиер, а в живота друга роля – деди. Дай, Боже всичко да върви добре, да сме здрави, да има мир, това е най-важното.

Колко често се срещат Жорето и морето?

– В годината често. Пътуваме и до Бургас, и до Варна. Свързвам го най-често с приятели, с които сме били или ще бъдем. Със Созопол. С Пламен от Китен, със Стойчо от Равадиново. Тези хора ги познавам още от 1980-а, когато снимахме Оркестър без име. Една част участваха в масовките във филма, те се чувстват свързани с него. За това Созопол ми носи приятни спомени и живи приятелства. 

Как трябва да живее човек, за да кажат един ден, когато си отиде от този свят – добър човек беше, както мечтаете вие?
–  Може би отговорът е – да прави каквото трябва, пък да става каквото ще. Аз специално се стремя да създавам добри неща, да не накърнявам никого. Ако мога поне за миг да дам частичка радост на хората, това ми стига. Стига ми това, когато ме срещат на улицата непознати хора и ми се усмихват, значи е станало нещо добро!