Арл, южна Франция. Град, който ти напомня, че нещата са точно там, където им е мястото и всичко е така, както трябва да бъде. Сградите – от камък, небето – кобалтово синьо, историята – зад всеки ъгъл, изкуството – естествено продължение на мисълта. Арл е малките улички в центъра, където съвсем преднамерено се губиш, за да се намериш.

Арл е свобода под слънцето. А в свободата няма нищо и има всичко.

Поводът да говорим за градчето с малко над 50 000 души население е ежегодният фестивал за фотография – Les Recontres De La Photographie, който наричат „малкия Кан на фотографията”. Създаден е през 1970 от родените в Арл – Люсиен Клерг (майстор на еротичната фотография и близък приятел на Пикасо), историка Жан-Морис Рокет и писателя-парижанин Мишел Турние. Фестивалът има традиция да показва неизлагани до момента творби и да впечатлява с кураторски проекти, минали през ситната цедка на арт директорите. През 2008, например, гост куратор е модният дизайнер Кристиан Лакроа, също роден в Арл. С други думи – Les Recontres De La Photographie е малък остров на креативността, идеите и изкуството, от което пулсът скача с поне 20 удара в минута.

За историята си от почти половин век, фестивалът е показал развитието на фотографията във времето чрез изложби на най-големите имена от световната сцена, организирал е редица срещи с артисти, дискусии, партита и специални събития, раздал е куп награди за фотография.

С бюджет над 6 милиона евро и повече от 100 000 посетители за 2016, 48-то издание на фестивала тази година ни показва най-доброто от визуалната поезия днес. 40 изложби на изгряващи и утвърдени фотографи от цял свят са в Арл между 3 юли и 24 септември. Иди и виж. Ето и нашия топ 5:

NEW YORK, NY – NOVEMBER 15: Photographer Annie Leibovitz attends Annie Leibovitz’s “Women: New Portraits” Exhibition Opens In New York on November 15, 2016 at the former Bayview Correctional Facility in New York City. The exhibition was commissioned by UBS. (Photo by Roy Rochlin/Getty Images)

Всичко започва още от студентските години на Лейбовиц, докато учи в института по изкуства Сан Франциско и сп. Ролинг Стоун я взима, за да снима музиканти. Влизането в голямата игра е още в началото, когато през декември 1970 отива в Ню Йорк, за да снима Джон Ленън, който разказва пред списанието за раздялата си с Бийтълс.

После работи с Хънтър С. Томпсън, който избухва с гонзо журналистиката и безкомпромисната проза, превърнала се в емблема на поколението. Заедно отразяват кампанията на Никсън и оставката му след аферата Уотъргейт.

През лятото на 1975, Ани пътува с Ролинг Стоунс, за да увековечи американското им турне в 27 града, което включва и шест вечери в Медисън Скуеър Гардън в Ню Йорк.

„По това време си мислех, че най-добрият начин да свършиш работата е да се превърнеш в хамелеон. Да станеш част от това, което се случва, така че никой да не забележи, че си там. Естествено, беше невероятно наивно от моя страна да си мисля, че подобна ситуация за сливане ще свърши работа. Рокендрол турнето е неествено. Движиш се през времето и пространството твърде бързо. Преживяването е крайно. Първо е мащабът на концертите, после – изолацията и самотата, които следват. Бандата беше като група изгубени момчета, но музиката им ги спаси. Даде им причина да живеят”, казва Лейбовиц.

Лейбовиц е фотографската енциклопедия на всичко важно, което се е случило в последните десетилетия на 20 век. Няма събитие или личност, които да не са минали през обектива й – Алис Купър, Джейн Фонда, Анди Уорхол и Фабриката, Елтън Джон, Франсис Форд Копола, Тенеси Уилямс, Труман Капоти, Нина Симон, Шварценегер и конкурса за Мистър Олимпия, Боб Марли, Ленърд Коен.

Пати Смит.

Секс Пистълс, Уди Алън, Робърт Ретфорд, Алън Гинзбърг, списъкът е безкраен…

Roger Ballen – portrait by Marguerite Rossouw

Милениумите го познават, благодарение на колаборацията му с Die Antwoord и парчето с 98 милиона гледания в YouTube – I Fink U Freeky, зад чиято режисура и естетика стои именно мистър Балън.

