Една сряда, около пет минути преди пет часа следобед, влизам в боксовия клуб, който откривам лесно — още от шосето виждам момчета, преметнали червени боксови ръкавици, които съвсем не се сливат с тълпата от хора наоколо, а мястото е пълно с хора. Оживено е. Нещо средно между кръстовище, пазар, супермаркет, сборно квартално място. Планирам да прекарам около два часа в боксовата зала. Надявам се за големи прозорци, защото светлината е хубава, както и да забравя гъмжащите теми, човеци, безмилостни глупости, които властват навън.

Фотография: Константин Вълков

Предната вечер бях прехвърлил стари материали на любимия Либлинг за The New Yorker — списанието, което не се е вълнувало кой знае колко от бокс (макар днешния му главен редактор да е написал най-хубавата си книга именно за бокс), но винаги е публикувало този тип материали на Либлинг. Може би защото Либлинг пише еднакво добре и за бокс, и за храна, и за Париж, а аз (очевидно и читателите на The New Yorker) четат с еднаква наслада и за трите.

Фотография: Константин Вълков

Някои от момчетата вече тренират в залата. Блесналите капчици пот по главите им отразяват силната слънчева светлина, която се провира през прозорците. Добре, че не е онова заслепяващо обедно слънце, но пак е силна светлина, казвам. Жар. Като казвам, че обожавам да снимам бокс, очите на треньорите светват. Започват да ми разказват за позабравената слава на този спорт, годините на The Sweet Science, спомняме си, но сега е друго. “По-трудно е да събираме млади момчета, добре, че идваш да поснимаш, дано интересът се повиши.”

Фотография: Константин Вълков

Докато си говорим оглеждам обстановката, светлината се промушва през полупразни бутилки минерална вода, пада на белите фаянсови плочки, после се отразява в гиричките на пода, след това някъде в дънота на боксовия ринг. Момчетата започват да влизат едно по едно. Появява се и едно момиче. Всички са някак опиянени от страст, срещат се с треньора, готови за тренировка, извиняват се за 5-6 минутно закъснение, но нищо повече.

Фотография: Константин Вълков

В преддверието има фитнес зала, която — оказва се — е недотам гостоприемна и няма връзка с бокса, макар да се опитвам да снимам две стари аудио машини — дек, усилвател, гордо разположени в центъра, точно пред някакъв фитнес уред, на който никога няма да науча името.

Фотография: Константин Вълков

Вълна на симпатия ме обзема като гледам момчетата и треньорите им, което за пореден път ме учудва, защото всеки път в боксова зала се улавям в този капан на благоразположението. Вероятно, защото треньорите се отнасят по един особен начин към трениращите. Или пък защото боксьорите се грижат един за друг. Или заради усещането за някаква общност, което не е измамно.

И как така, този твърде шумен, опасен, престъпен, биткаджийски, нахален спорт, как точно този спорт създава тази задружност?

Ще ми се на такива места да дойда с политици, които доскоро са се “били” в ринга на Народното събрание, защото тук всичко е различно. Ще ми се да си проправят път през полуголите тела, увлечени в битка в ринга, за да усетят усмивката, с която свършва всеки бой и започва всеки нов. Много от боксьорите са малки. По-големите все още загряват. Има детински блясък в очите им, както и никакви лоши намерения.

Фотография: Константин Вълков

Излъчват устременост. Изразителните очи обхващат всеки сантиметър от ринга, кожата е опъната и влажна, няма нито хихикане, нито сочене с пръст. На моменти отдадеността им ми се струва недостижима, а погледите изпращат вести към другия свят, че всичко може да бъде наред, дори ако изнурителното блъскане не спира, само ако главите са наред. На мнозина навън главите не са наред, колко жалко.

Фотография: Константин Вълков

Преди да влязат в ринга, момчетата и едното момиче, тренират в залата отпред. Тъкмо се възцарява пълно мълчание, после идва разпореждането на треньора и като в омагьосан кръг те тръгват, правят едно или друго, а когато краката им се отлепят от пода, сякаш слънцето заблестява по-силно.

Помня, че някъде бях чел как от The New Yorker провокирали авторите си да пишат да всичко, което ги вдъхновява. Харесва, ми че Либлинг винаги пише спокойно за бокса. Всеки негов материал е особен метроном на спокойствието. Няма скандали, няма звезди, няма присвити устни или злостни слова.

Фотография: Константин Вълков

Това виждам и днес в залата, където момчетата вече са около ринга и същинската тренировка започна. Вперили очи един в друг, те съвсем не обръщат внимание на фотоапарата, а аз — досущ като истински нахалник съм ту в ринга, ту извън него. После на пода между тях по време на битка, след това отново. Харесва ми, че най-важните неща между момчетата, докато са в ринга, не се изказват на глас, не се показват с удари, но се четат в очите им. Като онези части в хубавия диалог, когато вълнуващата част са неказаните думи.

Фотография: Константин Вълков

Знам тезата за насилието, но когато едно от хлапетиите застава в ринга, намигва ми с думите “аз съм много добър, да знаеш” и битката започва. Не спирам да гледам извивките на шията му, която отмества главата наляво-надясно, после цялото тяло прикляка, а ударите бръмчат около него без да го докосват. Излъсканите до блясък ръкавици на противника привличат погледите, останалите викат и нахъсват, а свободата на движенията е вледеняващо, смразяващо добра. Ама как е възможно, питам се.

Фотография: Константин Вълков

Докато съм там нито ми се говори за морал, етика, доброта, липса на сблъсък, или войнствен плам, насилие, бой. Струва ми се, че яростните битки са видима част на невидимата наука, онази The Sweet Science, за която ще ви разказвам и показвам, тъй като с този материал започва обиколката ми из малки и непознати боксови зали в България.

Фотография: Константин Вълков