Закоравелите фото-маниаци го помнят от времето, когато фотографиите му на маргинални бели хора в Южна Африка му навличат гнева на властите, според които подобни снимки „уронват имиджа на страната”.

За нас той остава фотографът, който въздигна фотографията до нивото на чисто изкуство, не само заради комбинирането на хора, животни, инсталации, рисунки и предмети, които изграждат цял нов свят и реалност, за която се питаш: „това истина ли е?”, „тези хора така ли живеят?”, „може ли да бъде по-мрачно и смущаващо?”, а накрая стигаш до идеята, че всичко е не в окото, а в съзнанието и подсъзнанието ти.

Роджър Балън знае как да разбърка топката от сенки, страхове и безпомощност в главата. Организаторите на фестивала добре знаят това и му поверяват двуетажна къща, която да облагороди в собствената си естетика и философия.

Да, заглавието на изложбата не случайно ни отива. Това е първата ретроспектива на Фукасе в Европа, на който ще сме вечно благодарни за безсмъртната му серия Ravens.

Смъртта и любовта, самотата и приятелството така, както ги разбира японецът, съчени в изложбата, към която бихме се връщали многократно.

Широкоформатни полароиди и автопортрети с характерните за Фукасе графични намеси, черно-белите гарвани, котките, портрети на семейството му и цветните рисунки върху фотографиите – всичко това е разделено на четири секции – Play, Ravens, Family и Private Scenes.

Силин Лиу е попадение от изгряващите таланти. Родена в Пекин 1990 година, тя пресъздава уонаби-селфи поколението в една фантазия на взаимоотношенията й с популярни личности. Рисува редом до Пикасо, позира с Мерилин Монро, бъбри на прием с лейди Даяна… Китайката започва да колекционира снимки, както всеки уважаващ себе си фен прави за новопоявилия се идол в неговия живот.

Впоследствие хваща фотошопа й започва да съчинява алтер егото си, преминавайки през времето и пространството и озовавайки се в компанията на великите.

Самоирония, въображение, остроумни сюжети и стряскащата перспектива за ефекта на дигиталната ера върху начина, по който се самоусъществяваме.

Силин Лиу, искаме още.

Като повечето от нейното поколение, Пас също се въвлича във фотографията чрез социалната документалистика.

Започва да снима смачканите невидими хора, все повече маргинализиращи се от диктатурата на Пиночет през 70-те в Чили.

Интересува се от хората и историите им и улавя всеки, в когото разпознава отпечатъците на репресията – слепи, бездомни, проститутки, професионални борци, циркови артисти, алкохолици, психично болни и т.н.

Очарованието на онези, за които си затваряме очите през обектива на сеньора Ерасурис виждаме в 150 фотографии, разкриващи 150 различни истории и още толкова светове, изпълнени с крайни състояния в борбата за оцеляване и нивото, до което е стигнал всеки един по пътя на възхода и падението.

Поезията на Пас е честна поезия.

Внимание заслужават още:
Одри Тоту (Амели Пулен), която се вдига на бунт срещу тежката машина на шоубизнеса и стереотипите на фотошоп красотата, наложена от списанията с иронични автопортрети.

Спектърът на сюрреализма – изложбата, посветена на 40 годишнината от създаването на Помпиду. С фотографии, направени предимно след 1945 година, изложбата показва, че сюрреализмът е жив и с лекота преминава през визуални форми и похвати.

Картие-Бресон, Марсел Дюшамп, Рене Магрит, Брасай и още куп величия на едно място.

Жан Дюбюфе и неговият креативен процес с The Photographic Tool – колекция от снимки, негативи, скици, рисунки, които проследяват мисълта на артиста от идеите и препратките до крайните резултати.

И все пак, не пропускай и музеят Реату (същински празник на визуалните изкуства и съкровищница от най-висока класа) и фондация Ван Гог. Дължим на художника романтичната представа за града и макар днес картините му да са твърде скъпи за общинския бюджет, почитта към Ван Гог и туристическите атракции в Арл, свързани с него са незаобиколими. Духът на Арл също е незаобиколим и се заключва в мисълта на великия артист:

„Обичай много неща, защото в тях се крие истинската сила и който обича много, прави много и може да постигне много, а каквото е направено с любов е направено добре.”